Джеръми Дронфийлд, „Момчето, което последва баща си в Аушвиц“

Изучаването на насилието в човешката история неизбежно ме доведе до насилието в Германия на Хитлер и Русия на Сталин; естествено стигнах и до задълбочаване в историята и истините за конлагерите.
Напоследък прочетох не само много документални книги, но и немалко художествена литература по тази тема.
Може би най-мрачният, чудовищен символ на нацистките концлагери е Аушвиц, който по-рано ние наричахме с полското му название Освиенцим.
Само да вметна, че през 1974 г. можах да видя с очите си Освиенцим, а през 1981 г. – Бухенвалд.
Мога да цитирам излезли у нас книги с Аушвиц в названието:
Антонио Итурбе, "Библиотекарката от Аушвиц";
Марио Ескобар, "Приспивна песен в Аушвиц";
Хедър Морис, „Татуировчикът на Аушвиц“;
Еди де Винд. "Последна спирка Аушвиц".
Разбира се, има и книги за Аушвиц без той да фигурира в названието.
Всяка следваща от тези книги ме поразяваше още повече с разказа за преживяното от концлагеристите и за зверствата на техните мъчители.
Може би защото сега дочетох тази книга - Джеръм Дронфийлд, „Момчето, което последва баща си в Аушвиц“, впечатлението от нея е най-силно, тя разтърсва и отнема покоя. Действието се развива именно в Бухенвалд и Аушвиц.
Защо се интересувам от темата?
Една от причините е, че Науката за сигурността изучава въпроса за насилието, систематизира теориите за насилието.
Но също така мен ме тревожи проблемът за нечовешкото у човека.
96% от времето, от момента, когато човекък е започнал да се изправя на задните си крака, да се превръща в „голата маймуна“, и досега, той е бил първо животно и едва след това – човек. Добавял е елементи на човешка същност бавно и с огромен труд, дори с колосален риск за оцеляването си.
Ето защо човешкият ни облик на нас хората е отделен от животинското у нас с тънка коричка, която ако бъде разчоплена и остъргана, може да престане да възпира животинските ни инстинкти, нрави, жестокости и безжалости.
Човешката култура, етика, морал, нравственост са надградили над тази коричка ценности и принципи, воля и съвест, съзнание и мотивация да бъдем хора, но при все това тази коричка е тънка и крехка.
Човекът е станал човек в постоянно битка с животното в себе си.
Не съм сигурен, че тази битка е спечелена завинаги, че процесът е необратим.
Някои процеси и събития напоследък, както и в най-близката ни и мъничко по-далечна, но все пак нова история на човека не ми дават повод за оптимистичен извод, че човекът е затворил в непробиваем съсъд животинското у себе си.
Малко за релакс ще цитирам една моя позната, която казва – Нямам проблем, че човекът е произлязъл от маймуната, проблемът ми е, че на твърде много хора това все още им личи.
Но да се върна към сериозния тон.
Холокостът е може би най-чудовищното в животинското падение на човека. И страшното е, че Холокостът ни показва, че своето нечовешко поведение човек не може да оправдава само с животинското в себе си, с онези 96% от времето на своето съществуване. Когато човек обедини животинското с човеконенавистническа идеология, той става далеч по-жестоко и по-кръвожадно животно и от най-свирепото животно.
Неотдавна цитирах документи, които показват с какво агресивно усърдие и безпрецедентна ефективност българската държава е организирала изпращането на евреите от новите предели в газовите пещи. Вярно е, че нашето общество или не – една малка част от него, не е позволило да бъдат изпратени там и евреите от старите предели, но държавата ни се е отнасяла жестоко към тях, унижавайки ги и ограбвайки ги.
А това е било неотдавна. Духовните деца на онези, извършили престъпленията срещу българските евреи са сред нас. Те могат да станат закваската, маята за избуяване на нови жестокости, ако ги изпуснем като зъл дух от бутилката на самоосъзнаването ни като общество. А да не забравяме, че общество означава и общОство. Престанем ли да бъдем нормално общество, сиреч общОство, ще разчовъркаме онази коричка, за която говорих и изпод нея могат да изпълзят какви ли не демони и дяволи.
Преувеличавам ли?
А жестоката корупция и безогледното крадене в наши дни, ами пълното безразличие към обикновените хора, ами самовлюбената арогантност, ами пълният отказ от правосъдие - това не са ли синдроми и симптоми на десоциализиране и ребиологизиране на обществото? То още не е станало джунгла, но вече в него успяват силните, арогантните, безскрупулните, безпринципните, илитератите и некадърниците… Когато техният брой надмине критичното число, а те овладеят всички командни високи в държавата и започнат да се възпроизвеждат из тези командни висоти, тогава вече ще се превърнем в джунгла, в която ще просперират хищниците и грубата сила.
Но да се върна към книгата на Джеръми Дронфийлд, „Момчето, което последва баща си в Аушвиц“.
Жалко, че на хората не им се четат такива тежки и тъжни книги. А би трябвало да ги четат! За да видят на какво са способни превърналите с в животни мъчители - довчерашни уж човеци; както и на какво са способни човешката любов, обич, духовна и душевна сила, несломимостта на характера и борбата да запазиш човешкото в себе си въпреки невъзможните за това обстоятелства.
  
  11.02.2021 г.