Националната сигурност и демографските проблеми на България (Част 2)

  Броят на детските ясли за 1997-2003 год. намалява с повече от 8%, а броят на децата в тях - с около 10%. При детските градини намалението е съответно 8% и 9% за същия период. Месечните помощи за деца като отношение към средната работна заплата намаляват от 24% през 1991 г. на 11.6% през 2004 г. (за първите 2 деца) и от 14.5 до 5.8% за 3-то дете. Социалната политика не работи за ефикасна закрила на децата и семейството. Има голям брой не учещи деца; безпризорни и изоставени деца, настанени в домове; деца, работещи извън дома; деца, родени с увреждания и хронично болни; деца, боледуващи от социални болести.
  Стратегията на БАН ни показва тревожна картина за страна с беден, необразован и болен, остаряващ и умиращ народ. България е на първо място по смъртност и на последно място по раждаемост в Европа.
  От данните се вижда, че ако засега не всичко е безкрайно лошо, то е защото берем все още от плодовете от времето до 1989 г. Тепърва ни предстоят нови демографски шокове – когато започне да има осъзнато демографско поведение поколението, родено през периода след 1989 г.
  Разбира се, в световен и европейски мащаб се забелязват обективни демографски тенденции и за някои от тях България не е изключение от правилото. Въпреки това не може да не се уточни, че демографската криза в нашата страна е резултат от начина, по който протече Преходът след 1989 г. и от икономическия модел, който се наложи у нас - свързан с оттегляне на държавата от задължителни за нея социални функции.
  Паралелно с това бе разбита ценностната система на обществото и в образувалия се вакуум нахлуха и се наложиха чужди на съзнанието на народа ни поведенчески нагласи, стереотипи и модели за подражание.
  Присъщи за народа ни качества и убеждения, помагали му да оцелее през вековете - социална чувствителност, колективизъм и солидарност, се подменят постоянно с криво разбран, агресивен индивидуализъм, в чиято основа са потребителство, егоизъм и безотговорност към общото. Сред елита има хора, срамуващи се от националното (българщината). Вместо логичното “и националното, и глобалното”, те противопоставят - “или глобалното, или националното” – в явен ущърб на националното.
  Европейската интеграция на България не застрашава българската ни идентичност. Няма противоречие между българското и европейското. Българско не означава второсортно, архаично и срамно. Просперитетът и Европа не са отрицание на идентичността и на националното чувство. Европа също изживява криза, породена от потребителство, хедонизъм и други “ценности”, размили базисни черти на европейското съзнание.
  Ако Западна Европа бе така социална, то е и защото със социалните си мерки (глупаво е да се отричат социалните мрежи при социализма) ние й бяхме коректив по време на Студената война. След падането на Берлинската стена Западна Европа не взе нищо от Източна Европа. И това също е част от нейната криза. Обществата от Източна Европа има какво да дадат на Европа - модели на отношения, социални контакти и комуникации на общности на локално равнище, на родови и съседски връзки, на състрадателно и солидарно отношение между поколенията; на битова, братска и приятелска взаимопомощ; реализирането на малки изпълними стъпки, преследването на общи малки цели, състраданието. С други думи, в общата криза на културата е нужна култура на кризата. Ние като страна имаме образци ако не на глобално ниво, то на живот в малки общности, на кризисна самоорганизация и безкористна подкрепа.
  Демографската криза не поразява само едно от най-болните места в организма на обществото. Тя има сериозни психологически, социални, икономически, и други последствия, засяга дори устои на държавността.
  Заради нея се обезбългарява бързо и нашата среда - интонационна, нравствена, морална, културна. Българският етнос е станал малцинство в над 20% от територията на държавата. Пред България вече изниква с огромна сила въпросът: Европеизация или Ориентализация. Бедността и безработицата, външната и вътрешната миграция, демографските ни процеси водят до депопулация и замиране на много населени места, вкл. такива които са абсолютно нормални за живот, поминък и отдих.
  Нещо повече - в цели региони е задвижен самоускоряващ се процес: Тъй-като няма възможности за работа, хората се изнасят от региона и възниква дефицит на квалифицирана работна ръка. А този недостиг не позволява на бизнеса да открива там предприятия. От това следва още по-остър дефицит на възможности за работа и нови хора се изнасят от региона. И още се изостря недостигът на квалифицирана работна ръка.
  Ако нещата продължават така, скоро в държавата ни ще има няколко градове-полюси или полиси с концентрирано в население, а останалата територия ще бъде много слабо населена и почти изцяло обезлюдена.
  С неефективни механизми на социално подпомагане (а не социални инвестиции) големи за страната парични ресурси, изработени предимно от българи, чрез социални и енергийни помощи, детски и други домове се разпределят в немалки количества за ромския етнос. Това е твърде неефективен преразпределителен механизъм, действащ деструктивно на социалната справедливост и мотивация в страната. Така българите de facto финансират своя демографски колапс. Тази практика поощрява лошата семейна култура и родителската безотговорност, примитивното многодетство (осъществявано с производство на деца срещу социални помощи) и безделието, отказът от производителен труд (и отказ просто от всякакъв труд) даже за поддържане на минимален жизнен стандарт.
  Демографските процеси влияят ако не на политическата стабилност, то на структурата на обществото: образователна, етническа и социална; на интегритета на нацията и правовия ред и сигурността на гражданите.
  Преходът би трябвало да ни направи по-мъдри и по-отговорни, да ни е научил да ценим това, което сме постигнали и изстрадали заедно и като общност. Има ценности, които ние на всяка цена трябва да опазим.
  Сред тях е и едно от международно конвертируемите достижения на Прехода - нашият етно-религиозен модел. Съхраняването му е задача Nо. 1 на всички етноси и религии у нас, на всички български граждани.
  Много кандидати има за бащинство на модела. То се приписва не на малцинствен етнос или партия дори, а на техен лидер. Истината е една: Навсякъде гръбначен стълб и носител на този модел е мнозинството. Ако то е мъдро, силно, на висотата на предизвикателствата, то подобен модел е възможен. При друго разбиране и поведение, разпадането на отношенията води до разпадане на общността и оттук – до разпадане на държавата - с всички последици за различните й етноси и общности.
  Така че изобщо не е ясно как ще работи българският етно-религиозен модел и дали въобще ще работи той при количествените, а особено – при качествените промени в нашата динамична демографска картина.
  Още повече, че днес добрият тон на търпимостта, на уважението към Другостта и различието, присъщи за нашия народ без разлика на етнос и вяра е нарушен. Има политици, които мразят Другия, защото е турчин, ром, евреин. Това е опасно, защото радикалният лидер от даден етнос или религия ще породи радикални лидери в други етноси или религии.
  А дали България може да си позволи такова радикализиране, и дали тя може да понесе лесно и безобидно едно подобно радикализиране?
  Всеки политик може да има възражения срещу друг политик. И всяка партия може да има критики срещу друга партия. Ала тези несъгласия не могат да се прехвърлят автоматично срещу българите от турския или ромския етнос и да се подклаждат антитурски и антиромски настроения.
  Национализмът е чужд на радикализма, екстремизма, ксенофобията. Всеки фундаментализъм е опасен, защото мрази и разделя. В същото време е несъмнено, че на нас ни е необходим модерен национализъм.
  Базисен елемент на този модерен национализъм е и разбирането за особената роля на българския етнос за съхраняването и просперитета на българската държава. Българският етнос не е просто една етническа група. Той е нашият организиращ ни и определящ идентичността етнос - носител на нашата европеизация и модернизация. Нямаме друг етнос, способен да реализира тази мисия. Българският етнос има специални отговорности за България и е гарант, че ние сме част от европейското пространство. Огромна част от другите етноси – евреи, арменци, турци, роми признават тази му мисия: знак за съпричастността им с България.
  В България всеки може да запазва себе си етнически и културно. Но пълноценният живот и реализация стават не с отчуждаване и отделяне от българския етнос, а чрез интегриране и сплотяване с него. Всеки у нас може да се развива като циганин, турчин, мюсюлманин и да бъде при това български циганин, български турчин, български мюсюлманин.
  Не бива да се задълбочава чувството у някои малцинствени групи, че държавата им е длъжна и им се полагат привилегии. Не-получаването на тези привилегии, не-изпълняването на някои прекомерни социални и политически искания лесно се обясняват с етническо неравноправие. А това е чиста проба дискриминация с обратен знак за българския етнос.
  Това че у нас евреи и арменци, турци и роми са усвоили българската култура не ги прави по-малко евреи и арменци, турци и роми. Който се дистанцира от тази носеща за страната култура, рискува да остане само етнически маргинал. Обособяването в гета и затворени общности дърпа назад - социално и интелектуално - етническите и религиозни групи, затруднява европеизацията им, а после държавата трябва да плаща за падането на жизнения стандарт, на културата и на адаптивността им.
  Демографската криза на България е криза на ниската раждаемост и високата смъртност, на застаряването ни и високата заболеваемост, на високия брой аборти и миграцията. Тя е всичкото това, но не е всичко на всичко това. Тя е и криза на идентичността и модернизацията на България; и криза на културата и европейската същност на България; и криза не само на количеството на населението, а и на качеството му.
  Така че на пръв поглед (а и не само на пръв поглед) е оправдано, че основната дългосрочна цел на Стратегията на БАН е базирана върху баланса и качеството на населението. По принцип – тезата е вярна. Но нашата страна няма да същата, ако в нея живеят 80% или 20% българи.
  Дилемата: Качество или Количество на населението е изкуствена. За ЕС са важни и качеството, и количеството на населението: ала като се запази европейската му идентичност. Колкото и качествено (здраво и образовано) да е населението на Европа, ако европейците са едва 30-40% от него, това вече няма да е Европа. Същото важи и за България! И ние не бива да фетишизираме качеството за сметка на количеството, а пък да забравяме за идентичността. Да, важно е след 2-3 десетилетия страната ни да бъде населена от образовани и здрави хора. И е важно Демографската ни стратегия да бъде насочена към всичките граждани, независимо от етнос, раса, религия, пол, но да съхраним идентичността на България именно като българска държава! Стратегията не може да се абстрахира от времето, пространството и същността на държавата.
  Тук е особената отговорност на българския етнос за съхраняване на облика и идентичността на държавата България. Държавата изобщо не е фирма, та ако в нея са само здрави, образовани, добре платени хора, всички да са доволни. Държавата не е “Майкросфот” или “Макдоналдс”.
  “Майкросфот” и “Макдоналдс” не се обичат, обича се родината-майка.
  Ако заложим само на качеството на човешкия капитал и го издигнем в абсолют, то е резонен въпросът – държава ли е територията, населена само или главно от здрави и интелигентни роботи, чиято идентичност не е важна или по-скоро – имат почти никаква или нямат идентичност?
  В днешно време Българщината е чувството на обич към България, на принадлежност и съпричастност към нея. Обаче това не се определя само от етноса: не трябва да си задължително българин по етнос, за да обичаш България, да чувстваш принадлежност, съпричастност към нея. Това го доказват толкова арменци, евреи, роми, турци. Да го кажем пак - българският етнос, както във всяка национална държава, има особена роля: той събира в себе си нейната историческа памет и култура, той определя идентичността й, споява етносите и религиите - в едно цяло.
  Българщината е спойката, това е свързващото: духът, патриотизмът, чувството че всички ние, синовете и дъщерите на България, всеки със своя етнос и религия, житейски амбиции и талант сме от една общност, от едно общо и интегрирано цяло – с общи ценности, цели и идеали.
  В България не бива да допуснем Другостта да бъде преграда, да се акцентира по-малко на общото, а повече на различията. Ние трябва да градим не чувство отчуждение и Другост, а на общност и приобщаване.
  Като говорим за демографски проблеми, нека да видим тия проблеми сред българския етнос и сами за себе си. Защото от него се определя преди всичко България ще е ли жизнен организъм с високо образование и здравеопазване, със сиво вещество и с качествено възпроизводство.
  Отново и отново: дълг и цел е да съхраним етно-религиозния модел. Но той не е само права и привилегии, а е и задължения и отговорности.
  Въпрос на въпросите в този модел е отношението към ромския етнос.
  Тук наличието на много тежки социални проблеми се експлоатира за очевидни политически цели и се губи елементарното чувството за мяра.
  А нещата трябва да се казват с техните имена: част от ромския етнос систематично нарушава закона. Тази маргинална престъпност започва да придобива все по-големи размери и от проблем на вътрешния ред се превръща в проблем на националната сигурност. Постепенно тя влиза в спирала на безнаказаността: всяко ненаказано престъпление води след себе си още престъпления, освобождава още задръжки, съпроводено е с още по-голямо неуважение към законността и правовия ред. Ако тази спирала се “развърти” и бъде изпусната от контрол, то процесът може лесно да стане лавинообразен, хаотичен, стихиен, неуправляем. А едва ли има нещо по-страшно от социални конфликти с етническа закваска.
    Стотици хиляди хора по наши села и градчета са в стрес: след всяка кражба те се утешават, че поне са останали здрави и живи. Всеки там отглежда не колкото би могъл да отгледа, а колкото би могъл да опази.
  С очите си видях как живеят наши селяни. Къщите им са заприличали на крепости. Какви ли не системи за защита – от простонародни до най-модерни. На всички врати и прозорци – железа, шипове, катинари, яки брави, мощни резета; с брадви под ръка. А външните врати и порти – с яки укрепления, готови срещу щурм. Оградите се надграждат, стърчат бодлива тел и остри шишове, вретена и чугунени кинжали. Всяка вечер всичко се залоства. Влезе ли орда в двора, хората не смеят да гъкнат, защото животецът човешки е по-ценен от всяка вещ, храна и живинка!
  Меките мерки в борбата с тази престъпност са нужни и неизбежни – подпомагане, възпитание, образование, работа с будни роми. Но само с меки мерки няма да стане. Трябва да има твърди мерки - със силата и строгостта на закона, с правоохранителни и правоналагащи институции.
  То е очевидно: Държавата не може да стои безучастна, когато голяма част от народа страда от тази престъпност и се ерозира държавността. Държавата е затова – да гарантира ред и сигурност за гражданите си.
  Защото общество, което вижда как държавата с цялата й нейна мощ, със службите й за обществен ред и сигурност, със съдебната система съзерцава пасивно и с апатия как се нарушава законът - това общество ще загуби вярата, упованието в тази държава и ще се отчужди от нея.