За общото между дебата „Станишев-Борисов” и романа „Чумата” на Албер Камю (с цитати от „Владетелят” на Николо Макиавели)

  Мои приятели ме питаха защо не напиша нещо за дебата между Сергей Станишев и Бойко Борисов?
  Какво да напиша? Нищо друго, освен: Жална й майка на България...
  Впрочем, не – ще напиша все пак нещо. Но то ще бъде заедно с няколко други наблюдения, които не ми позволяват да съм така позитивен и оптимистичен в своя сайт, както тези дни ме посъветва да бъда един познат (в смисъл – да я карам по-спокойно, да си пиша експертни неща за националната сигурност, а да оставя ядовете на тези, които и без това освен да се ядосват, за друго не ги бива, защото сме били народ от мрънкала, хленчовци, стенячи, самооплаквачи, „путьовци” и сбабичосани мижитурки).
  Може и така да е, но не се получава. Все още ми е трудно да махна с ръка и да си кажа: На такъв народ – такава държава и такива настоящи и бъдещи управляващи!
  Загубени и бити каузи – колкото искаш! – явно трябва да има и хора от моята кръвна група, че да се опитват да се борят за тях.

  И понеже на няколко пъти ще цитирам Албер Камю, да приведа мисълта на един негов герой от „Чумата”:
  ”Казвам само, че на тази земя има палачи и жертви и че трябва, доколкото е възможно, да не се съгласяваме да бъдем с палача. Това може би ще ви се стори малко наивно, но зная, че е вярно... Би трябвало, разбира се, да има и трета категория хора, истинските лечители, но такива не се срещат често и трябва да е мъчно нещо да си такъв. Ето защо аз реших за всеки случай да застана на страната на жертвите, за да огранича злините. Бидейки сред тях, ще мога поне да налучкам пътя до третата категория, тоест до душевния покой”.

  Ето какви откъслечни, но с много общо помежду им, наблюдения ме подтикнаха да придведа тук цитати от Камю:
  ♦ Едната ми дъщеря дойде преливаща от възмущение – някакъв баровец с луксозна кола нарочно минал през локвите и опръскал хората на тротоара така, че „и ушите ни се напълниха с кал”. Но най-жалко било за прегъната на две, едва подпираща се на бастуна си, старица – тя била цялата обляна с мръсна вода. „Тате, той зави и профуча през локвите абсолютно съзнателно и нарочно!”...
  ♦ Мой близък разказа как ръководител на дирекция в тяхното правителствено ведомство е абсолютно луд, изкрейзил, изместил центъра, некадърен, некомпетентен и неспособен... Това всичко го знаят, то е публична тайна във ведомството, но никой от шефовете не си мърда пръста и задника! Резултатът – служителите, експертите, професионалистите, знаещите и можещите, уморени да се жалват къде ли не и кому ли не, пият лекарства, тресат се, психясват, а тези с вече по-прокъсани нерви скърцат до счупване със зъбите си, държат се за сърцата, страдат от главоболие, а някои и си поплакват.
  ♦ Наблюдавах през прозореца как от съседния блок хората, които си правят ремонт, изнасяха куп отпадъци в тъмното и ги изхвърляха практически под прозорците на свои съседи, така че сега там вече се е заформило сметище от типа на тези, с които се свързва софийският пейзаж при последните двама столични кметове...
  ♦ Издържах само пет минути от ТВ дебата между настоящия и (вероятно) бъдещия ни премиери. Душата ми не можа повече да понесе, тя напоследък е станала много чувствителна и иска да спазвам хигиена по отношение на нея, да не минавам над санитарния й минимум. Разбирам я напълно:
  --- Защото си е мазохизъм да наблюдаваш (търся по-меки изрази) високомерието и самодоволството на настоящия премиер и неговия екип – сякаш в държавата ни, на която те са управляващи, не се разкъсва социалната тъкан и не се разпадат ценностите; сякаш в нея не се шири насилие, особено сред младите и не се плоди немотия, особено сред старите; сякаш у нас не се краде на поразия с милиони в Министерството на земеделието (Кой сте вие г-н Цветанов?) или с милиарди, напр. в НАП (Спите ли спокойно г-н Орешарски?).
  --- Но и защото е садизъм да поощряваш у (вероятно) бъдещия премиер и неговия екип чувството, че те имат способности и визия, че се опират на можещи и некорумпирани хора.
  Още един-два такива безсъдържателни, безсмислени, безидейни и безнадеждни дебати и може да се залага на сигурно, че Станишев отново ще е премиер (заедно с Петър Димитров и с Корнелия Нинова, със синчето на Ирена Кръстева и с бащицата на Пловдив Георги Гергов)...
  ♦ Напоследък нормалните пътници в градския транспорт са подложени систематично на джи-ес-ем тероризъм.
  Има една (за жалост нарастваща) група нахални и с никого и с нищо несъобразяващи се типове и типки, които разговарят по джи-ес-ем-ите си постоянно, дълго и на висок глас.
  Набюдавам ги с интерес и си мисля какво ли има в техните черепни кухини - мозъчни гънки ли или нещо друго, подобно на захарен памук? Нима не могат да се досетят, че не само е невъзпитано, но е и некоректно по отношение на другите пътници...
  Ще каже някой: „При толкова проблеми в страната, намерил си за какво да мърмориш!”
  Не е точно така! Да караш другите да те слушат 15-20 минути, да им натрапваш себе си и тъпите си разговори – това, поне според мен, е част от същата тази ширеща се простотия, от същото това пълно незачитане на останалите хора, от същия този безпросветен тормоз, който порядъчният човек трябва да понася и нещо повече - да си дава горчива сметка, че порядъчността му е недостатък, че тя само го прави още по-слаб, по-уязвим и по-беззащитен.
  ♦ В името на пустия политически нагон, при неистовата страст, която се е просмукала във всяка клетка на жадния за власт и слава български управленец, депутат или партиен лидер, вече очевидно може да се посяга на всичко, да се тъпче с ботуши, трандафори и шпори в най-деликатните нрави, в най-крехките нерви и в най-фините фибри на човешкото и общностното съзнание...
  Както се случи със завихрянето на скандала в Рибново! (Кой сте вие, г-н Янев? Спите ли спокойно, г-жо ДАНС?).

  ► Знам, че сравнението между ситуацията в България след 20 години на Преход и описаната от Камю история на град Оран по време на чумата, е твърде пресилено. Но абстрактното мислене би ни помогнало да се издигнем над конкретиката, над буквалните възприятия и тогава ще видим някои показателни аналогии...
  Струва си да се прочете този роман на Камю! Дори само на „първо ниво”, без разсъждения за абсурда и за абсурдността, за абсурдния писател и за писателя на абсурда, за влиянието на абсурда върху обикновения човек и за абсурда на влиянието върху обикновения човек...
  Та нима не виждаме и не чувстваме как обществото ни не само е потънало в отчаяние, но и се е смирило с него!? А както смята в „Чумата” доктор Райо: „Именно това е истинското нещастие, че привикването с отчаянието е по-страшно от самото отчаяние”.
  Когато пита: „Но всъщност какво е чумата?”, друг герой от този роман – старият пациент - си (ни) отговаря: „Това е животът и повече нищо”.
  Или както разсъждава Тару: „Всеки носи в себе си чумата, защото никой, никой в света не е неуязвим по отношение на нея... Човек трябва да бъде непрестанно нащрек, да не би в момент на разсеяност да дъхне в лицето на другиго и да му предаде заразата. Вроденото е микробът. Останалото – здраве, честност, морална чистота, ако щете – е резултат на волята, която не бива никога да отпада”.

  ► Още малко за чумата...
  В началото на моята преподавателска дейност в областта на националната сигурност (т.е. едва прехвърлил 40 години и напуснал политиката, макар че по принцип политиката не се напуска, а те напускат от нея), имах курс лекции в един от нашите университети и разказвах за школата на политическия реализъм. Заедно с Тукидид, Съма Дзян, Хобс и кой ли още не, естествено надълго и нашироко разказвах за блестящия и тъжен флорентинец Макиавели и за тъжния и блестящ негов шедьовър-„наръчник” по политически реализъм „Владетелят” (виж приведените цитати след края на този текст).
  Очевидно съм се разпалил и ентусиазирал така, че не е станало ясно докъде завършва анализът на произведението на Макиавели, и откъде започват моите възгледи за реализма и егоизма в поведението на политиците и хората.
  Някой от тези студенти взел, че отишъл при ректора и му „донесъл” какви ги разправям.
  Ректорът ме покани на събеседване и започна внимателно да ми обяснява, нещо в духа на: Не, че не си прав, така е, животът е тежък, побеждават егоистите и хората без принципи. Но не бива да учиш децата на такива неща, не може в нашия университет да се допуска преподавател по този начин да „развращава” съзнанието на младежите...
  Напразни се оказаха всички мои опити да се защитя, да обясня, че аз не съм цитирал нищо повече от това, което Макиавели пише във „Владетелят” и че изрично съм подчертавал, че ако при индивидите егоизмът е негативно качество, то за държавите се говори за „свещен егоизъм”. Не, не и не – минал съм бил всякакви предели, моите лекции съдържат недопустими внушения и съвети!
  Тогава ми хрумна нещо, което „спаси” моето работно място.
  Попитах ректора дали знае какво е това ваксина?
  Той ме изгледа неразбиращо. Не можеше да схване накъде бия.
  Обясних му (дилетантски), че при ваксината на човек се инжектира малко от болестта, за да не се позволи на болестта да го убие.
  Вкарваш си малко чума, за да не те победи чумата. Или малко едра шарка (която кой знае защо на английски е smallpox), или детски паралич, или някаква друга опасна инфекция - за да не те победи едрата шарка, или детският паралич, или тази някаква друга опасна инфекция...
  Е, казвам на ректора, приемете, че аз бащински съм „инжектирал” в тези млади и чисти съзнания малко егоизъм – за да не ги победи егоизмът на вълчия свят, в който живеят.
  „Инжектирал” съм малко прагматизъм, рационализъм или някакво друг подобен „-изъм”, за да не ги победят свирепият прагматизъм, жестокият рационализъм, бруталният друг подобен „-изъм”, на света-джунгла, в която са хвърлени. И така те няма да са като голи охлюви – слаби, уязвими и беззащитни...
  Ректорът почервеня, изпоти се, загуби ума и дума, загуби дар слово. И забравил, че се намира в своя кабинет, хвърли химикала и листата, които държеше, изфуча, излезе и хлопна ядно вратата зад себе си, провиквайки се: „На вас политиците човек не може да ви затвори устата! Засрамете се!”...

  ► А ето още нещо за чумата. Подозирам, че това е стара идея. Но аз я чух от мой приятел.
  Той ме запита веднъж дали знам каква е главната причина Европа да изживее такава невероятна промяна, революция, трансформация:
  --- От потънала в материална и морална мизерия след края на Римската империя, разорена и разорана, разпарчетосана и разнебитена, насилена и изнасилена от всякакви нечистоплътни и бузпощадни племена през онези тъмни векове, останала без визия, без кауза и без идея;
  --- До разцвета само няколко века по късно – до Ренесанса, до Възраждането, до великия взрив на таланта, великия порив на духа и великия полет на гения, до епохалните творения, превърнали се за цялата наша планета в стандарт, ценност и норма за красиво, за добро, за морално, за етично, за нравствено...
  Казах на моя приятел, че не мога да дам единствен и еднозначен отговор.
  А той ме изгледа, помълча малко, предвкусвайки ефекта от изненадата и каза: Чумата!
  Чумата е причината, тя е „виновницата” за тази епохална промяна, революция, трансформация!
  Чумата е отсяла, унищожила, прочистила всичко онова, което не е имало сили да се съпротивлява; което е било слабо, унило, аморфно; което не е можело или не е искало да се бори, да бъде, да има, да знае, да може; което не е имало право или основание да е живо, да оживява, да живее...
  И след това, оцелялото, опомнилото се, осъзналото се – то се е мобилизирало, то е било здраво, жилаво, борбено, креативно, нахъсено, волево, силно, смело, търсещо. И от неговите недра, пазви, слабини, гениталии, сърца, мозъци, души се е породил този велик взрив на таланта, този велик порив на духа и този велик полет на гения – от които се е стигнало съвсем естествено и логично - до епохалните творения, превърнали се за цялата наша планета в стандарт, ценност и норма за красиво, за добро, за морално, за етично, за нравствено...

  Да.... Наистина чумата – това е животът и повече нищо.

  Краят на този текст започва да се получава твърде патетичен.
  Не че не бива... Но все пак не е честно. Заради чумавия Преход, който обикновените хора у нас преминават и изглежда никога (или поне скоро) няма да преминат.
  А и да преминат, а и да оздравеят, да оздравеем като общество след всичкото това, което преживяхме през тези 20 години, пак не трябва да се отпускаме в съвсем безгрижно и безметежно състояние, защото...

  Защото:
  ”Райо знаеше нещо - че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град”.

  Николай Слатински
  28.03.2009 год.

  ► А сега, ето за размисъл няколко цитата от „Владетелят” на Николо Макиавели:

  ● Хората трябва или да се ласкаят, или да се избиват, тъй като за леките обиди те отмъщават, а за по-тежките не са в състояние да отмъстят; затова, когато нанасяме оскърбление на някого, то трябва да бъде такова, че да не се страхуваме от неговото отмъщение.
  ● Благоразумният човек трябва винаги да избира пътища, изпитани от велики хора, и да подражава на най-забележителните от тях, така че дори и да не достигне тяхното величие, поне да възприеме от тях някакъв отблясък. Той трябва да постъпва като опитните стрелци, които познават добре силата на своя лък; ако целта, която искат да улучат, им се стори много далечна, те се прицелват по-нависоко от наблюдаваната точка не за да изпратят своята стрела на по-голяма височина, а за да могат с помощта на високия прицел да попаднат в целта.
  ● Защото трябва да добавя, че народът по природа е непостоянен и лесно можеш да го убедиш в нещо, но е трудно да затвърдиш у него това убеждение. Затова трябва да бъдеш готов, когато народът престане да ти вярва, да можеш със сила да го заставиш да ти вярва.
  ● Най-лошото, което владетелят може да очаква от един народ, е да бъде изоставен от него; от знатните врагове той трябва да се бои не само да не бъде изоставен, но и от това, че те могат да действуват срещу него; тъй като те са по-далновидни и по-хитри и всякога съумяват навреме да се спасят и се стремят да си осигурят благосклонността на бъдещия победител.
  ● Затова владетел, който не умее да разпознава злото в зародиш, не притежава истинската мъдрост; тя е дадена на малцина.
  ● Но тъй като е голяма разликата между това, как протича животът в действителност, и това, как трябва да се живее, то човек забравя онова, което прави, заради това, което трябва да направи; той по-скоро подготвя своята гибел, отколкото своето спасение: защото този, който желае във всичко да бъде добър, неминуемо погива сред хора, които не са добри. Затова владетел, който желае да запази властта си, трябва да се научи да не бъде винаги добродетелен, или с други думи, да не бъде такъв в зависимост от необходимостта.
  ● Владетелят трябва да бъде достатъчно благоразумен, за да умее да избягва позора от такива пороци, които биха го лишили от държавата му, и да се въздържа, ако му е възможно, от онези, които не я заплашват; но ако това не е по силите му, няма защо да се безпокои. И още нещо, нека той не се страхува от лошата слава на тези пороци, без които би било трудно да се спаси държавата; защото, ако вникнем по-добре в нещата, ще намерим някое качество, което изглежда добродетелно, но ако то се следва сляпо, би било гибелно за владетеля; ще се намери и нещо друго, което ще изглежда порочно, но ако владетелят го следва, ще обезпечи своята опасност и благополучие.
  ● Оттук се поражда и спорът: по-добре ли е за владетеля да бъде обичан, отколкото да се боят от него, или обратното. Казват, че би било желателно и едното, и другото. Но тъй като тези две неща са несъвместими едно с друго, ако се наложи да се избира между двете, то много по-сигурно е един владетел да внушава страх, отколкото да бъде обичан. Защото за хората обикновено може да се каже, че са неблагодарни, непостоянни, страхливи и сребролюбиви. Докато виждат от теб добро и докато нямаш нужда от тях, те всички са с теб и ти предлагат кръвта си, имуществото си, живота си и децата си, но щом усетят, че имаш нужда от услугите им, те веднага ти обръщат гръб. Владетел, който изцяло се доверява на думите им и не взема мерки, за да се предпази, се проваля. Защото приятелство, придобито с пари, а не с величието и благородството на духа, се купува, но всъщност то не съществува, и когато имаш нужда, не можеш да разчиташ на него; а и хората по-малко се стремят да обидят този, който им внушава обич, отколкото тоз, от когото се страхуват. Защото любовта се крепи на връзките на признателността и понеже хората са лоши, тези връзки се късат при всеки изгоден за тях случай. Страхът пък се дължи на боязън от наказание, който никога не напуска човека.
  ● И все пак владетелят трябва да внушава у поданиците с страх, но по такъв начин, че ако не спечели обичта им, то поне да избегне ненавистта им; защото напълно възможно е за един владетел да се боят от него, без да го ненавиждат. А това той всякога ще постигне, ако не посяга на имуществото на гражданите и поданиците си, нито на техните жени. А когато все пак му се наложи да пролее нечия кръв, да го стори така, че да има достатъчно оправдание и причини за това; но най-вече от всичко трябва да се въздържа от чуждото имущество, защото хората са склонни да забравят по-скоро бащина смърт, нежели бащино наследство. Освен това повод да отнемеш имущество на някого се намира всякога и този, който започне да живее с грабежи, всякога ще намери повод да заграби чуждото; и, обратно, поводите за проливане на кръв са по-редки, а и дори липсват.
  ● Колко похвално е за един владетел да спазва дадената дума и да живее честно, а не с хитрости, това разбира всеки. Опитът обаче показва, че в наше време велики дела извършиха тези владетели, които не държаха много на обещанията, с хитрост умееха да завъртят главите на хората и в края на краищата надделяха над тези, които разчитаха на честността.
  ● И така, тъй като на владетеля е необходимо да владее добре похватите на звяра, той трябва да взема пример от лисицата и от лъва, защото лъвът е беззащитен срещу примките, а лисицата е беззащитна срещу вълците. Следователно трябва да бъде лисица, за да разпознава примките, и лъв, за да плаши вълците. Онези, които разчитат само на лъвската сила, не разбират нищо от политика. Затова мъдрият владетел не е длъжен да бъде верен на дадената дума, ако с това уврежда на себе си, и ако причините, които са го подбудили да я даде, не съществуват вече. Ако всички хора бяха добри, това правило не би било добро, но тъй като те са лоши и не биха удържали на дадената на теб дума, то и ти няма защо да оставаш верен на дадената на тях дума. На един владетел никога не липсват законни причини, за да прикрие нарушеното обещание. За това могат да се приведат безкрайни примери и да се покаже колко мирни договоро, колко обещания за съюз са били погазени и превърнати в празни думи поради вероломството на владетелите. Който по-изкусно си е служил с хитростта и с измамата, той е постигал повече. Необходимо е обаче човек да умее добре да прикрива в себе си тази лисича природа и умело да се преструва; защото хората са толкова глупави и дотолкова са погълнати от текущите нужди, че който иска да мами, всякога ще намери някой, който ще се остави да бъде измамен.
  ● Не е необходимо владетелят да притежава всички гореописани добродетели; необходимо е обаче да изглежда, че ги притежава. Нещо повече: ще се осмеля да кажа, че ако той ги притежава и всякога постъпва съгласно тях, те са вредни, а ако само привидно ги притежава, те са полезни. Владетелят трябва да изглежда милостив, верен на обещанията, човечен, искрен и неподкупен, религиозен; и е длъжен да бъде такъв, но трябва така да умее да се владее, че при необходимост да може да стане друг, да може и да умее да измени на добродетелите си. Трябва добре да разберем, че владетелят, и особено новият владетел не може да съблюдава всичките добродетели, които носят на хората добра слава, понеже често пъти, за да запази държавата, той е принуден да действува против верността, против любовта към ближния, против човечността и религията. Но той трябва да бъде винаги готов да се нагажда към онази страна, към която духа вятърът на щастието и към която му повеляват промените на съдбата, и както казах по-горе, да не се отклонява от доброто, когато това е възможно, но да умее да прибягва и към злото, когато е необходимо.
  ● Затова нека владетелят се грижи да побеждава и да пази държавата - средствата му всякога ще бъдат считани за достойни и от всекиго ще бъдат похвалени. Защото масата се ръководи от онова, което вижда, и от успеха на делата; а светът не е нищо друго освен тълпа и за отделните личности няма място, когато зад тълпата стои държавата.

Господин Слатински.
Всичко което пишете е точно отражение на деиствителността в бьлгарското общество.
Няма какво да се добави. Поредната вярна констатация. И какво от това ?
Защо интелектуалците, като Вас, с отлична теоретическа и практическа подготовка се криете и не се борите за отстраняването на корумпираната дьржавна
администрация. В Бьлгария , според мен има. още достоини бьлгари, които мислят като Вас и които ще Ви подкрепят. Сьздаите някаква организация - клуб, сьюз или сдружение и им даите тази вьзможност.Считам, че с лекота ще сьберете необходимите гласове за парламента.

Вече много пъти се опитвах да обясня в материали на този сайт, че политиката си има свои закони, че обществото ни не е такова, каквото на мен ми се иска да бъде, а е такова, каквото е. И поради това при тази политика и с това общество да се опитвам отново да се занимавам с политическа дейност е лишено от смисъл. Моето политическо време и моите политически шансове са отминали.
Ако някой може да промени нещо в България, това са младите хора.
Знам, че мога да бъда полезен, но шансовете за каквото и да било като пряко мое ангажиране са нулеви. Напротив, ако пак се захвана с политика (не че знам как това може да стане), само бих компроментирал дори това, което пиша - значи не го правя като размисъл за съдбините на България, а заради амбициите отново да се върна в политиката.