За Холокоста и България - 6

Когато се говори за изпращането към унищожение в газовите камери на евреите от новите български предели, нека не си мислим, че им е било заповядано да отиват на смърт и те сами са си отишли. Ясно е, че това насилствено екстрадиране е извършено при строга организация с доста активното и твърде ефективното участие на българската държава.
Дори да допуснем, че нямало било как да се откаже на фашистка Германия и нейното чудовищно-канибалско нацистко ръководство да им дадем тези бедни и многострадални хора, нищо не е изисквало да се направи това екстрадиране с такова студенокръвие и подобна нечовешка жестокост!

Следват показания как се е извършила самата депортация.

„Между 10 и 20 март (1943 г.) се извърши превозването на Беломорските евреи от временните лагери в Горна-Джумая и Дупница за Лом. След престигането на влака обходихме всички вагони. Последните бяха затворени отвън до един. Времето беше много студено. Лекарката разпитваше за болни, като раздаде известно количество аспирин (имаше доста простинали). От един вагон съобщиха, че имало една жена с напреднала бременност, която не се чувствала добре. Лекарката поиска да свали жената на гарата, но тя и семейството ѝ се противопоставиха. От друг един вагон съобщиха, че има един парализиран, който не изглеждал добре. Лекарката го прегледа и каза, че сърцето му наистина не е добре, но не се знае, колко време може да удържи (може да умре веднага, но може да изкара и години). Това беше същият парализиран, за когото споменах преди (изселването на Ксанти). Лекарката поиска да снеме болния (казах ѝ че при софийската евр. община има старчески приют), но близките му пак не даваха съгласие. На болния лекарката постави някаква инжекция. В последствие се научих, че това лице е умряло във влака, и трупа е бил свален на гара Мездра, където е бил погребан от арестант с неизвестно име.“

В Лом [откъдето става извозването към лагерите на смъртта на обречените евреи от новите предели] ни дадоха директиви да ги придружим да се държим строго. На евреите бе раздадена суха невъзможна за ядене създърма за 5–6 дена корав хлеб. Парахода бе „Сатурнус“ имаше 10 души стражари начело с началника им Челебиев. Той беше и „главния“ на парахода но имаше и двама германци които придружаваха парахода и беха истинските коменданти на парахода. Храната се свърши още на втория ден. Из пътя имахме един смъртен случай 80 г. старик евреин, който беше болен от сърдце и чийто труп оставихме в Ромъния на едно пристанище като го предадохме на евр. община. Имах и 3 раждания всички благополучно – момченца здрави. Полицията бе строга опитваше се да вземе пари на евреите но те нямаха вече бяха ограбени в Лом и из пътя от комисарите, както те твърдеха пред мен, към когото имаха доверие. Във Виена ни посрещнаха хладно, като ни казаха, че много лош човешки материял докарваме и питаха за Соф. евреи – на което аз възразих и властта на това ме арестува за 2–3 часа и се увериха анатомически (като си извадих члена) че съм българин.“

„На 12 Март 1943 год. рано сутринта в 5. часа всички евреи живущи в гр. Пирот, заедно с изселниците български поданици бяхме събудени от полицаи, които ни предупредиха, че в разстояние от един час сме длъжни да се приготвим и да вземем с нас багаж, който да можем сами да носим и да последваме полицаите. Разбира се след голямата тревога и уплаха пред неизвестността, всички поехме трънливия и пълен с неизвестност път към лагера – едно училище в града. Там видяхме цялата трагедия – старци и баби натоварени с багаж непосилен за носене, като разбира се, в суматохата много хора взеха неща непотребни, а другите ценни пособия оставиха по домовете си. Всички бяхме в началото в двора и по стаите на училището, от където последователно ни извикваха по семейства в училищния гимнастически салон. При влизането ни в салона всички бяхме грижливо обискирани, като ни взеха парите, някои и други скъпоценности, суха храна като салам,
сардели, бисквити и т.н. Освен това взеха и някои излишни по „мнението“ на цивилната и униформена полиция дрехи – особенно бельо. Настаниха ни в салона, като всеки можеше да спи само на постелките, които се е погрижил сам да донесе. Разбира се всички бяхме натъпкани като сардели. След известно време, когато минахме през строгата цедилка на управниците полицаи, пред нас се яви комендант-лагера – един старши полицай, който ни заяви, че за да нямаме неприятност, иска пълно и безпрекословно подчинение. Каза ни, че времето когато ще можем да излизаме на двора, за да изпълняваме своите хигиенични и физиологични нужди е сутрин от 7 до 8 часа, обед от 12–13 ч. и вечер от 18 до 19 часа. Обаче най-голямата трагедия беше, че за първата вечер бяха предвидени малко съдове, които да служат за събиране искрементите на 180 души – старци, баби, мъже, жени, деца и пеленачета. И се стигна до положението да стане почти едно наводнение на салона от урина… Отчаянието беше станало непоносимо. Мъже и жени оплакваха съдбата си и тази на най-близките си. Няколко болни старци и баби, които по времето прекарано в лагера бяха отведени в Държ. болница, бяха докарани обратно, за да бъдат и те изпратени с другите. Към 3 часа след полунощ комендант лагера ни каза, Българските поданици да се отделим в другото здание, а те да се стегнат за път. Раздялата беше повече от трогателна и само един лирик би могъл да я опише в нейната истинска форма. По улиците имаше много строга охрана от конни полицаи от двете страни, а между тях, прегърбени от своя товар и голямото си нещастие да са родени евреи, отиваха към гарата всички – мъже, жени, деца, немощни старци и баби.“

„Казвам Ви, всички с подути очи, мръсни, премръзнали, изтезавани и толкова много изплашени, че мъчно ги предразполагах да ми се доверят. Когато ги питах дали искат вода, тъй като с друго не разполагахме, те не знаеха какво да ми кажат. С Д-р Конфино искахме поне малко топла вода да им дадем, че хората бяха измръзнали. Разбрахме, че това зависеше от Попов. Попитахме го, той отказа, разбира се, под предлог че не знаели кога ще пристигнат евреите. А да се топли вода за целият ден не може. Разбира се такава жертва за евреи би била голяма. Едва успяхме да изходатайстваме да ходят по нужда, поне така можеха да се пораздвижат. Това бе с рискът да получат някой камшичен удар, че се забавят повече. Биваха удряни без причина, а просто за удоволствие. Всички Беломорски евреи бяха гладни. Запитвайки ги от колко време са яли, отговаряха различно, средно 36 часа. Също и родилките от два дни. Вероятно са раждали някъде из пътя. Всички бяха дигнати от къщите им посред нощ. Под ударите на бича ги караха да се приготвят за 20 минути, като им казваха да вземат със себе си всичко най ценно, което в последствие им бе отнето. Някои от тях бяха облечени домашни рокли и чехли, а някои носеха метли. Попитах ги за какво им са, отговориха: „Та знаехме ли какво правим“. През всичкото време докато тръгнахме само ни биеха, викаха ни по ценните работи ги вземаха от ръцете ни. Даже имало специялни комисии гинеколожки, които преглеждаха жените дори в срамните органи, да не би там да са скрили чантите със скъпоценостите си. Имаше един старец пребит от бой целият, понеже не признал, къде имал скрити пари. Много жени и деца имаха гной по краката, получено вследствие ударите от гвоздеите по ботушите на стражарите. Една шестмесечна бременна жена е била толкова бита, че като пристигна в Симитли, бе обхваната от родилни болки. Мъжът ѝ бил мобилизиран и тя с двете си деца трябваше да се грижи за всичко. Като в плюс Попов ѝ вика, че много бавно пренася багажа и че няма защо аз да се занимавам и говоря с нея. Обясних му, че тя не може да носи багажа, че другите ще ѝ помагат. Отговори ми, че се превзимала. Същата жена умира от преждевременно раждане в Дупница. В Симитли имаше други три смъртни случаи. Според техни сведения (на властите) от старост, а според мен от глад и тормоз. Властта ги обяви за 80 годишни, а те нямаха повече от 50–55 години. В Симитли от откритите вагончета ги прехвърлиха в конски вагони. Г. Попов не го мързеше да се катери от вагон на вагон и да ги преброява като пазарен добитък. Като липсваше някой той се караше на стражарите. Всичко това е истина, макар че не подхожда на културата.“

„През началото на м. март, струва ми се започна изселването на евреите. За минаването на влаковете (при Крупник минава дековилната линия от Демир Хисар) бехме предварително уведомени от нач. гарата Мечкул. Сутринта към 10 часа мина първата двойка влакчета (по тази линия минават едновременно по две композиции) пълна с около 1000 мъже, жени,
деца и старци (младежи почти нямаше) натъпкани по откритите вагончета. Като се има предвид времето почти зима – и течението което постоянно има по Кресненското дефиле може да си представим състоянието на тези полуголи хора, които така в открити вагони беха пропътували повече от 14 часа. Имаше жени облечени само по комбинезони, наметнати с дрипи, повечето от хората беха боси. Багаж не носеха почти нищо, ако не се смятат няколкото кошници с дребулии. Не беха яли повече от цел ден. Разговарях с много хора и всички ми описаха по един и същ начин страшната картина на вдигането им от Кавала. Време да се справят с багаж им било дадено едва петнадесет минути, с право да вземат само ръчен багаж, но и по-голямата част от него била ограбена от полицаите. Всички по-запазени дрехи, обувки и вещи били прибрани още в Кавала. След обиска при който е било търсено злато дори в детеродните органи на жените, хората били прибрани в някакъв склад след което натоварени във влакчетата. След тази двойка се заредиха още десетина т.е. двайсетина композиции от Гюмурджина, Ксанти, Кавала и пр. Състоянието на всички беше същото. Хората беха обхванати от отчаяние. На Симитли те беха разтоварени и качени по нормалнопътни конски вагони, с които беха откарани до Дупница и Горна
Джумая. В последният град евреите беха настанени или по-скоро бутнати в прогимназията. Близо 4–5 хиляди души наблъскани до невъзможност по училищните стаи, требваше да бъдат нахранени с оскъдната храна на един войнишки казан. Десетина души веднага още с настаняването умреха. Имаше 5–6 случая на раждане пред погледите на десетки души – мъже, жени и деца. Поради липса на пелени, в първия момент бебетата требваше да бъдат повити във вестници и дрипи. По-късно гражданите успеха по различни начини чрез лекарите и постовите войници да внесат известно количество дрехи и храни, които обаче беха съвсем недостатъчни за огромните нужди на тази маса. Според предупрежденията на лекарите евреите беха застрашени от епидемия, която скоро можеше да се пренесе и в града. В това отношеие не бе абсолютно нищо направено от властите както по отношение на прочистването от въшки, които пъплеха навсекъде така и за изолирането на заболелите. На ……… евреите беха дигнати от Г. Джумая и придружени от полиция и войска откарани до гарата. Там при самото товарене на хората по конските вагони имаше един случай на раждане, при който германски войник който придружаваше вагоните не искаше да се съгласи да остави жената да роди на перона и насила я наблъска във вагона. Всеки вагон беше снабден с буре с вода и с такова за изпражнения и затворен отвън.“

Цитираните от мен документи могат да се прочетат в:
Надя Данова и Румен Аврамов, съставителство и обща редакция, „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, март 1943 г. Документи от българските архиви“, Том I и Том II.
  
  06.2021 г.