Уважаеми госпожи и господа от „ГЕРБ”: Съмнявайте се! (Добронамерен опит да бъда полезен на новите управляващи)

  За мен това е до болка известна, изживяна и изтъркана история – познати и дори непознати хора да ми казват или пишат: „Защо си мълчиш? Не виждаш ли какво става? Уплаши ли се? Продаде ли се?”.
  С три думи: „Подпукай ги тия!”.
  Така е през 1, 2, 3, най-много – през 4 години. Случва се и сега...
  Да, ама не! – както се изразяваше един глашатай на демокрацията в началото на Прехода (Господ още години да му добави към деветдесетте!)
  Най-добрият ми приятел от същия този Преход, преди да престане напоследък, и аз не знам защо, да общува с мен, обичаше да ме сравнява с гладиаторите.
  Т.е., че се бия храбро, отчаяно и неистово сам - долу, на арената, а зрителите викат, свиркат, тропат с крака, озверяват, настървяват се, възхищават се: „Как им го рече!”, „Как им даде отпор!”, „Как ги насмете!”, „Как ги удари!”, „Как им хвърли истината в очите!”.
  А после, докато аз си ближа раните, докато си сбирам зъбите в шепа, докато чакам кръвта ми да се съсири и съм ни жив, ни умрял, те отиват при своите жени, любовници, държанки и метреси, полягат на диваните, пият, ядат и самодоволно се оригват.
  Може би наистина да съм бил гладиатор, трудно е да се каже и е въпрос на гледна точка, но повече няма да бъда. Но не защото се страхувам, а защото не виждам смисъл.
  Нашият народ не си заслужава дори гладиаторите. Той си заслужава само и единствено управниците.
  Всъщност, макар и да не говоря за страх, ще си изкривя душата ако отрека, че казването на истината си има цена.
  Знам го от личен опит – написах наскоро някои принципни неща за президента и неговите копои, съ-ченгета и фелдфебели не мирясаха, докато не ме уволниха от две работни места.
  И все пак – ако се въздържам от по-активни, критични коментари за дейността на новите управляващи от „ГЕРБ”, то е, защото ме въздържат два основни мотива:
  (1) Митичното число „100” – сто дни на толеранс към всяко ново правителство.
  (2) У нас всяка критика се възприема на принципа: Ако не ме хвалиш, не си ми приятел; ако ме критикуваш си ми враг!
  А аз не искам да ме зачисляват към приятелите, но не искам да ме нарочват и сред враговете на Бойко Борисов и неговия екип от знайни и незнайни министри и депутати.
  Като нормален българин в ненормална държава, съвсем естествено ми се иска това правителство да успее. Сред избраниците на Бойко Борисов имам 1-2 приятели, 3-4 души, които искрено уважавам, 5-6 човека, които ми вдъхват надежда. Именно заради всички тях се въздържам от критики – не ми се иска да ги наранявам, не ми се ще да си развалям отношенията с тях, не бих желал да ме зачисляват в строя на смъртните им противници. Още повече, че пътищата ни се пресичат по толкова много начини и като те набележат за „враг на народа” („или на гражданите за европейско развитие на България”) и веднага започват да ти завъртат кранчетата с експертен кислород – няма покани за конференции, за участия в научни проекти, за публикации в списания и т.н., и т.н.
  Последната ми грижа е, че мълчанието е злато, ала и войни заради самите войни да се водят е вече спорт, за който не ми достигат хъс, мотиви, амбиции и дразнители.
  С кого да воюваш – та в „ГЕРБ” има и такива птички божии – като ги гледаш – натопорчили клюнчета, кълве им се, та се нетрае – народни трохици, държавно житце, европейско зрънце, нека да не им е уроки, пу, пу, пу! С тях е глупаво да се разправя човек – такива като тях колко профучаха за изминалите 20 години пред очите ми от партия в партия, е, най-после депутати, че дори и заместник-министри станаха...
  Но в „ГЕРБ” има тук-там и свестни, честни и почтени личности, с тях пък за нищо на света не бих воювал.
  Затова ще кажа засега само следното - то не е докосване до детайли, които могат да се окажат оголени нерви за „ГЕРБ”, а принципно съображение на добронамерено настроен български гражданин, който си е отвоювал донякъде някакво право - да си казва публично мнението (това го добавих, защото у нас има наистина много мислещи, умни и разумни хора, които прекрасно разбират нещата, но нямат възможност да достигнат по-широка аудитория, не са известни и никой не ги пита за тяхното мнение):
  Аз съм изключително смутен от това, че колкото и различни хора да са събрани на случаен принцип в „ГЕРБ” (а по-скоро на принципа на правилната ориентация – да заложат на печелившата карта или на ракетата-носител Бойко Борисов), те всички постепенно и даже не толкова постепенно започват да стават досущ като своя неформален лидер!
  Просто удивително е как се размиват лицата и индивидуалностите им, как се придобива един и същ – Бойковия – начин на мислене, на изказване и изразяване, на вземане на решения, на поведение пред медиите, на действие!
  ► Бойко тропа по масата: Искам това и онова да се направи в най-кратък срок! И те тропат по масата: Искаме това и онова да се направи в най-кратък срок! Бойко нарече едно искане на президента „дебилно” и ето, че малко след това негов министър нарече други идеи, дошли откъм президентството „малоумни”.
  Тук не коментирам самите идеи, които по принцип следват откъснатостта от реалния живот на президента и липсата у него на стратегическо виждане и лидерство. Единственото, което коментирам е речника – като доказателство, че успехът в българско училище или в западен университет не е свидетелство за възпитание.
  А ”дебилно” и „малоумни” са само върхът на словесния асйберг. Анализ на изразните средства на „Бойко и неговите братя” лесно ще покаже колко хъшлашки, хард, развързан, безпардонен, груб, а-ха, да стигне до попържни, не търпящ възражение и самокритика, дебеловрат понякога е изказът на някои управляващи. Особено ако не се вслушваме само във формата, в това, което е на повърхността и което се чува, а се вглеждаме в съдържанието и вникваме по-надълбоко - в смисъла.
  ► Точно както Бойко Борисов лесно се пали; леко раздава етикети; простодушно вижда нещата чисто, ясно и двуцветно (т.е. черно и бяло); самоуверено се засилва и се спира миг преди скока; смело лансира планове и цели и после се отказва от тях; винаги търси причините в другите, които му пречат, точно така действат и неговите хора сега: Разгласяват идеи и намерения; точат брадви и зъби; запретват ръкави и крачоли; отправят закани и заръки; а после се завъртат, затихват, запецват и дават заден ход, отстъпват от обещаното, търсят субективни и обективни причини.
  По принцип това е разбираемо – едно е да искаш, друго е да можеш... Когато навлизаш във властта и проблемите, започваш да научаваш как всъщност стоят нещата, заплиташ се в кълчищата на различни лобиращи те интереси, не можеш лесно да избягаш от обвързванията, с които си заплетен през последните 20 години. И тогава трябва да напасваш желанията с възможностите си, намеренията с реалността. Така че не е трудно човек да допусне, че и гроздето е кисело, и гришата и кишата са причини и поводи, а международното положение и тежкото наследство са прегради и препятствия.
  ► И още – точно по същия начин, по който Бойко си подбира хората край себе си, така подбират хората си и неговите хора. Не само така ги подбират, но и такива ги подбират – себеподобни, беззаветно предани, предварително отказали се да спорят, мислят и говорят, ако той не им разреши. Един министър, да не казвам кой, за да не му лъсва изпотеното чело, вече се е стресирал, уплашил, свил като таралеж на кълбо от една-две Бойкови забележки и който и да го попита нещо, вдига трепетликово рамене и сочи омекотено нагоре – демек, там е истината, аз съм безгласа буква.
  Хубаво го бе написал преди демокрацията Марко Ганчев: „Другарю директор на азбучния сектор! Ние, всички гласни, сме съгласни!!”...
  Понеже доста съм видял в политиката, лесно ми е да си обясня защо и тези управляващи идват на власт с намерението да управляват „с таланта на целия народ”, а после се самозатварят в кръговете и обръчите от свои съпартийци, хора, приятели, любими, близки, роднини, партньори (вкл. бизнес- такива), клиенти, доставчици, сътрудници, агенти, съученици и съекипници...
  Ами то всеки през тези двадесет години точно това е правил - обявявал е хората си за най-, най- и по-по-най, а накрая се е оказвало, че те са все от един дол дренки, главното е постоянно и неуморно да ги набутваш, наместваш, нареждаш и наслагваш в какви ли не администрации.
  И макар да знам, че така е било и така ще бъде, но поне досега безбройните гладни за власт и привилегии на властта избраници не са били избирани по калъп или вкарвани в калъп, не са и подозирали, че трябва да си изработват унифициран модел на поведение, да застават мирно и с ръце по шевовете само като видят по телевизора своя вожд и учител. Да, преувеличавам, съзнателно или несъзнателно. Но дано не стане така, както преувеличавам, дано не се съчетаят в едно същество, в една личност и Бог, и неговият пророк...
  ► Накрая, това, което ме смущава най-силно.
  Всички знаем, че на Бойко Борисов всичко му е ясно, че той не се съмнява, че е човек на действието. За него светът е нещо много просто, въпросът е да му схванеш цаката, да му намериш смисъла, да му научиш чалъма!
  И щом като го направиш, тогава вече знаеш, че управлението е нещо много просто, че си сложил точните хора, че те са като копчета, бутони, клавиши и педали. Единствената ти грижа оттук нататък е само да знаеш кога, по колко пъти и колко силно да ги натискаш.
  Какво - сигурно отдавна си е казал Бойко Борисов, - му е трудното на управлението! Раз-два и готово! Речено-сторено! Наредил съм ти – изпълнявай. Ако всеки прави това, което си му казал да прави, нещата заспиват!
  По принцип Бойко Борисов не е виновен и не е виновникът да се гледа така на управлението.
  -- Първо, защото управлението така или иначе е действие, дейност, деяние – който много му мисли, терзае се, назлъндисва се, колебае се, терзае се – той е лош управленец. Управлението, така е прието да се мисли, е въпрос на дързост (и красота – ако може, но не е задължително), на смелост, на воля, характер, решителност и твърдост, на командване и командорене.
  -- Второ, защото при свръхлибералната демокрация главното е всеки да се спасява сам, а човекът на руля трябва да внушава усещане, че има пилот в кабината, за да може останалите да не му мислят има ли пилот в кабината, а да правят всичко за себе си и за своите интереси. И когато всеки се грижи за себе си и за своите интереси, той служи най-добре на обществото и общите интереси.
  Свръхлибералната демокрация е хубава и лесна за управление именно затова, че управлението не е длъжно да се занимава чак толкова с управление, то трябва само да гледа нещата да си вървят в правилната посока – т.е. тези, които по една или друга причина могат повече, да получават повече. Ако това просто правило е на лице, друго не е и нужно. Защото то означава, че тези, които могат по-малко, получават по-малко. В края на краищата не е морално, смята свръхлибералната демокрация, това да не е така. Точно това, което трябва да е така, то е морално. А което според свръхлибералната демокрация не е морално, то е неморално.
  -- И трето, защото западните държави, т.е. евроатлантическите държави, са минимизирали изискванията си към своите управляващи до две главни претенции.
  Едното, което те искат от тях, от своите лидери, е да не вредят прекалено много, а ако пък допринасят с нещо, то от това по-хубаво – здраве му кажи.
  Другото, което те искат от тях, от своите лидери, е да не са ... педофили.
  Да, да, точно така! Според мен само и единствено педофилството е категорично изключено от кръгът дефицити и дефекти, които обществата в евроатлантическия свят не позволяват на хората в най-високите етажи на управлението. Тези хора, тези лидери, тези висши управляващи могат да бъдат лицемери, корупционери, военнолюбци, циници, похотливци, участници в оргии, алчни, сексуално обратни, атеисти, наглеци, изоставящи жените и децата си, предатели даже – дали на идеи, дали на принципи, дали на верую, дали на вяра, дали дори на обществени интереси... Но само не педофили!
  Педофилството, слава Богу, остана единственият смъртен грях, който (засега поне!) западните общества в никакъв случай, ама в никакъв случай не биха простили на тези горе. Ех, утешавам си – и това не е малко!!!! И на него трябва да се радваме, докато не отпадне и то като възражение. Току виж някой ден евроатлантическите общества взели, че си казали – нали е пълна свобода на себеизразяването, какво лошо има в това някой управляващ да си попедофилства малко, стига и от двете страни да е доброволно! Та нали и днес гнусната порнография е напълно достъпна по екраните по 24 часа на ден, 7 дни в седмицата – който иска, да си гледка, важното е доброволно да си го пожелае.
  Отплеснах се. Исках да го кажа много по-кратко, по-критично и по-откровено:
  Госпожи и господа управляващи от „ГЕРБ”, аз искрено ви желая успех. Но Ви моля - отвреме навреме се съмнявайте!
  Съмнявайте се, че това, което говорите може и да не е истина от последна инстанция!
  Съмнявайте се, че това което си мислите и сте намислили, може и да не е най-доброто за България!
  Съмнявайте се, че когато се изхвърляте, може и да не го изпълните!
  Съмнявайте се, че това, което предприемате, може и да не бъде нужното и необходимото за страната и „нейните трудови хора”!
  Съмнявайте се, че това, което сте извършили може и да не е накарало всички българи да станат незабавно и веднага по-щастливи!
  Съмнявайте се, че главното в скачането е да кажеш „Хоп!”!
  Съмнявайте се, че сте единственият избор и последният шанс за България!
  Съмнявайте се, че Бойко Борисов знае всичко, може всичко и каквото и да направи – все е хубаво, вярно, правилно и точно.
  Съмнявайте се, че не трябва да се съмнявате в успеха си!
  Ако искате, въведете си дори 5-минутки за съмняване на ден.
  Да се съмняваш не означава, че си слаб и нерешителен.
  Да се съмняваш, означава, че си даваш сметка какви отговорности са стоварени върху плещите ти.
  Аз си мисля, но може и да греша, че ако се научите да се съмнявате поне малко, поне с капчица самокритичност в това, което правите днес, ще постигнете необходимото условие успехът ви да бъде несъмнен - утре.
  Николай Слатински
  18.09.2009 г.

Можете и да продължите да сте гладиатор в сянка. Изглежда сте много добър в това, а забелязвам, че новите такива не се справят особенно впечатляващо. Нещо като ментор или съветник един вид на свободна практика. Видите ли нещо познато, което могат да пропуснат - казвате (пишете) им. Награда не се чака, но удолетворението при успех си да помогнете си остава и си заслужава.

А не, аз съм дотук. Вече не остана живо място по душата ми от битки за загубени каузи - тръгваме повече приятели, после те прескачат от арената в публиката и гледат сеира. Човек губи мотивацията да се бори за принципи, а после да се оказва изкупителна жертва.