Съюзът на безпринципните и посредствените

Съюзът на безпринципните и посредствените
Така се е получило –
по рождение и чрез възпитаване от родителите и любими учители и най-вече от моята класна др. Михайлова - да се трудя с максимални усилия и в никакъв случай да не се предавам и в най-сложните ситуации, щом вярвам, че съм прав, -
че това, с което съм се захващал и на което съм посвещавал усиилята си, съм бил сред най-добрите. Не най-добрият като талант (например в математиката имах и по-таланатливи от мен съученици и състуденти), но сред най-добрите. Нека не звучи нескромно, субективната ми самооценка не се разминава значително с обективната.
Може би едно от обясненията е, че навреме съм се отказвал от дейности, които са ме вдъхновявали, но съм си давал сметка, че в тях няма да съм сред най-добрите (например шахмат, където като дете бях окръжен шампион; или писането на разкази, макар че мой разказ излезе в „Народна младеж“ и може да се види на сайта ми в рубриката Ескизи от младостта).
Не, тук не се изповядвам. Исках само да кажа, че бидейки сред най-добрите в това, с което съм се захващал, аз вечно съм се сблъсквал с два типа хора – такива без ценности и такива, които са посредствени. Неизменно те са се сдушвали и организирали срещу мен. Разбира се, сред тях някои бяха едновременно и без ценности, и посредствени, но едното не предполага задължително другото.
Посредствените хора съм ги съжалявал. Не знам как аз бих се чувствал ако животът ми минава в работа, в която съм посредствен. Сигурно бих страдал много. Може би и да бих завиждал. Впрочем за завистта не знам – защото много обичах да имам приятели в моята дейност, които са по-добри от мен – от тях може и да се научи немалко, и има какво да се „купи“. Най-добрият ми приятел в математиката бе на две светлинни години пред мен като талант.
Доста съм се измъчвал и продължавам да се измъчвам от посредствени хора. Те съзнават своята посредственост и единственото им желание е да разстрелват от упор кадърността на другите – просто така разбират себеутвърждаването си, така се чувстват поне малко значими. Рушейки, охулвайки, спъвайки, пречейки на кадърните, посредствените изпитват удоволствие от работата си, защото поради някаква независеща или зависеща от тях причина са останали посредствени и са лишени от удоволствието да знаеш и да можеш, да постигаш и осъществяваш целите си.
Неизменно съм си казвал – и посредствените хора са хора, и те имат право на мъничко радост, сигурно е доста тежко да не ти работи главата, да не раждаш идеи, да се влачиш на опашката, да търсиш странични, непочтени пътища за да оставаш в занаята.
Много повече щети са ми нанесли и обиди причинили обаче онези, които в никакъв случай не са посредствени, но са без принципи, сиреч са безпринципни. Оооо, те са готови на всякакви идиотщини, те могат и нож в гърба да ти забият, да те омаскарят, да те съсипят, само защото си по-добър от тях.
Ако посредственият човек доста често първосигнално и несъзнателно ти прави гадости и подлости, то безпринципният човек с определени способности, ти прави тройно по-големи гадости и подлости второсигнално, абсолютно съзнателно. Той си продава съвестта, дава си под наем на силните на деня морала и честта, не в буквалния, а в преносния смисъл се цанù за наемен убиец на кадърния, на способния.
А най-лошо се получава именно когато се обединят срещу теб безпринципните и посредствените. Това е вече способен на всичко мерзък съюз, който като правило постига целите си и не знае пощада.
По-рано, без да идеализирам онова време, срещу което и аз поведох хората на площадите в Перник, имаше известни, макар и налагани „отгоре“ и по идеологически път ценности, общовалидни за всички. Имаше отдушници и глупакоустойчиви структури – разни комитети – на БКП, на ДКМС, на профсъюзите, на ОФ. Все някъде светваше лампичка на разума, все някъде стоеше почтен човек, както един млад партиен секретар в Института, в който бях научен сътрудник. Имаше на кого човек да се оплаче, към кого да апелира за защита.
Аз постоянно – и преди, и сега, си отварям фронтове с това, че много държа да си кажа мнението, не мога да мълча и да премълчавам. Такъв съм си. Затова нерядко съм попадал в какви ли не административни вихрушки. Веднъж някога, през соца нещо по автоматизацията на инженерния труд доказвах със страст и емоция, някак настъпих нечии интереси, може би на такива, които се плашеха от първите компютри. Започна се някакво копаене под мен. Но една важна клечка в комбината усмири копаещите като им каза за мен нещо от сорта – ами той си е такъв – учи, чете, работи, мисли, има си знания и позиции, ако в подобен спор не се „изока“, то кога, просто приемете, че той не може да си подгъва опашката.
Не става дума за дисидентство, а за някакъв професионален спор. Привеждам го, защото тогава имаше кой – намери се такъв фактор! – който спря бунта на безпринципните и посредствените. Не по партийна линия, а по линията на здравия разум и чувството за отговорност. Може в неговите очи да не съм бил прав, но той си даваше сметка, че съм от малцината знаещи и можещи в Новото и за него се оказа по-важно да ме защити, да не позволи да ме смачкат и избутат в седма глуха.
А днес? Днес знаещият и можещият е абсолютно беззащитен пред лицето на гибелия съюз на безпринципните и посредствените. Защото в това се превърна България – най-отгоре изплуваха най-безпринципните и най-посредствените, те се размножават по хоризонтала край себе си и по вертикала под себе си. И така дават сили и хъс на безпринципните и посредствените надолу – и колкото по-надолу е това надолу, толкова там съюзите на безпринципните и посредствените са по-зловещи и по-разрушителни.
Те са се сдушили, наговорили, обединили, сплотили в глутница от хиени и чакали и са готови и гърлото да ти прегризят, но да ти направят мръсно, да те отстранят, да те прогонят, да те изхвърлят. Защото ти със самото си съществуване си непрестанен повод за тях да виждат колко безпринципни или посредствени са те самите. За тях е в сила правилото – Няма го знаещия и можещия човек – няма проблем.
Пиша всичкото това, защото в две сфери на нашия обществен живот ежедневно се нанасят ужасни щети – унищожават се кадърните хора и се изкореняват ценностите.
Получава се уродлив социум, даже то и социум не е. И тези щети много трудно могат да се възстановят, ако изобщо могат да се възстановят. Всяка година унищожаване на кадърните хора и на изкореняване на ценностите изисква -установено е това – 3 години за тяхното възстановяване.
10 години унищожаване на кадърните хора и на изкореняване на ценностите ще изискват 30 години за тяхното възстановяване.
Ето защо казвам на своите студенти, на младите хора – ако не запретнете ръкави и не отвоювате България от сегашния властови абсурд, ако не се захванете да я почистите и направите такава, в каквато вие искате да живеете, то когато дойде време да поемете съдбините на България в свои ръце, вие целия си съзнателен живот – 30, 40 години само ще поправяте щети от безумното унищожаване на кадърните и от безпощадното изкореняване на ценностите. А кога ще съграждате и изграждате, кога ще порите вълните към Бъдещето, кога ще връщате страната в лоното на нормалните и почтени държави, кога ще оставяте нещо ново и трайно за вашите деца?
  
  21.01.2021 г.