Националната сигурност и демографските проблеми на България

Статия в сп. "Международни отношения", No. 1, 2006 г., стр. 30-54

Авторът е секретар по националната сигурност на президента Георги Първанов. Всички идеи и разсъждения в тази статия са само и изцяло лично мнение и не ангажират с нищо президента.

  На 9 януари 2006 г. Консултативният съвет за национална сигурност (КСНС) проведе заседание, на което обсъди демографските аспекти на националната сигурност. В общата позиция са казва, че се “намираме в състояние на демографска криза и че преодоляването й следва да се превърне в първостепенен национален приоритет“. Държавният глава Георги Първанов заяви много ясно, че: “Ние не бягаме от назоваването на нещата със собствените им имена. Съзнаваме, че става дума за демографска криза. Всяко друго понятие би означавало, че не искаме да видим дълбочината и дългосрочността на тези процеси... Кризисните процеси, които години наред характеризират демографската ситуация в страната, вече са проблем на националната сигурност на България“.[1]
  Провеждането на специално заседание на КСНС по демографската криза и нейното разглеждане като проблем на националната сигурност е повод за огромно удовлетворение за всеки експерт по тези проблеми, но и за мен - като секретар по националната сигурност на президента.
  Защото една от първите ми срещи в президентството, на 20.02.2002 г., бе с водещи български демографи, на базата на която изготвих свой материал до президента, в който написах, че те са “силно обезпокоени и водят научен спор само дали това е все още демографска криза или е вече демографска катастрофа... Демографският срив при българите се съпровожда с демографски взрив сред ромите… В градчета и села българското население е обект на нагъл битов тероризъм. Системата на социалното ни подпомагане поощрява родителската безотговорност, лошата семейна култура и безделието… Нашите експерти настояват за радикална демографска политика. Сред мерките, които те предлагат са: стимулиране не просто на раждаемостта, а подкрепяне на качественото възпроизводство, т.е. на семейства, които желаят да учат, да работят и които са отговорни към родителските задължения. Трябва да облекчим процедурите по даване на българско гражданство и по привличане на българи от страните от бившия СССР (и не само от там). Наложително е създаването към президентството на съвет по демографско развитие, вкл. за изработването на нова и съзидателна демографска стратегия.”
  Напомням това само за да покажа, че за разлика от мнозинството от политическия елит, демографските проблеми отдавна са основна тема за президентската институция. Заслугата за това е главно на двамата най-значими български учени в тази сфера: бащата на съвременната ни демографска наука, починалият вече проф. Минко Минков и доайенът на родните демографи и голям родолюбец проф. Николина Илиева. Тя е впрочем ръководител на екипа, разработил през 1996 г. първата наша демографска стратегия, de facto игнорирана от държавните структури.[2]
  Тук трябва специално да се отбележи сериозният научен продукт на екипа от учени на БАН под ръководството на чл. кор. Атанас Атанасов, назован “Национална стратегия за демографско развитие на Република България (2006 г. - 2020 г.)”, наричан за по-кратко тук Стратегията на БАН. Всъщност този документ бе в основата на заседанието на КСНС.
  Редица официални документи и научни публикации привеждат данни, свързани с демографската криза.[3] Тук ние ще използваме данните от Стратегията на БАН, която постепенно придобива нужната публичност.
  Всички данни показват, че в страната ни има качествено влошаване на всички главни демографски показатели и по тях България се оказва на последното или на едно от последните места в Европа - отрицателен естествен прираст (и то при този демографски “бум” на ромите); висока смъртност (вкл. детската); ниска раждаемост (според ООН България е сред държавите с най-ниска раждаемост в света и то при усилващата се “шокова” раждаемост на някои от маргиналните слоеве); застаряване на населението; влошено образование и растяща неграмотност; влошено здраве (особено детското), а оттук - рязко влошаване на качеството на живот; постоянна и изтощаваща нашата нация миграция на млади хора.
  Обикновеният човек практически отпада от вниманието на държавата - елитът прехвърля тежестите на прехода върху него и го оставя сам с тежките проблеми. Резултатите са просто печални – стрес, обедняване, спасяване по единично, унизено самочувствие, по-кратък живот и тежък бит, разпад на семейството, престъпност, насилие и лична несигурност, плюс некачествено хранене, снижена хигиена, влошена околна среда… И всичкото това под и твърде далеч от днешните европейски стандарти.
  Картината е дори още по-драматична, защото негативните тенденции у нас се ускоряват и задълбочават процесите на демографската криза. А тези процеси са динамични като развитие и инерционни като лечение.
  ♦ Трайно намаляване на раждаемостта.[4]
  Раждаемостта през последните десетилетия постоянно намалява - от 25.2‰ през 1950 г. на 9.0‰ през 2004 г. През 1989 г. средният брой деца, които една жена ражда през детеродния период е 1.87, а през 1997 г. - 1.12. Това е най-ниската стойност на този коефициент в цялата ни демографска история. През последните години неговата стойност се движи между 1.21 и 1.24, като през 2004 г. той е 1.29 живородени деца. Висока е плодовитостта на жените на възраст 15-19 г. в сравнение със страните от Западна Европа. Докато през 1995 г. плодовитостта на тази възрастова група е 53.3 живородени на 1 000 жени (!!!), в Дания тя е 8.3, в Швеция – 8.6, Финландия – 9.8. България е на едно от първите места в Източна Европа по относителния дял на извънбрачните раждания от всички родени деца през дадената година. Този дял се е увеличил от 12.4% през 1990 г. на 46.1% (!!!) през 2004 г. Изследванията показват, че 13.4% от тях са родени от момичета на възраст между 12 и 17 години. Абортите запазват много високия си брой като цяло и в т.ч. в юношеска възраст (9.1% за 2001 г.) - в сравнение със Западна Европа. Абортът продължава да е основен метод за семейно планиране. Усложненията при младите жени влияят на репродуктивното им здраве и често водят не само до т.нар. вторичен стерилитет, но понякога дори и до смърт.
  ♦ Висока обща смъртност.[5]
  България е сред страните с най-висока смъртност – 14.2‰ за 2004 г. Най-ниското й равнище е било през 1964 г. – 7.9‰. Увеличението на смъртността е близо 2 пъти. Броят на умрелите през 2004 г. е с 1 502 повече отколкото през 1990 г., при намаление на средногодишния брой на населението от 8 718 300 на 7 761 000. За 1990 - 2004 г. смъртността при мъжете е нараснала от 13.9‰ на 15.7 ‰, а при жените: от 11.0‰ на 12.7‰. През 2004 г. на 1 000 умрели жени се падат 1 165 умрели мъже. Съотношението на показателите за обща смъртност сред роми, турци и българи е 1:1.5:2. Общата смъртност е най-висока сред българската етническа група (15.0‰), следва турската (10.3‰), а най-ниска е общата смъртност при ромите (7.3 ‰). Преждевременната смъртност е тежък проблем - смущаващ е фактът, че всеки четвърти смъртен случай е на лице, не навършило 65 г. Преждевременната смъртност при мъжете е по-висока във всички възрастови групи, но тревожно е състоянието в интервала 40-59 год. Смъртността при мъжете в различните подгрупи на този интервал е 2 до 3 пъти по-висока от тази при жените [експерти говорят за свръхсмъртност на мъжете на възраст от 45 до 50 години!].
  ♦ Висока детска смъртност, с екстремни нива за ромите и турците.[6]
  Коефициентът на детска смъртност в страната за 2004 г. е 11.6‰ и продължава да бъде от 2 до 3 пъти по-висок от този, в държавите от Европейския съюз (4.7‰ през 2002 г.). Подчертано по-висока е детската смъртност сред две от най-големите етнически групи - турската (17.8‰) и ромската (25.0‰) - в сравнение с българската (9.9‰). Смъртността сред децата до 5-годишна възраст в България през 2000г – 15.8‰, - е до два и половина пъти по-висока от тази в ЕС – 6.4‰. Детската и майчината смъртност в селата са много по-високи от тези в градовете - съответно 18.2‰ срещу 12.9‰ и 25.5 срещу 16.5 на 100 000 за 2001 г.
  ♦ Ускорено застаряване - почти всеки пети човек е над 65 години.[7]
  За периода 1990-2004 г. относителният дял на лицата до 15 год. е намалял от 20.1% на 13.8%, а делът на лицата от третата възраст (65+) е нараснал от 13.4% на 17,2%. Приблизително всяко четвърто лице е на възраст над 60 години. Продължителността на живота при жените е 75.6 години, а при мъжете – 68.8 години. Средната продължителност живота у нас е значително по-ниска от тази в редица държави от ЕС, където през 2000 г. тя е била както следва: Италия – 75.9, Гърция – 75.4, Испания – 75.3, Франция – 75.2 год. В следствие на промените във възрастовата структура и остаряването на населението се повишава средната възраст, която от 37.5 г. през 1990 г. достига 41.0 г. през 2004 г. В резултат на тия възрастови структури, коефициентът на възрастова зависимост (44.9) е твърде висок. Особено висок е този коефициент в селата (64.3), а в градовете неговата стойност е значително по-ниска (37.9). Показателят за средната продължителност на живота в добро здраве за България за 2000 г. е 61.0 г. за мъжете и 65.8 г. за жените. В европейските страни стойностите на този показател са с 5 до 9 год. по-високи. В резултат на преждевременна смърт, физическа и психическа недееспособност и други подобни увреждания процентът на изгубената обща продължителност на живота за мъжете е 9.4%, за жените -12.2%.
  ♦ Значително намаляване на населението с висок отрицателен естествен прираст и емиграция, предимно на млади хора.[8]
  Към 31.12.2004 г. постоянно живеещите лица в България са 7 761 049. Спрямо 1990 г. населението е намаляло с около 908 хил. души - с 65 хиляди средногодишно. Естественият прираст на населението спада рязко - от +108 000 през 1950 г. на + 11 000 през 1985 г., а от 1990 г. естественият прираст е с отрицателна стойност. През периода 1989 - 2001 г. салдото на външната миграция на населението е отрицателно и възлиза на 670 000. [Експерти твърдят, че най-активни в миграцията са хората, родени през 1970-1980 г. - 25% от тях са зад граница; всяко 10-то дете родено 1996-2002 е в чужбина]. България се обезкървява, ние изнасяме навън огромни количества енергия и интелект, фертилност и креативност, образование и квалификация. Постепенно се спускаме в ада на съотношението на 1.2 работещи да се пада по един пенсионер.
  При преброяването през март 2001 г. етнически като българи са се самоопределили 6 655 210 души или 83.9% от населението, като турци - 746 664 (9.4%), като роми - 370 908 (4.7%). Лицата, определили се като българи намаляват с 615 975 (8.5%). И самоопределилите се като турци намаляват с 53 388 души (6.7%). Но като роми са се самоопределили с 57 512 (18.4%) повече български граждани, отколкото 1992 г. (вижда се, че нарастването е само при тях). Впрочем, никой не е в състояние да каже колко са наистина ромите в България. Проучванията по въпроса позволяват да се направи извод, че брой на ромите е нас е 700-800 000.
  Алексей Пампоров оспорва алармистките данни за числеността на ромите в България.[9] Най-напред той привежда официалните данни, съгласно които през 1946 г. ромите са били 170 011 души или 2.42%, през 1956 г. – 197 865, или 2.60%, през 1965 г. – 148 874, или 1.81 и през 1975 г. - 18 323, или 0.21%. След това дава броят на ромите по данни на Отечествения фронт (ОФ) и МВР: през 1959 г. – 214 167, през 1976 г. – 373 200, през 1980 г. – 523 519, и 5.96%, през 1989 г. – 576 927, или 6.45%. Както пише той, тия данни са били набирани чрез анкети “според съседите” и това е предпоставка за изкривяване на информацията или хиперболизации, със стремеж да провокират ускоряване на “развитието на социалистическото общество” и създаване на единна идентичност у населението”. За Алексей Пампоров преброяването през 1992 г. – 313 396 роми, или 3.96% [при преброяването през 2001 г. ромите са 370 908 и 4.7%] е “напълно адекватно, съобразено с международните стандарти - изискващи лицето да бъде третирано по начина, по който предпочита”.
  Но това може само да изкриви картината, да скрие някои негативни демографски тенденции у нас. Наш учен, чиято порядъчност за мен е очевидна, ми сподели огромното си притеснение, че при запазване на подобни тенденции той стига до тежки изводи: през 2050 г. в България ще живеят 6.5 млн. души: българи – 3 млн., турци – 1 млн., роми – 2 млн., други - 0.5 млн., т.е. българите ще са 45-47% - по-малко от 50%!
  ♦ Влошен здравен статус на населението.[10]
  България отчита едни от най-високите стойности в Европа по такива показатели като перинатална смъртност - 12.5 на хиляда родени деца, детска смъртност 11.6‰, обща смъртност 14.2‰, майчина смъртност - 19.1 на 100 000 бременни, раждащи и родилки. България е и на едно от последните места в Европа по очаквана средна продължителност на предстоящия живот, като темповете на увеличение са крайно бавни (0.5 години за периода 1989-2003 г.). Общата регистрирана заболеваемост продължава да се задържа на високи нива (1 336.4 на хиляда през 2002 г.). Налице е значителен обем скрита, нерегистрирана заболеваемост с всичките произтичащи последици за индивидуалното и общественото здраве. Непрекъснато се повишават заболяванията от злокачествени новообразувания, вкл. в детска възраст (от 1709.1 на 100 000 души през 1990 г. на 2 982.9 на 100 000 души през 2004 г.). Всички изследвания на самооценката на здравното състояние показват нарастване на дела на лицата с влошено здраве (от 33.6% през 1990 г. на 40.5% през 2001 г.). Общите разходи за здравеопазване като дял от БВП за 1995-2000 г. са намалели с 0.5 пункта (от 4.4% на 3.9%). Този доста малък размер на разходите е повече от 2 пъти по-нисък от средния размер на разходите за здравеопазване от БВП в Европейския съюз (който е 8.7% за 2001 г.).
  ♦ Влошена образователна структура на населението с бърз ръст на групата на неграмотните млади хора - предимно от бедното население и малцинствени общности в неравностойно положение.[11]
  Допуснатата неграмотност и отпадането от училище детерминира факта, че 21.0% (!!!) от младежите на възраст от 18 до 24 год. имат по-ниско от средно образование. Със средно и висше образование са 7% ромите над 20 г., една четвърт от ромите над 20 г. са неграмотни или функционално неграмотни, дори когато са ходили 1, 2 или 3 години на училище, 28.3% имат само начално образование. При ромите нараства делът на неграмотните и функционално неграмотните сред младежите и децата. Наличието на обособени ромски училища в градовете с ниско качество на обучението в тях е причина за по-ниското образователно равнище сред ромите. В Рамковата програма за интегриране на ромите десегрегацията на ромските училища и паралелки, интегрирането на децата от малцинствата в смесени училища и смесени паралелки още в предучилищните форми на образование са образователен приоритет.
  ♦ Следват още данни за демографската ситуация у нас.[12]
  Сключените бракове в края на 70-те години са около 70 000 годишно, през 1990 г. 59 674, 2000 г. - 35 164, 2004 г. – 31 038. По преброяването на 01.03.2001 год. в съжителство без брак живеят вече 314 718 души.
  Равнището на бедност в страната през 2003 г. е около 14%, като бедността е реален проблем за близо 400 хил. домакинства или за над 1 100 хил. човека. Сред профилите на бедните се открояват особено тези на семействата с три и повече деца с равнище на бедност около 2.5 пъти по-високо от средното за страната. Бедността е съществен проблем за домакинство с един родител с едно и повече деца, обхващайки 41.8% от всички домакинства от тази групи. Особено силно уязвими на бедността са самотните майки, където равнището на бедност е близо три пъти по-високо от средното. Съществува т.нар. феномен "работещи бедни". България е на 43 място сред страните в Европа по заплащане на труда. Ниското заплащане на труда засяга във висока степен жените, които са по много признаци в неравностойно положение на пазара на труда. През 2003 г. бедни са били 9.5% от българите, 23.4% от турците и 63.8% (!!!) от ромите. Дълбочината на бедността при съответните общности е както следва - 2%, 4.7%, 20,3%.
  Към 1999 г. изостаналите селски райони у нас са 34. Те обхващат 77 общини, разположени на 24.3% от територията на страната. Общият брой на населението в изостаналите селски райони е 1 008 931 души или 12.2% от населението на страната. Според преброяването от 2001 г. 69.1% от селските деца завършват основно образование, при 89.5% в градовете. Ранното отпадане от училище на голям брой деца в селата се усилва от по-лошото качество на образованието в селските училища. Равнището на бедност в селата е 4 пъти по-високо от това в градовете – 23.7% срещу 5.9%. В селата живее една трета от населението, но селските домакинства съставляват 66% от бедните. Средният месечен доход на селските жители през 2001 г. е 63.5 Евро, а в градовете - 80.3 Евро. 2.1% от селските жители са включени към канализация, спрямо 70.2% в градовете. Селата ни концентрират голяма част от етническото население на страната.Там има натрупване на възрастно, бедно, по-ниско грамотно и малцинствено население. Безработицата в селата е 2 пъти по-висока от тази в градовете. През 2001 г. едва 24% от хората на възраст над 15 години в селата имат (постоянна или сезонна) работа.
  През 1992-2002 год. относителният дял на паричните обезщетения за бременност и раждане като процент от БВП намалява от 0.95 на 0.37%.
  У нас има ниска сексуална и контрацептивна култура. България заема едно от първите места сред страните с най-висок брой аборти, в т.ч. и среден брой аборти на една жена. Твърде висок е броят на абортите при най-младите - момичетата и жените до 20 г. възраст. По този показател ние сме на едно от първите места сред европейските страни.