Отвличанията на хора в държавата на отвлечения народ („Ние сме безнадежден случай”)

  Отвличанията на бизнесмени и-или заможни хора у нас придобива характера на епидемия. В този смисъл са разбираеми исканията за по-крути, по-сурови, по-безкомпромисни законови мерки. В края на краищата, ситуацията започва да се превръща в кризисна. Ето защо, съответно, трябва да се действа като при криза.
  И все пак...
  Със задна дата всеки може да се прави на пророк, но експертите в областта на националната сигурност у нас отдавна бяха наясно с високата вероятност на едно подобно развитие.
  Свидетел съм как при различни срещи, разговори, дискусии и дебати, а също и при успешни опити за съдържателни анализи и достоверни прогнози, редица специалисти са изказвали предположения, че отвличанията на богати хора могат да зачестят и да се превърнат в бизнес, и то в печеливш бизнес – пред очите на властта и поради нейното пълно бездействие, както и поради отчайващото безсилие на силовите ни институции.
  Точно така, нямам грешка, когато твърдя (и го твърдя не само аз), че за първи път от десетилетие може да се каже ясно и отчетливо – в България силовите структури отново започват да вземат връх над силовите институции.
  Причините за сбъдващите се предвиждания на експертите по отношение на лавината от отвличания - лавина, която се е „отлепила” от склона и набира скорост, - са преди всичко четири (тук те не са подредени по важност, защото, за да има някаква достоверна скàла на ранжирането, естествено, че са нужни критерии – всеки с определена тежест и с обоснована значимост).

  ● Първата причина е абсолютното, крещящото, въпиющото, отчайващото несъгласие на огромното мнозинство от българите с начина, по който приключи нашия Преход към демокрация.
  Без да е в състояние да промени нещо (не, че се опитва да го направи), народът ни не може и няма да може да приеме тази свръх-концентрация на материално богатство и икономическа власт у една малка група хора.
  Поне 90% от несметно (за българските мащаби и представи) богатите хора у нас са станали такива по „трофеен” път – чрез открадване, ограбване, завличане и присвояване; чрез далавери, мошеничества, гешефти и спекулации; чрез паразитиране – върху държавата, от държавата, през главата на държавата, за сметка на държавата, на гърба на държавата.
  Ето защо сред обществото се шири и добива колосални, а в известна степен и опасни размери, откровена, открита, отровна омраза към богатите. Омраза, натоварена със завист, с неуважение, с презрение. И със злорадство – винаги, когато за него, за злорадството има повод и причина.
  Аз не съм богат човек, но ме тревожат крайностите в това отношение на обикновения българин към богатите хора.
  Омерзението, което се шири, особено към прекалено богатите у нас, снема задръжките и скрупулите у престъпниците, прибягващи към тази лесна, лека, бърза и засега безнаказана печалба – „изтръскването” на „опаричените”: „Граби награбеното!”, „Експроприация на експроприаторите!”, „Експлоатация на експлоататорите!”.
  В края на краищата, защо да не се направи? - може би разсъждават отвличащите за отвличаните. Като са крали, да връщат, като са се тъпкали, да повръщат.
  Факт е липсата на съчувствие у българина към отвлечените бизнесмени.
  Факт е, че кухненските и кръчмарските разговори за отвличанията минават при почти масовия консенсус – така им се пада.
  Факт е, че на огромното мнозинство от българските граждани и селяни просто не им пука за този нов вид престъпност – най-много да гледат на него като но следващото безвуксно и поло реалити шоу.

  Лошото е, че отвличанията ерозират ценностната ни система като хора, общество и народ. Щом предизвикват у нас като хора, като общество и като народ дори и малко (а дали наистина е малко?) злорадство, плюс удовлетворение, плюс усещане за възмездие, плюс чувство все пак за някаква справедливост, на принципа „Хак им е! Га ядоха кюфтетата (тъпчеха си гушите и портфейлите) им беше хубаво! Така им се пада!”...
  По-лошото е, че отвличанията допринасят за криминализирането на цялостния ни живот, за нарастването на беззаконието и безнаказаността, за повишаването над поносимото на нивото на несигурност.
  Най-лошото е, че отвличанията могат да започнат да слизат по-надолу и да се разпространяват по-нашироко - като засегнат и нормално заможните и честно спечелващи парите си бизнесмени; като падне сумата на исканите откупи... Което вече ще заприлича на рулетка, от която може да пострадат далеч много повече хора, в т.ч. такива, които са с напълно чиста съвест, които не могат по никакъв начин да си позволят лична охрана.
  При такава рулетка обществото ще заприлича на джунгла, в състояние близко до Хобсовото – на война на всеки срещу всеки.

  ● Следващата причина е липсата на политическа воля, на желание, мъжество, характер и отговорност у политиците да се борят с престъпността.
  Вече второ правителство изкарва мандата си с несъстоятелни министри на вътрешните работи и без да смее, без да иска, без да може и без да знае как да противодейства на конвенционалната и на организираната престъпност. А за капак – този безпомощен и безидеен, опасен в слабостта си и в управленската си немощ министър.
  8 години лош и безхарактерен политически мениджмънт на МВР; 8 години кекавост и просто страхливост по висшите политически етажи на МВР; 8 години на политическа мъглявина и на постоянни структурни деформации и безобразия, лашкания и промени, правени пипешком и слепешком, а понякога със задните части напред и със задните части нагоре... Това не може да остане без последствия, не може да ни се размине на нас – като държава и като народ.
  Ако трябваше да направя все пак някаква градация на причините за сегашното ни положение в борбата с престъпността, сигурно щях да поставя управленската импотентност, немощ и неможене – вече 8 години!!! – на първо място. Тя си е игра с огъня, който може не просто да подпали, а и да ни опожари къщичката на държавата. Или окончателно да я превърне в кучешка колибка, в която животът не може да бъде друг, освен кучешки.

  ● Трета причина е самото състояние на институциите от системата от национална сигурност и най-вече и най-паче – на МВР.
  Достатъчно е да споменем откъсването от МВР на ДАНС.
  Или „сплескването” до обезличаване на Жандармерията...
  Или да вземем съсипването на НСБОП (Националната служба за борба с организираната престъпност), при което съсипване видни наши политици, злополучни министри, мастити депутати и безхаберни магистрати действаха дружно и ангажирано – досущ като организирана престъпна група...
  Да напомняме ли арогантното отношение – цялото изпълнено с най-неприкрита омраза у министъра (и само у него ли...) към обикновения полицай, към полицая като професия, към Полицията като институция?
  А за капак да добавим непрекъснатото източване на можещи хора от МВР – уволнявани (вкл. по политически причини), пенсионирани, понижавани, унижавани.
  Е, кое МВР и в коя държава може да издържи на подобно обезкървяване? Обезкървяване, протичащо при този министър под мотото „На който не му харесва – да си ходи”. Сякаш това не е МВР, а частна фирма на министъра, сякаш му е бащиния...
  Борбата с престъпността е не просто някакъв странен занаят за прецакани хора; не е занятие, с което човек са заема само защото за нищо друго не става или защото в МВР плащат добре и пенсионират с доста пари на калпак.
  Нищо подобно – борбата с престъпността е сложна професия, с елементи и на наука, и на изкуство, с моменти на риск и мигове на безстрашие.
  За да се води борба с престъпността се искат можене и мозък, искат се умения и ум.
  А у нас можещите и с мозък, умеещите и с ум – те са първите, които го отнасят; първите, които ги смачкват; първите, които ги разкарват.
  Резултатът е това, което имаме – разбито и разнебитено МВР; МВР, което много скоро и да иска да направи нещо, няма да е в състояние да го направи. Защото няма да има с кого да го направи.

  ● Последната, но не по важност, причина е Съдебната ни система – раковото образувание на българската държавност.
  Съдебната система (при огромното ни уважение към смелите, честните или просто порядъчните хора, работещи в нея) не произвежда никакъв системен ефект, а демонстрира един постоянен отказ от правораздаване, скатава се в ъглите и сгъвките на обществото ни, гледа да мине по допирателната, да отбие номера, да имитира дейност... Но всъщност само плаши гаргите и консумира значителен финансов ресурс, а най-вече – „поглъща” и „изяжда” огромни напразни надежди и очаквания в обществото.
  Престъпниците у нас не поемат особен риск при извършването на престъпления, защото и да бъдат заловени, знаят, че пътят от залавянето до съдебната зала е първо - неимоверно дълъг; второ - рядко извървяван докрай; и трето - понякога с добър, даже с много добър край за тях.

  В заключение, зачестилите отвличания у нас са симптом за сериозна болест, поразила страната и обществото ни – отслабването на държавата и държавността.
  Някой ще каже – „открил си топлата вода”, „изобретил си колелото”!
  Но извинете ме – дори написаното от мен да е до болка познато, втръснало, банално – това не го прави невярно.
  То е единствената диагноза, която всички ние заслужаваме.
  Да, да и да – всички ние я заслужаваме! До един и напълно!
  Щом позволяваме България да е последната грижа на тези, които я управляват („политиците”), и на тези, които я притежават („олигарсите”), значи така ни се пада.
  Само че богатите като ги отвлекат, плащат „като момченца” откупа и пак си остават богати, отървават се с понатежали от уплах души и с поолекнали банкови сметки.
  А всички нас, т.нар. български народ, ни отвлякоха и затвориха (при това с наше съ-гласие, с наше съ-знание и с наше съ-участие) в клаустрофобично и до невъзможност ограничено пространство на безвремие, безнравие и беззаконие.
  И нито имаме с какво да си платим откупа, за да бъдем освободени, нито ни се иска чак пък толкова много ние да си се освободим сами.
  Защото това би означавало да вземем нещата в свои ръце.
  Как? Ние? Сами? Да вземем нещата в свои ръце?... Абсурд!
  Че нали при самата мисъл да вземем нещата в свои ръце на нас като народ веднага ни се отпускат ръцете.
  Защото от всичко на света най-много обичаме да седим със скръстени ръце...
  И да се самосъжаляваме.

  Николай Слатински
  23.04.2009 год.

  P.S. Научих, че вчера Академичният съвет на Академията на МВР е взел решение да се започне процедурата по закриване на факултет „Сигурност” към АМВР. Това безумие, това унищожаване на АМВР става под натиска на ... нейния ректор и секретар по националната сигурност на президента – Румен Марков - този неуморен разрушител на висококласното и толкова необходимо именно днес учебно заведение за обучение и подготовка на специалисти, на професионалисти в областта на обществения ред и вътрешната сигурност!
  После ще се чудим защо хората в МВР са все по-неподготвени, все по-неуки, все по-необразовани от гледна точка на сериозните предизвикателства пред националната ни сигурност.
  Браво Румене, браво Марков! Ти си първият ректор в българската, а може би и в еропейската (за световната – не знам, току виж в някоя Уганда, Гвинея Бисау, Тувалу или Ботсвана това да се е случвало вече), положил максимални, неуморни усилия да закрие възглавяваното от него висше учебно заведение....

Г-н Слатински винаги има надежда. Приемам това заглавие по-скоро като провокация при това с добри намерения. Сетих се за Чудомировото " и я че изокам некой ден", какво да се прави - народопсихология. Това е реалността. Все пак невъзможно е да си внесем народ, но знае ли човек?
Аз лично ще подкрепя Вашите усилия на експерт да казвате истината, колкото и болезнена да е тя. Факт е обаче, че в публичното пространство няма качествени анализи със съответните изводи и препоръки за действия. Отдавна мисля как на експертно ниво да убедим гражданите и политиците, че националната сигурност няма партиен цвят, а напротив има национални интереси, които който си позволи да накърни трябва незабавно да си получи заслуженото. Време е богатите да разберат, че е необходимо да възстановим държавността, а не да се спасяват като наемат "малки частни армии". Очевадно е, че имаме проблем с водачите.
По скоро очаквам от Вас стойностни анализи. Да не забравяме все пак, че сте математик и ги можете.

За съжаление, все по-убедено започвам да си мисля, че ние наистина сме безнадежден случай. Такава аморфност, такава апатия, такава аполитичност - и всичките те богато напоени с безразличие към ставащото, с примирение и послушност.
Една от причините да не се занимавам повече с политика е, че не вярвам на народа си. Чувствам се уморен да го наблюдавам в робското му покорство. Народът има нужда от водачи, от лидери, но това, че такива няма не е опрадвание за него, за народа. Може би водачи и лидери няма, защото с поведението си нашият народ ни доказва ежедневно, че и да ги има - каква би била ползата - той ще си кротува, ще си мълчи, ще си трае, ще се спотайва. Последните 20 години показват - няма по-страхлив и по-присбособяващ с народ от нашия.
Звучи сурово, но всеки ден се сблъсквам с факти, които ме карат да се опасявам, че тези мои изречени на глас притеснения не са далеч от истината.