Всяка нещастна държава е нещастна посвоему

Днес гледах и наблюдавах хората - по улиците, в транспорта, в кварталния супермаркет, в офиса на доставчик на писма, колети и всевъзможни пратки и си помислих - Господи, защо тези хора са толкова тъжни?
Тъгата ги обвиваше, но не тъга като тъга, а нещо приличащо на безнадеждност, на усещане за абсолютно прецакване, на осъзнаване, че сме заложници на поне донякъде болни и безсъзнателно лоши хора...
И ето, намерих изречението на отговора у Георги Господинов, който перифразира най-великото първо изречение на един от най-великите романи. Абсолютно точно, България, днешната България е цялата тук:
- Всички щастливи държави си приличат, всяка нещастна държава е нещастна посвоему.
  
  
  
  
Ако сравним данните за новите заразени при отделните дни от седмицата, далеч напред пред всички други дни са петъците.
С други думи, в събота (по-точно веднага след полунощ между петък и събота) ние научаваме като правило най-лошите данни.
Пиша това согромно притеснение какво ще научим след полунощ днес, моля се да не е около 5000, че и повече. Тревожи ме и възможността да научим за 75, че и повече починали от (с) вируса.
Все се надявам тайно и с постоянно минимизиращо се основание, че в резултат на дисциплинирането на хората може пък и данните да се поукротят, за да стане малко по-леко.
Защото ми стига това, което писа на моите „лични“ тук лекар на първа линия:
„В двора и на нашата болница е пълно с коли, в които има болни от вируса, техните роднини протестират, молят, плачат, но ние не можем да прегледаме повече хора, отколкото можем с максимална мобилизация и без никаква почивка.
Започнал съм първа смяна днес в 7.00 и ето сега се прибирам, в 21.00 от нея. Не помня дали съм ял. Само аз съм направил през този ден образна диагностика на 65 болни от вируса! Истинско чудо е, че още не съм заразен.
Четох, че ваш приятел във Фейсбук, също лекар, ви е писал как медицинските работници мразят властта и по-специално премиера. Аз съм толкова преуморен, че нямам сили да го мразя, ако имах, щях не да го мразя, а да го презирам.
Наблюдавах днес, докато изпуша една цигара, хората на опашката за тестове и си помислих: Довчера много от тях казваха, че вирусът и да го има, не е страшен, че се вдига паника, какви ли не подобни глупости. Сега същите тези хора протестират, че имало опашки за тестове! Иде ми да им кресна – има опашки, защото вие ги създадохте, вие не спазвахте мерките и се правихте на ербап!
Но си мълча, защото на тези опашки са и безхаберниците-ербапи, и техните жертви – невинно заразените заради тях. Ако можех, щях да накарам вируса да остави намира всички, които се отнасяха сериозно към него и да заразява само онези, които го игнорираха и се държаха безотговорно…
Сега протестират, че нямало това в аптеките, че нямало онова. Със същия патост и хъс, с който само доскоро твърдяха, че нямало вирус, че нямало опасност.
Знаете ли как е при нас в болницата? Като на война, като на фронта. Само че нашият фронт не е от тези, на които няма нищо ново. Нашият фронт е фронт, на който всеки ден има нещо ново и то е по-лошо, отколкото предния ден и по-добро, отколкото следващия ден.
Спукано е гърнето на цялата държава, ние виждаме парчетата от него. И то не може да бъде залепено. Сега вече ще бъде наше чудо, та ничие…“

И още нещо от мен:
Чувам шефът на „Пирогов“ да говори за триаж.
Още през април аз писах за опасността да стигнем до триаж, ако не реорганизираме здравната си система, ако не се подготвим за вълните на епидемията.
Напомням това не на принципа Аз нали ви казах!, а само да напомня още веднъж колко бездарно и тъпо, гадно и подло властта проспа месеците след април, без да направи нищо, за да сме в пълна бойна готовност за това, което се случва сега. Сърцето ми се къса от мъка и душата ми изгаря от бяс!
Как можа точно тази власт да ни се случи точно сега!?
  
  
  
  
:)
И нещо за релакс.
Вече от няколко места (а не бях научавал за това при пролетния онлайн на лекциите) имам обратна връзка, че когато мои студенти слушат от вкъщи лекциите ми, при някои от тях и родителите им също седят и слушат!
Така аудиторията се разширява.
Всеки амбициозен и отговорен преподавател е и мъничко нарцис, и отчасти артист - той се нуждае от публика и когато я има, е спохождан от допълнително вдъхновение, появява се необяснима лекота и му хрумват нови идеи!
Или поне така е при мен...
А как иначе!?
Няма да се излагам пред татковците, я! И особено пред майките!!
  
  06.11.2020 г.