Националната сигурност и демографските проблеми на България (Част 3)

  Никой не може никой да има правото само да върши престъпление, а държавата да няма задължението да го накаже за стореното. Никой не може да бъде свободен от гражданска чест и отговорност, от чувството за вина, морал и дълг, от съзнанието за наказуемост и страх от закона.
  Несъмнено, ромите са тежка жертва на Прехода; промените удариха по тях сурово, създадоха среда, в която много от тях се изживяват само като жертви, снемат от себе си всякаква вина - че са в това положение, натоварват с упреци само държавата, обществото, целия народ - че не им дават работа, пари и хляб, че не се грижат за тях и те затова крадат.
  Не можем да отричаме, че у нас има ромски проблем. Но решението му може да стане не като се създават нагласи за изключване на ромите от живота и бъдещето на страната, а само чрез включване на ромите, с целенасочени усилия на държавата и гражданското общество, ала и на самите роми. Ромите са част от проблема на България, но са и част от решението на този проблем. В търсенето на решение, на ромите трябва да се гледа като на интегрална част от българския народ. Наистина е не само безотговорно, но е и фашистко да си мислим за България като за държава, която може да продължи напред без своите роми и като за страна, която може да затвори ромите си в гета, интернати и резервати.
  Не трябва да отстъпим на милиметър в нито една посока от тезата, че ромите у нас са равноправни и равнозадължени български граждани. Никой не би могъл да лишава ромите от техните безусловни права като хора и граждани, но и никой не може да се надява, че към тях законът ще се прилага някак си по-различно - по-твърдо или по-снизходително.
  В правото си сме на критика към ромските лидери; от тях се очаква по-отговорно поведение и послания, с които да се променят нагласите у ромите. Имаме много остър дефицит на отговорни ромски лидери. Това се отразява пряко на социалното и политическо положение на ромите.
  За да помогнем на ромите - без да бъдат привилегировани и без това да е за сметка, да е в ущърб или да ги привилегирова спрямо другите етноси, ние трябва да им предложим Стратегии за догонващо развитие.
  Защото алтернативата е превръщането на гетото от среда за живот в начин на живот, в манталитет и “ценностна” система. Гето-изацията на ромите, според експерти, е отчасти и обективен процес: ромите изпадат от обществото, обособяват се и се скупчват - за да могат с количество да компенсират липсата на “качеството” - способността да просперират.
  Ромите трябва да бъдат социализирани и интегрирани, държавата не бива да се оттегля от политиката спрямо тях. Трябва да се използват познати практики: образование, родителска и полова просвета, данъчни и приучаващи към труд механизми. Но може би ще се наложи да търсим и непознати практики: вместо първо да се изваждат от гетото битово и физически (като запазват манталитета на живеещи в гето), да се мъчим първо да променяме манталитета им на живеещи в гето, да създаваме у тях други нагласи, потребности, подтици да бъдат граждани, с което да препятстваме да остават гетоиди и стадно организирани и мислещи.
  Експертите съветват - нека не ги консолидираме насила. Главното е дехомогенизацията! Те са различни - по хоризонтала и вертикала; и по интелектуален, социален и битов, и по етнически и религиозен признак!
  В началото на Прехода се направиха много глупости. Длъжни сме да върнем позициите на българския език: най-ефективното средство за приобщаване, модернизация, за надеждна социализация. И разбира се – образованието. Липсата на добро или на каквото и да е образование, никаквите професионални умения лесно се възпроизвеждат и множат.
  Спрямо ромите досега се имитира държавна политика - по линията на най-малкото съпротивление. Без навлизане на модерните практики, без предоставяне на младите роми на други ценности (образование, перспективи, кариера), конкуриращи се с елементарните “ценности” на мизерното битие, те ще продължат да изпадат под социалното ни дъно.
  Докато ромският проблем не е добил мащаба на природно бедствие, на България и е необходима държавна стратегия, която да управлява проблемите, а не да се влачи с тъжни констатации след тях. Тя трябва да се насочи към социализация на ромите, към поне частичното тяхно завръщане към българското общество и към 21 век. Това е потребно не само на българите, то много повече е въпрос от висша необходимост за ромите. За самите тях е вредно да изживяват подобна бърза личностна и общностна деструкция, подобно оскотяване в материалното, ала и в социалното, ценностното и сексуалното им съществуване. При подобно развитие те могат да причинят огромни щети, да отчуждят българското население, другите етноси от българската земя, но не биха могли да се ползват от такова разширяване на жизнения им ареал, защото не могат да го обустроят, подредят и усвоят, защото все по-стремглаво изпадат от европейския влак и започват да се превръщат - по силата на личния си избор, на личното си поведение – във втори сорт хора, които никога няма да могат да се справят с дълбоката пропаст между тях и другите европейски народи. Шансът на ромите са българите – те могат да ги изтеглят и ги социализират, да ги вземат на буксир, да ги модернизират.
  Ромите в България са случили на мнозинство - българите нямат по отношение на малцинствата си мисленето за гета, лагери и резервати. Само че и в отношенията между етносите важи диалектическият закон за количествените натрупвания, които водят до качествени промени.
  Изобщо не е необходимо в новия им тип отношения с българите, да се променя тяхната - на ромите - идентичност (това се отнася и за всеки друг наш етнос). Въпросът е ромите да се идентифицират с народа, с нацията, с държавата, с нейните ценности и цели, задачи и стремления.
  Надеждата е, че ромите не са чак толкова маргинализирани, че да са с манталитет на абсолютен маргинал, не способен да живее инак освен като маргинал, не умеещ да желае повече и да иска да постига повече. Защото доскоро, при социализма, имаше позитивни стъпки в посока на възпитанието и социализацията им, още е живо това тяхно поколение.
  А къде са позитивните примери за циганите у нас? Как тогава няма те да си кажат: “И да се боря, няма да успея, в гетото ще съм защото съм мангал!” Фактът, че човек е ром му определя сякаш завинаги социалния статут днес. Освен ако не е Дон Цеци – властта да го приема като цар. Без да си дава ясна сметка – какво по този начин тя казва на ромите…
  Самюъл Хънтингтън под “цивилизация” разбира общности с близка, до съвпадаща ценностна система на базата на фундаменталните за него маркери на идентичността - етносът, религията и културата. Тази идентичност обаче е стеснена; тя е ядрото от по-трудно променимите съставки на съвременната идентичност, - в която с огромните различия между големите общности се вкарват и други: по-променими съставки, но възприемащи се и те като същностни - онова, което ти умееш, което си ти като социален статут, твоите шансове за социална адаптация и реализация. И гетото става елемент от идентичността: като цвета на кожата. Но понеже тези съставки на идентичността са по-променими, по тях може да се работи! Трябва да има социални асансьори за издигане. Счупени ли са те, ще възниква хоризонтално сплотяване и солидарност и ще се ражда обща идентичност - тази на маргинала. Затова е нужен позитивният пример: да знае човекът от гетото – че ако здраво работи, ако изгризе Земята до нейната ос, той може да успее, защото и други са успели. Това най-напред го разбраха в САЩ: най-самообучаващото се и адаптивно общество. Гетото там бе символ на апартейда и изолацията на черните. Но след Мартин Лутър Кинг то не е толкова символ на расата, а на аутсайдера. Ти си там и щото си мързелив, необразован, не защото си просто негър! Кажеш ли, че си там защото си негър, ще ти посочат Колин Пауъл, Кондолиза Райс, Опра Уинфри, Упи Голдбърг. Посланието е: Ако се бориш - ще успееш!
  Всеки от нас познава прекрасни, образовани роми. Но това не отменя наличието на ромски проблем у нас. А този проблем ражда политическа агресия. Ние трябва да осъдим тази агресия, но трябва да я виждаме и като следствие, не само като причина. Да не реагираме като родителя, който чупи термометъра, защото детето му има висока температура.
  Като панацея се сочи моделът за гражданска нация. Но той не е един и универсален, а има различни “версии”. Да прочетем вярно това, което стана във Франция – едва ли не най-патриотична държава, държавата на гражданската нация. Франция е спомен от бъдещето за нас. Но има различия: Там бунтуващите са имигранти; тук ромите са на родна земя. Бунтуващите се имат стотици милиони араби и мюсюлмани, споделящи чувствата им; ромите няма откъде да имат тази подкрепа. Бунтуващите се притежават много силно мобилизираща идеология-религия; ромите не притежават нищо такова. Бунтуващите се не знаят модели на своя масова интеграция в Европа; ромите помнят, че доскоро бяха напред с реалната интеграция. Към бунтуващите е имало расизъм - мразени са, защото са други; а тук (поне доскоро) расизъм нямаше: не са мразени хора, защото са цигани, а че крадат, просят, че са мръсни и не работят.
  Български учени, а даже и просветени роми, които разсъждават над тези въпроси казват, че има какво да се направи, че още не всичко е загубено, че ако не започнат процеси на ресоциализация при ромите, те могат да се превърнат в демографска бомба с часовников механизъм.
  Колкото и пресечни точки да има с ромския проблем, демографската криза не бива да бъде свеждана до него - едно, че тя е много по-сложно явление; второ, че така тя може да бъде етнизирана и политизирана.
  За овладяване или погасяване на демографските тенденции е нужен комплексен подход, необходими са ефективни политики: демографска, но и икономическа и социална, образователна, културна и екологична.
  За да направим България добро и сигурно място за раждане на деца, ние се нуждаем от ново качество на възпроизводството, което означава и качество на живота, качество на законността, качество на сигурността, ново качество на здравеопазването, ново качество на образованието.
  Родното здравеопазване е сред най-големите провали на Прехода и продължава да произвежда болни хора. В него е заложен механизъм за производство на болни хора - да печели от тяхното количество и парите им. Като споменем и стреса, в който живее нашият народ, е ясно защо растат злокачествените и сърдечно-съдовите заболявания. Да добавим тук и хилядите хора, които загиват ежегодно от природни бедствия, от аварии и трудови злополуки, удавяния, от катастрофите по пътищата.
  Системата на основното и средното образование постоянно се свива, декапитализира, все по-трудно изпълнява жизнено важните си функции.
  Ако образователната система се отчуждава от тези основни функции - да образова, да възпитава, да дава знания, значителни прослойки от обществото ще започнат също да се отчуждават от нея и то във века на информационното общество! При добрата система на образованието доскоро, само за 16 години се налага не само да говорим за нуждата от образование, а да започнем изкореняване на растящата неграмотност.
  Равносметката при образованието е типична за страната. Разрушено е старото в образованието, а на мястото му не е изградено нищо ново. Преди образованието бе насочено към репродуктивното знание и целта бе децата повече да знаят. Сега те трябва повече да могат. Днес е по-важно образованието да прави децата по-адаптивни и да има не знание заради самото знание, а повече практическа приложимост на знанието. Ученикът е още не субект, ами обект на обучението. Докато той трябва да бъде в центъра като личност, а не просто суров материал за работа.
  Архаична е системата за оценяване на знанията на децата - за нея няма критерии, тя не стимулира ученика към творчество и мислене (а към зубрене), станала е инструмент за демотивация, дори за репресия.
  Орязват се часовете на “мислещите” предмети (напр. математиката); увеличават паралелките в професионалните училища (т.е. за занаяти) за сметка на тези в езиковите гимназии (т.е. за знание). И така възниква усещането, че децата се подготвят като (и главно евтина) работна ръка.
  Затова се получават гнезда (в по-големите градове) на по-качествено образование, а другите, масовите училища са гета, които не образоват, ами обезпечават престоя в училище на учениците (за да не се шляят).
  Бюджетът е едва 2/3 от минимално необходимите нужди. Сега той се формира неправилно - 75% са за заплати и 25% - за всичко останало. Държавата ни вече има средства, въпросът е дали тя има приоритети.
  Училищата се рушат, в изграждане на нови сгради не се инвестира.
  ВУЗ-овете предлагат на училищата слабо подготвени учители – без компютър, чужд език, практическо обучение, с формална педагогическа правоспособност, без знания за спецификата на учителската професия.
  Особено слабо се познават проблемите на децата със специални образователни потребности: тези с увреждания и тези от малцинствата.
  А кариерното развитие на учителите? Има политизация и корупция, непотизъм и опорочено конкурсно начало; не се знае по какви критерии се става директор или се постъпва в МОН. Впрочем, така е навсякъде.
  Намаляват хората, избиращи по призвание да бъдат педагози. Едни отпадат още във ВУЗ, а други – после, виждайки реалността в училище.
  Разбито е училищното здравеопазване: по-рано с профилактичните прегледи и имунизацията то следеше за здравословното състояние на децата и водеше превенция и профилактика. Сега никой не знае колко болни са децата, расте неимунизирано поколение. Едва сега се връщат училищните лекари, но оборудването е разбито, занемарено, окрадено.
  Държавата прехвърли на училищата охраната им, без да имат пари за нея. Липсва превенция на асоциалното поведение. Резултатът е, че при младите се ширят насилие, наркотици, алкохол. Също и педофили.
  Така нашето училище става катализатор на социално неравенство и създава потиснати, агресивни и комплексирани деца с разбити илюзии.
  Суров и тежък затова е фактът, че докато официалната статистика ни дава, че броят на отпадащите от училище ученици е 3%, експертите са на мнение, че той е 10% и дори 15%. Такъв висок процент е заплаха за възпроизводството на знанието и за компетентността на нашата нация.
  Образованието трябва да е абсолютен приоритет на националната сигурност. Трябва да се работи за разбирането, че днес образованието не е разход, а инвестиция - в по-доброто бъдеще на нашата държава.
  Всяко дете е ценно за България, независимо от етноса и религията на родителите. Но разумната държавна политика подкрепя отговорното родителство и качествено възпроизводство - семействата, създаващи децата си като родители, не просто като раждащи; семействата, които спазват родителските задължения; които не се отнасят към децата си безотговорно (и жестоко), възпитават децата си и настояват те да учат.
  За повечето родители у нас първото дете си остава най-щастливото събитие и абсолютна ценност, въпреки високата цена за отглеждането на дете. Статистическите данни показват, че в България сме доста под минимума за осигуряване на просто възпроизводство. Затова наистина е правилно да преместим акцента върху Второто дете и да създадем стимули за родителите с едно дете - да се решат да си родят още едно. [Според експерти, докато за българския етнос у нас почти неразрешим проблем е второто дете, докато над една трета от турците имат по 3 и повече деца, а пък над една трета от ромите имат по 4 и повече деца.]
  Практиката в редица държави говори за важната роля на данъчните, икономически и финансови механизми в политиката на раждаемостта, в подкрепата на семейството като институция и родителството като дълг, в защитата на майчинството, на бременните, на децата и на учениците.
  Даването на помощи и надбавки за деца - диференцирано по възраст на детето, както и съобразно реалните грижи, които се полагат за него; обмислената пенсионна система и системата за социално подпомагане; приемането на ефективно и справедливо семейно подоходно облагане; прилагането на различни форми на материално стимулиране, кредити, облекчения; целевото преференциално жилищно кредитиране и др. - като позитивни механизми; а също на някои санкциониращи механизми, които свеждат до минимум безотговорното родителство и раждането на деца “заради наградата” - са позната практика в други държави. В този дух се чуха напоследък доста идеи. Интересна е напр. идеята на ВМРО за разпознаване и регистрация на двойките във фактически брак с цел избягване на злоупотреби със социални помощи за самотни родители.
  И при пазарната икономика никоя социална държава не се отказва от регулиране на раждаемостта. Въпросът е не дали, а как тя го прави.
  Качествената раждаемост, според експерти, може да се повиши чрез държавно подпомагане на стерилните хора и чрез лекуване на всички форми на стерилитет (напр. като при финансирането от Здравната каса бъде включено и лекуването на всички форми на безплодие). Експерти изчисляват на 200 000 двойки, които искат, но не могат да имат деца.