Водещата новина днес, на Велика Събота:
  ”Двама младежи са били убити при сбиване в центъра на София”. (Агенция "Фокус" 18 април 2009 г., 09:46 ч.)
  За жалост, в тази новина няма нищо ново. Или ако има, това са имената на поредните убити български младежи.
  Наистина на човек му иде да възкликне с горест: „Българийо, къде отиваш?”...

  В „От Иоана свето Евангелие”, Симон Петър (т.е. Апостол Петър) пита Иисус Христос: „Господи, къде отиваш?” (13:36).
  [Това е знаменитото „Quo vadis?"("Камо грядеши?"), използвано за заглавие на историческия роман на Хенрик Сенкевич.]
  Някой би казал, че с такива трагични инциденти не бива да се спекулира; че в света стават къде-къде по-драматични масови убийства на младежи от младежи.
  И все пак - това, че някъде, в нечий каменен дом, нещо гори, не бива да ни утешава, не бива да ни успокоява и да не ни кара да се тревожим чак толкова много от искрите, прехвърчащи в нашата все по-паянтова и прогнила дървена къщурка (чийто покрив, отгоре на всичко, е от сено и слама).
  Защото става безпощадно ясно, че България не върви на добре.
  Но най-уязвими в този разпад на социалната тъкан и моралните ценности на обществото са именно младите хора.
  За тях е най-трудно в тази побъркана политическа и социална действителност и при тези „лидери” на нацията, едната половина от които са негодни, а другата, по-голямата половина, като че ли са просто негодници...
  Проблемите на младите хора бяха цели пет години постоянен обект на моята еднопосочна комуникация с президента,.
  Ние с него може и да се оказахме много различни като разбиране за национално отговорно поведение, за патриотизъм и почтеност, за отношение към реалните пробеми на страната ни. Но нещо трябваше да ни обедини – като почти връстници и като родители на млади хора.
  Очевидно не ми достигнаха аргументи, време и уважение към мен от негова страна, но аз загубих битката с него за поставянето на проблемите, свързани с насилието върху, сред и от младите хора в дневния ред на висшия форум по сигурността на България – Консултативният съвет за национална сигурност.

  Множество информации, анализи, предложения бяха написани от мен - често и настойчиво през целия първи мандат на президента и с кристално ясната теза:
  Положението с проблемите на младите хора у нас, с ширещото се насилие, което постоянно взема сред тях кръвен данък, са нетърпими и нетърпят отлагане. Те са първостепенен въпрос на националната сигурност. За да могат тези проблеми да се управляват, да бъдат поставени под контрол, да им се дава системен отговор, държавата ни трябва да има стратегия и политика. Държавата ни трябва да има съвест и морал, трябва да има инстинкт за самосъхранение.
  Защо президентът фактически остана глух към тези мои предложения?
  Нямам обяснение. Може би не е виждал така своята роля, може би не е виждал изобщо своя роля в противодействието на подобни предизвикателства и рискове.

  Част от обяснението обаче е в цялостното отношение на българската държава на завършилия Преход към обикновените хора.
  Високите върхове на държавата ни – елитът (политически, бизнес и понякога, жалко ми е да го пиша – но и културен, орденоносен), с много малки изключения, не уважава обикновените хора, смята ги за неудачници, за прецакани, за скапаняци, за задръстени, за наивници.
  През затъмнените прозорци на мерцедесите и беемветата на елита, обикновените хора изглеждат наистина точно така. Че кой нормален, ловък, умен, òправен, хитър, комбинативен, целеустремен, с щракащо пипе, човек ще се остави да ходи пеша из мръсните улици, да живее в панелки или под наем, да слугува и аргатува, да си трепери за работното място, да губи гарантирано съдебни дела, да плаща глоби, да спазва закони и правила, да свързва едва или дори да не свързва двата края, да не почива с години, да не си лекува зъбите с години, да не си купува нови дрехи с години – изобщо, да живее като обикновен човек?
  В очите на поне 90% от т.нар. елит животът е постоянен купон, постоянни комбини и комбинации, постоянни алъш-вериши, постоянно „цицане” на държавата, постоянно употребяване на същите тези елементарни обикновени хора – като им вземеш гласовете (чрез изнудващи закони или промиване на мозъците) или като им прехвърлиш тежестите и плащанията на Прехода, пълненето на хазната, на пенсионните фондове, на Здравната каса; като ги накараш да плащат за непрекъснатия лукс по върховете на държавата, за лова на високопоставените ловци, за задграничните им воаяжи, за дългокраките мацки за „отличниците”, та даже и за изучването на децата на първата класа хора у нас – то също като правило е за сметка на обикновения, сгащен от неволите и незаконията на Прехода, човек.

  Но когато обикновеният човек е зле, тогава са зле и децата му. А децата на обикновения човек са децата на България. Или поне 99.99% от децата на България.

  Когато на някой млад човек му отнемат живота, както това е станало за пореден път тази нощ (и то на двама младежи!), тогава трябва да ни боли нас всички. А ако ни боли нас всички, значи я боли и България.
  Ето това се случва по време и особено - след края на Прехода – България непрекъснато, постоянно, ежедневно я боли.
  Трудно ще се оправи и ще се изправи на крака една държава, когато боледува - непрекъснато, когато изпитва болка - постоянно, когато се гърчи болезнено - ежедневно.

  Мога да бъда обвинен, че не е честно да казвам това, което ще кажа сега, но всеки родител в България би ме разбрал:
  Именно затова в нормалните страни искат висшите държавници да са създали семейство, да са родили и отгледали деца – за да знаят какво е родителски страх за децата ти в бъркотията на живота, особено пък в след-Преходната джунгла у нас.
  Нашият премиер не познава този страх и сигурно заради това житейско обстоятелство толкова лесно говори за една друга действителност в България – действителност, която е в неговата глава; действителност, в която го няма родителския страх; действителност в която си лягаш с мисълта само за себе си и не познаваш свитото сърце на бащата, не се самоизтезаваш дали си възпитавал децата си правилно, дали не си им „вградил” в съзнанието принципи, норми и ценности, които сега ги правят уязвими – като голи охлюви без черупките, като беззащитни костенурчета без кобурките– в суровия живот на завършилия Преход. Преход безнравствен, безсъвестен, безпардонен, беззаконен, безвъзмездиен.

  Разбира се, не малко от проблемите на младите хора не са само и типично български. Светът започва да излиза от релси, объркал се е явно или се е побъркал. Постоянно се набива едно и също – че човекът е основно стомах, главно - гениталии, преимуществено - здраво натъпкан портфейл и най-вече - успех на всяка цена и с цената на всичко.
  Затова младите хора у нас трябва да си спомнят великия принцип от великата книга „Дванадесетте стола”:
   „Делото за помощ на давещите се е дело на самите давещи се!”.

  Младите хора са моята единствена надежда България да получи още един, допълнителен шанс: Да се опита да стане нормална държава. Въпреки уродливия елит с уродливите му сделки от типа на Авиокомпания „Балкан” или ИПК „Родина”.
  За да се види колко силна (и мисля – основателна) е тази надежда, може просто да се напише „младите” в търсачката на този сайт. Това би помогнало, впрочем, да се разбере и какво и как съм съветвал президента Първанов по отношение на младите хора – в допълнение към няколкото текста, които привеждам тук като P.S.

  Николай Слатински
  18.04.2009 год.

  P.S. Следват извадки от една малка част от моите материали до президента, свързани с младите хора:

  ► 15.04.2002 год.
  От обстоен анализ във връзка с трагичния инцидент „Индиго”.

  В заключение могат да бъдат направени следните изводи:
  Макар и нелепо стечение на обстоятелствата, трагедията в “Индиго” е резултат от деяния, обвързани с истинската, голямата корупция в страната. Корупция, стигаща до високите етажи на властта. Съчетанието на безхаберие, безотговорност, откровена алчност и стремеж към лично облагодетелстване са създали условия при подобен малшанс и сериозни пропуски в организацията на едно конкретно мероприятие, да се случи непоправимото.
  Нова среща с майките и с представители на законодателната, изпълнителната и съдебната власт ще има смисъл като дискусия за мерките, които са предприети и/или трябва да бъдат предприети от трите власти, за да се избегнат подобни трагични инциденти. Както и за да стане възможно разгръщането на качествено нова програма за работа с децата и младежта. Защото в немалка степен станалото е следствие от почти тоталното дезангажиране на държавата от проблемите на младите, от ерозирането на ценностната ни система, от излизането от контрол на практики, които разпокъсват социалните връзки в обществото, насърчават егоизма, липсата на социална чувствителност, демонстрацията на насилие, арогантност, меркантилност и безнаказаност.
  Президентството може да се превърне в център, който да координира действията на властите, на елитите (политически, икономически и културен), на неправителствените организации по отношение на подрастващото и младото поколение. В края на краищата смисълът на държавното управление, на политиката и усилията за модернизация на страната е те да правят България по-съвременно, по-привлекателно, по-спокойно и по-уютно място за живеене и реализация за нашите деца – поколението, което утре ще поеме в свои ръце съдбините на Отечеството ни.

  ► 14.09.2004 год.
  От Проект за Слово на президента при връчване на орден “Мадарски конник” на участниците в спасяването на нашите деца при трагедията при р. Лим.

  Родителите на загиналите и на спасените деца още задават въпроси, на които не са получили удовлетворителен отговор. Истината за всичко, свързано с трагедията в река Лим трябва да бъде установена. Защото ние трябва да изградим общество, в което истината за всичко, което се случва с нас трябва да излиза на яве. Но и защото неустановената или недоизяснена истина не би ни позволила да си извлечем поуки от ставащото и така ще нараства рискът да се движим в затворен кръг: от “Индиго” към Лим, от нещастие към нещастие с децата на България. Винаги могат да се случват и ще се случват неочаквани нещастия, беди и катастрофи, но прекалено честите случайности стават знак за закономерност, която ни прави всички нас поне малко виновни.
  Компетентните институции трябва да свършат цялата своя работа по трагедията в река Лим. Това се отнася както до следствието и, ако се установи престъпна вина, на съда; така и до парламентарната анкетна комисия, и до другите правителствени и неправителствени организации.
  Трагедията в р. Лим поражда редица въпроси към нашето общество. Прекалено висока е цената на реакцията postfactum. Наистина, времето, в които живеем е сложно, огромното мнозинство българи са принудени да водят борба за оцеляване и сносно съществуване. И все пак да се замислим и видим не бихме ли могли да сме по-сплотени, по-солидарни в ежедневния живот, с по-малко егоизъм и с мисъл само за себе си. Животът ни поставя в ситуации, когато егоизмът, мисълта единствено за себе си водят до трагични последици и се разминават с понятията за добро и зло, за морално и неморално, справедливо и несправедливо. В гонитбата на печалбата ние доста често пренебрегваме елементарни норми и изисквания, стремим се да икономисаме от най-важните неща, да си спестим неотменими разходи, да извлечем изгода за сметка на другите. Най-страшното е когато това се прави за сметка на децата и тяхната сигурност. Винаги когато някой се опитва да спечели от децата, губим ние всички и после мълчим със сведени глави пред паметта им.

  ► 17.10.2004 год.
  Докладът на Европейската комисия ни приближи с още една крачка към членството в ЕС през 2007 год. Подготовката за него обаче не е задача само на политическия елит, бизнеса и NGO.
  Банално звучи, но за това членство трябва да бъде готов целият народ и главно младото ни поколение. Защото дори то да не отиде в Европа, Европа ще дойде много скоро тук, ще наложи много строги условия, но ще създаде и много нови шансове.
  От моите чести контакти с младите хора виждам, че като цяло те не си дават сметка какво ще се случи само след 2 години. Но вината не е само тяхна. Отговорността е най-напред на политиците.
  Защото политиците гледат на интеграционния процес твърде стерилно.
  Влизането в ЕС не прилича на влизането в НАТО, когато на другия ден абсолютно нищо не се случи, нищо не се промени.
  Влизането в ЕС е културен, политически, икономически шок – ако нямаме знание, имунитет, нагласа и готовност за това членство.
  Членството в ЕС ще предостави квоти за българи в редица структури на Съюза. Заедно с това европейските организации по принцип ще се отворят за български граждани. В България ще дойдат европейски институции, фирми, представителства.
  И всичката тази системна европейска архитектура си има свои изисквания за приемане в нея. Например:
  - Езици - английски и поне френски (шегата е - колкото по-малко се говори на френски, толкова повече хора са длъжни да го учат).
  - Умения да се комуникира.
  - Качества да се работи в екип.
  - Способности да се постигат компромиси.
  - Точно определени знания в точно определени области.
  Ако нашите младежи не са готови за подобен род условия и критерии, други – словенци, чех, унгарци - ще заемат тези места!
  И още - у нас продължава инерцията студентите да учат заради каквато да е диплома за висше образование. Фабриката ни за дипломи работи с пълна пара, тя дава дипломи на конвейер – като на входа на ВУЗ са студентските пари, на изхода са дипломите за висше, а вътре – черна кутия, полупразно, халтура, няма академичен дух.
  Вече има пресищане, свръх-предлагане на хора с дипломи и скоро ще възникне въпросът не дали имаш диплома, а каква диплома и какви знания имаш. Огромна част от тия дипломи и от хората, които ги притежават, а нямат нужните знания и умения, автоматично ще стават излишни в ЕС. Част от подготовката на младите ни хора за ЕС е и в това – да знаят как е в ЕС и какво е в ЕС, къде отиват, как се подготвят за него, в какво и как да инвестират.
  Има много други въпроси от този род - и по-важни и по-дълбоки. Политиците ни, заети с избори и борби за власт няма да могат тия година-две да мислят над такива въпроси.
  Само президентът има и институцията, и моралния авторитет, и призванието да поеме нещата в свои ръце, да застане начело, да стане лице на инициатива - за мащабна програма, целяща да се подготвят младите хора на България за живот и реализация в ЕС. Освен, че това би било безкрайно полезно начинание, то би могло да има позитивен политически ефект.

  ► 05.12.2004 год.
  Една от най-тежките и с най-дългосрочни последици жертва на Прехода е нашето образование – и най-вече училищното.
  Огромното мнозинство българи са потърпевши от това, а не реагират. Ето, че и стачката на учителите изобщо не ги трогва.
  Постоянно разяснявам на споделящите с мен: Президентът няма правомощия, с които да се намеси. Те обаче апелират: Направете нещо, че развитието скоро ще стане необратимо!
  Днес в българското образование имаме катастрофа и хаос:
  - Фактически вече изцяло е разрушена предишната система на образование, а не е изградено нищо ново и ефективно. Краят на началото (или началото на края) е министерстването на Веселин Методиев с разрушителните му действия (вкл. грубата смяна на опитните директори със слаби, но сини политически кадри).
  - Образованието не е водещ приоритет. Липсват държавна стратегия и политика. Това води до лашкания:
  -- Ще има матури - няма да има матури.
  -- Ще има тестове - няма да има тестове.
  -- Ще има централизирано определяне на приема - няма да има.
  - Класно-урочната система е остаряла; ученикът си остава не субект на образованието (обучаване+възпитание) а обект на обучаването (училището ни не е възпитател, а обучител). И то с преподаване на тежка, суха и сложна материя. Учителят е ориентиран към средно-статистическия ученик (когото вече го няма!) и слабите не го разбират, а силните скучаят. Учебният материал е лошо подбран, сложно усвоим и неатрактивен, а средствата за преподаване са си все така живото слово и тебеширът.
  - Често се променят учебните програми:
  -- Орязват се часовете на “високо технологичните” предмети, а най-вече на математиката.
  -- Увеличават се паралелките в професионалните училища (т.е. за занаяти) за сметка на тези в профилираните езикови гимназии (т.е. за знание) – и възниква усещането, че наистина насоката е децата ни да се подготвят за Европа като (и то главно евтина) работна ръка.
  -- Нараства броят на различните учебници по един и същ предмет (това си е чиста “далавера”, резултат от икономически интереси).
  - Бюджетът за образование от 4% е едва 2/3 от минимално необходимите нужди, а трябва да бъде 6% (1990 год. беше 6.3%), за да се стопират негативните процеси. Сега бюджетът се формира крайно неправилно - 72% за заплати и 28% за всичко абсолютно всичко останало.
  - Училищата стареят, рушат се и се разграбват, не се инвестира в изграждане на нови училищни сгради, а част от наличните училищни сгради се раздават на концесии за други нужди или се разпродават. И реституцията отне много сгради от детските градини и училищата.
  - Ликвидирана е изцяло системата за контрол в училище: от директора върху работата на учителя и от инспектора - върху работата на директора и учителя. Така всеки може да прави каквото си иска, да не проверява домашни и контролни, да не спазва учебни програми, да занемарява базисни изисквания.
  - Цари пълна уравновиловка: критериите в заплащането (да не говорим колко ниски са те!) са образование, квалификация и стаж; самата работа не е обект на оценка и не се поощрява; работиш, не работиш - заплатата от това не зависи ни на йота.
  - Дисциплината е под всякаква критика. Не само учителите, но и учениците са демотивирани и отчуждени, училището не е привлекателно място за тях. Трупа се нежелание – не само да се ходи в училище, но и да се ходи на училище - да се учи по-нататък. 2-3 невъзпита(ва)ни деца, при царящата пълна липса на дисциплина, могат да направят работата на учителите ад.
  - Разбито е и училищното здравеопазване, което следеше за здравословното състояние на децата и водеше превенция и профилактика със системата на профилактичните прегледи и имунизацията. Сега никой не знае колко болни са учениците (късогледство, изкривявания, диабет и високо кръвно), а расте масово неимунизирано поколение - с всички опасни последици от това. В момента с плахи стъпки възстановяват училищните лекари, но оборудването е занемарено, разбито и окрадено.
  - Държавата прехвърли на училищата и тяхната охрана. Районните полицейски управления и Общинска позиция смятат, че правят услуга при опазване на училищата – а не, че това им е изключително важна задача. Липсва всякаква превенция на асоциалното поведение. И резултатът е явен -насилие, наркотици, алкохол, педофили.
  - Младите учители, оставени без наставник и подкрепа - за 1-2 години стават циници с пречупени криле. Или се махат.
  Вината е у обществото и медиите - популяризират се мъжът-мутра и жената-манекенка. Без добри образци за подражание, децата погрешно смятат, че популярното е добро и позитивно.
  Не се формират представи за справедливо-несправедливо, добро-зло, морално-неморално. Училището ни не е подходящо място за формиране и отстояване на ценностната система. То е катализатор на социалното неравенство и ражда потиснати, агресивни и комплексирани деца с разбити илюзии.
  Без драстични мерки, процесът неизбежно става необратим.
  Необходима ни е децентрализация на образованието - като държавата делегира правата и насочи компетенциите си към общините - те да отговарят за учебния процес, ремонта, контрола на бюджета, здравето, охраната и отдиха. Но като им осигури и финансовото обезпечаване на тези компетенции и права.
  А това трябва да става не с рязко изтегляне и разтоварване от отговорности, ами стъпка по стъпка и с много строг контрол.

  ► 11.12.2005 год.
  При работата си над българския национализъм в контекста на националната сигурност се срещам с експерти, ангажирани с тази сериозна тема. Изводите са противоречиви и тревожни.
  - България не се населява от народ, който се грижи за своето духовно пространство. Българското общество показва реакции на поразително безгрижие към история, култура, идентичност.
  - Елитът се срамува от сантимента на националното (нашата българщина) и вместо естествената опция “и националното, и глобалното”, говори за “или глобалното, или националното”. Има критична маса обезбългарени водещи фигури в медиите, политиката и науката, размиващи националната идентичност.
  - Сред младите се пропагандират разединяващи образци на индивидуализъм и потребителство, на отказ от националното.
  В Испания, Германия, Франция видях как грижовно и упорито водят учениците из музеи и галерии. А у нас – ги водят в София-ленд.
  - И на празниците се придава друг смисъл. 8 декември е вече само забавление, ядене и пиене. А висшите политици смятат, че точно така трябва. В това няма нищо лошо, лошото е, че е само това и не става дума за ангажиментите на младите към България, за съзиданието, интелекта, труда и равносметката.

  ► 31.05.2006 год.
  От Проект за Лекция на Президента по проблемите на националната сигурност.

  Разсъждавайки над важността да се раждат повече деца, да не забравяме и грижата към родените деца, към младите хора. И насилието сред тях е вече проблем на националната сигурност. Младите са жертва на недъзите на времето, в което живеем. Те имат малшанса да вкусят от всички прелести на ежедневието и са обект на пороците му. Насилието сред тях е проблем на националната сигурност. Към тях рушенето на ценности, възцарилите се нрави са най-жестоки. В тази агресивна среда, без нравствени опори и ориентири за добро и зло, справедливо и несправедливо, морално и неморално, те са изложени на изключително висок риск да станат непълноценни хора.
  Сред децата и младите се пропагандират разединяващи образци на индивидуализъм и потребителство, на отказ от националното чувство. Вече е модно да се създават комплекси за малоценност сред младото поколение - да обръща гръб, да се отнася с неразбиране, да не познава родната култура. В Западна Европа грижовно и организирано учениците ги водят из музеи и галерии. А у нас – основно в увеселителни паркове.
  Постепенно допускаме да се подменя културата на празниците ни и на ритуалите и им се придава друг смисъл - с акцент на забавлението, яденето и пиенето. Особено – пак! – когато това се отнася към младите хора. В това няма нищо лошо, но лошото е, че е само това и не става дума за съзиданието, за труда и равносметката, за отговорностите на младото поколение към България - и към нейното настояще и бъдеще.
  Не можем пасивно да констатираме ерозията на ценности, а трябва да ги отстояваме - любов, морал, дълг, доброта, вярност, отговорност, солидарност и състрадание; както и семейството като ценност – и то се нуждае от защита - с ефективна политика на семейно планиране и модерно данъчно законодателство.
  Липсва разговорът за ценностите, които ще се възпитават у хората. А за ценностите трябва да говорим в една Демографска Стратегия. И за възпитанието, за образованието, здравеопазването и семейството, за семейното планиране, доброто родителство, сексуалното образование, контрацептивната култура. Важно е да се раждат възможно повече деца - но е важно от тях да се създават повече човеци, личности, характери.
  В една Демографска Стратегия не може да я няма модерната роля на Българската православна църква. В демократичните общества на Запад Църквата служи като нравствен регулатор, коректив на поведението, тя дава понятие за добро и зло, почтено и непочтено, честно и нечестно, морално и неморално, справедливо и несправедливо. А нашите деца растат без някой да им обясни тези понятия, пък после се чудим защо сред тях има насилие, има и разюздано сексуално поведение. Ето затова нека заедно с религиозни дейци помислим за модерна роля на Църквата - в епохата на рушене на ценностите, тя да не е отчуждена от хората, да им дава нравствени опори и ориентири.

  ► 03.09.2006 год.
  Кибер-престъпленията спрямо децата засягат един проблем, а по-точно цяла плетеница от проблеми, които са вече у нас и подсказват кауза, зад която президентът може да застане при спечелване на нов мандат...
  Каузи са нужни. Въпреки хиперактивността му трудно идват на ум каузи, които президентът отстояваше през първия мандат.
  Типичният случай, както вече съм писал, е бившият полски президент Александър Квашневски. Поляците няма с какво да го запомнят като президент - без мисия, без облик и без наследство!
  Предлагах като приоритет (вкл. за заседание на Консултативния съвет за национална сигурност) въпросът за насилието сред и над младото поколение. Но животът ни изпреварва и ни носи нови проблеми, а сред тях и опасностите в Интернет - детска порнография, педофилия, много по-големи възможности за трафик на деца за сексуална и социална експлоатация и за набирането на човешки органи.
  Това разширява темата за насилието над децата. Интернет е прозорец към света, първото модерно откритие, което по принцип най-бързо и успешно се овладява от младите. Но той може да се окаже проклятие - бездна, в която те да пропаднат.
  Тук ключовият въпрос за насилието над децата се пресича с един друг не по-малко ключов - за новите информационни и комуникационни технологии и навлизането на децата в тях, за перспективите пред младото поколение.
  Ние ще имаме бъдеще, различно от обслужващ персонал, само ако инвестираме в тия технологии, в образование, максимално базирано на тях.
  Ето друга кауза, сродна на тази за насилието над младите - каузата на кардинална промяна в мисленето и държавните подходи. За да се осъзнае, че ресурсите, вложени в младите, в тяхното здраве и образование, в новите технологии и интелекта са стратегически приоритет, че това не са разходи, а инвестиции.
  Нашата държава трябва да се обърне с лице към децата. Да си мислим, че през първия мандат президентската институция е направила нещо съществено в тази посока е самозалъгване.
  Децата на България са сред най-тежките жертви на Прехода. Няма панацея и универсално решение на проблемите им. Но компютърът и Интернет имат силен социализиращ потенциал. Въпросът е да осигурим достъп до тях на колкото се може повече деца и да възпитаваме култура на тяхното ползване, да създаваме потребности, различни от игрите с насилие, от рисковото чатене и безцелното сърфиране в Мрежата. Както и да създадем много повече сигурност за децата в Интернет.
  Нашите деца живеят в два свята - в реалния и виртуалния. И в двата те са изложени на рискове, и двата крият за тях насилие - от което трябва да ги предпазим. И ако не на практика, поне на теория знаем какво да се прави, за да защитим правата и сигурността на децата в реалния свят, то във виртуалния свят (в който пространството и времето се изкривяват) те са все още много беззащитни - обществото, родителите, учителите, самите деца не са информирани и алармирани за заплахите.
  Министерствата на образованието и на културата са далеч от тези проблеми... В Агенцията за закрила на детето 3-4 млади жени с ентусиазъм и само с ентусиазъм се опитват да възпират тези заплахи, а в НСБОП 3-4 млади мъже противодействат на тези заплахи с остарели компютри.
  За да имаме безопасна българска Интернет-среда, за да бъдат укрепени структурите, които се борят с тези рискове, за да не изостава училището ни от технологиите и мисленето, за да се превърне неправителственият сектор в един отговорен съмишленик и партньор, за да бъдат убедени-принудени също и Интернет-доставчиците да сътрудничат на властите е нужна първо държавна политика. Държавата не означава плодене на агенции, съвети, комисии, а най-вече работещ механизъм за производство на повече сигурност за обществото и хората.
  Когато говорехме за демографската криза (и в нашата сграда забравихме за нея, защото ни липсва т.нар. follow-up - последващи действия), обръщах внимание, че в преодоляването й е нужна да мислим не само да се раждат повече деца, но и да се грижим за вече родените български деца! А не се ли изразява тази грижа и в безкомпромисно отношение към онези, които в сайтовете предлагат деца на промоция - за сексуални услуги?
  Липсата на държавна политика, на контрол, на много строги условия за Интернет-доставчиците - да следят за “екологично чисто” съдържание на сървърите, да инсталират филтри и защитен софтуер при потребители, които имат деца до 18 години - всичкото това не е ли свидетелство за пълната разпасаност в държавата и криво разбрания ни либерализъм?
  И за какво ли държавата плаща огромни пари на СЕМ, а в същото време телевизиите ни бълват насилие и порнография? Каква кауза отстояха досега президентските представители в СЕМ?
  У нас липсва правна дефиниция за детска порнография, de facto в законодателството ни няма мерки за противодействие на разпространението на педофилски материали в Интернет?!
  А иначе е ясно - сигурността на децата в информационното общество и Интернет е част от националната ни сигурност…

  ► 11.12.2006 год.
  Жестоката трагедия край Бяла и скандалите около спецслужбите и досиетата са тежък повод за размисъл и за президентската институция.
  Защото те могат да бъдат определени и като равносметка в края на първия мандат. При цялото тяхно различие те са снимка на реалното състояние на българската държава. Като за да бъде картината пълна, трябва да се надникне в която да е наша болница (вкл. тази в Русе - както се видя след катастрофата в Бяла); да си припомним за ужасните факти на насилие над, сред и от младите (3 години предлагахме с Борис Велчев заседание на Консултативния съвет за национална сигурност на тази тема); и накрая да прочетем статията на Румен Вълчев във в-к “Политика” - “Пред руините на българското образование”. Ето така само от тези парченца можем да сглобим пъзела на бедстващата България.
  През втория си мандат президентът трябва да бъде вече на нивото на истинските и значими предизвикателства пред нашата държава и народ.
  Не приемам упрека, че думите ми са емоционални изблици. Не, това са много рационални разсъждения - те се базират на действителността. На истинската българска действителност - а тя е повече от стресираща.
  Ние сляпо следваме политики, които не произвеждат благосъстояние и сигурност. За по-богати държави те могат и да дават някакъв резултат, но за България водят само до разпад и възпроизводство на маргинална бедност. Защото нашите пътища, мостове, тунели, инфраструктурата ни са страшно изхабени и амортизирани. Спасителните ни служби изцяло са в бедстващо положение - Спешната медицинска помощ, Гражданската защита, Пожарната. Професионалистите, реагиращи при всяка криза или бедствие, са на границата на мизерията. Хората умират при катастрофи, от липса на своевременна и квалифицирана първа помощ. Но България хвърля милиони в геостратегически провали и геополитически авантюри от типа на Ирак и Афганистан и купува ненужни въоръжения и техника – цели 18 вертолета. Ето какво искам да кажа: други могат да си позволят да заровят 10-20 милиона в пясъците на Ирак, защото те имат стотици милиони за вътрешна сигурност. Но ние не можем да си го позволим. Воденето на политика по принципа “Така правят всички” допълнително ощетява държавата и отслабва институциите в системата за национална сигурност и съдебната власт; оттук - неподготвеността за реагиране при кризи и бедствия. А престъпността, корупцията стават още по-големи. И в резултат държавата ни обеднява и се демодернизира допълнително.
  Да добавим разпадането на ценностната система на обществото. Ако нещата продължават така, скоро насилието ще стане норма и правило.
  От 2 години се опитвам да подскажа, че лидерството е преди всичко борба за съхраняване на ценностната система на нашето общество.
  У нас става страшно да се живее - няма изобщо никакви пречки пред пропагандата на насилието, аморалността и нечестния начин на живот. Порнографията превзе печатните и електронните медии, но СЕМ мълчи. Децата се пребиват в училище – държавата мълчи. Проституцията сред малолетните се шири - властта мълчи. Къде другаде има такава страна?
  Кадърните хора в администрациите са в пълен стрес. В министерства, в агенции професионалистите са натикани в ъгъла, тресат се от страх да не ги уволнят, а над тях и вместо тях назначават партийни протежета.
  И понеже е тоя разгул на нравите и се преследват единствено личният успех, печалбата, собственото его и персоналното щастие - с цената на всичко, то не е странно, че съдбата ни дава знаци, които ние не искаме да разчетем. Тя ни ги дава най-честно преди религиозни празници за да ни накара да се опомним и замислим - защото празниците не са само повод за напиване, а и възможност за размисъл, анализ, равносметка.
  Политиците трябва да се огледат: кои закони липсват; кои приоритети са лошо поставени; къде се харчат напразно пари, защо институциите не си гледат работата, защо не се прави превенция; защо не се ремонтират разбити пътища, не се обезопасяват опасни мостове? Вместо да правят това преди да се случат трагедиите, политиците ходят опечалени след това и като майстори по пътна маркировка или монтьори от автодепо - разсъждават станалото нелепа случайност ли е или техническа грешка!?