За „еманципацията” на Дмитрий Медведев (И в същото време - за нерушимия му съюз с Владимир Путин)

  Тук ще стане дума за Русия, но не и за неотдавнашното посещение на нашия президент в Москва.
  Не искам да коментирам това посещение, за да не бъда обвинен, че ето, отново пиша срещу Георги Първанов
  Макар че когато пиша, аз пиша за него, а не срещу него.
  И не е моя вината, ако материалите ми се получават най-често критични. Важното е да се пише принципно, а не по принцип.
  Какво да се прави, щом моята истина се оказва понякога болезнена за президента.
  Лошото е, че има случаи, когато щом от някоя истина президента го боли закратко, после изреклият тази истина го боли задълго.
  Ако Георги Първанов е сериозен държавник с дългосрочно, стратегическо мислене и ако осъзнава колко тежко бреме е да бъде на толкова висок пост в такъв болезнен и важен за България период, той би работил всеотдайно и напрегнато за по-добро и европейско бъдеще на страната ни. И не би допускал да бъде свързван с наказателни акции, накарали в. „Сега” да се чувства застрашен от закриване, а аз да бъда уволнен от Академията на МВР. Уволнен от двама „юнаци с умни калпаци”:
  -- от Михаил Миков, играещ двойна и двойствена роля на протеже на президента в правителството и по съвместителство - на министър на вътрешните работи;
  -- и от Румен Марков, играещ двойствена и двойна роля на секретар по националната сигурност на президента и по съвместителство – на ректор на Академията на МВР.
  Впрочем, преди десетина дни изпратих е-mail до в. „Сега” с молба да бъде предаден на главния им редактор Теодора Пеева. Бях написал, че ако тя прояви интерес, може да погледне в моя сайт какви неща стават в демократична България на двадесетата година от Прехода и как един министър нарушава моите граждански права, а един секретар на президента му помага в това. И че в АМВР се действа на сталинския принцип „Няма Слатински, няма проблем”.
  Аз бях и съм убеден, че този случай е не просто някаква моя си лична драма, а симптом, който позволява по-добре и по-вярно да поставим диагнозата на заболяването на нашата демокрация и да си дадем сметка какви хора заемат високи длъжности в управлението на страната.
  Логично е да се предположи, че на моя e-mail не последва никаква реакция нито от уважаваната от мен Теодора Пеева, нито от уважавания от мен в. „Сега”.
  В края на краищата лесно е човек да си каже, че Слатински сега надава вой, защото е загубил сладкото място около масата на властта и топлия бял хляб, който се яде на тази безкрайна и охолна трапеза.
  Макар че ако исках по-дълго да ям този топъл бял хляб, щях да слушкам, да казвам колко велик е моят първи държавен ръководител и да му шепна на ухо само това, което той иска да чуе.
  А всъщност аз не за топлия бял хляб вия сега, а се боря за твърдия черен хляб на преподавател във ВУЗ; хляб, който двама от близкото обкръжение на президента незаконно и брутално ми отнемат и после тържествено докладват комуто трябва, че са изпълнили партийното поръчение...
  Ето сега уважаваната от мен Теодора Пеева и уважаваният от мен в. „Сега” се чувстват силно притеснени от заплахата да бъдат закрити. И може би разбират, че в днешна „демократична” България ако НЕЧИИ свободи и права са незаконно и брутално погазени, това означава, че свободите и правата НА ВСИЧКИ могат да бъдат незаконно и брутално погазени.
  По това именно се отличават псевдодемократичното и демократичното общества.
  -- В псевдодемократичното общество псевдодемократите говорят за правата на всички граждани, но не се интересуват от правата на нито един отделен гражданин.
  -- А при демократичното общество демократите се интересуват от правата на всеки един отделен гражданин и само при такова условие те могат да защитят правата на всички граждани.
  След като Теодора Пеева написа в собствения си вестник (както аз за мен в собствения си сайт), че в. „Сега” е застрашен от закриване и срещу тях се действа на сталинския принцип „Няма в. „Сега”, няма проблем”, аз й пратих чрез ръководената от нея редакция още един e-mail – като на събрат по съдба...
  Но логично, отговор отново досега не последва.
  В този e-mail аз между другото написах, че когато споделям с различни хора своя случай и когато си диря нова работа, с голяма изненада установявам колко много хора и институции се страхуват от президента! Никога не можех да допусна, че това е така!! Споделих с Теодора Пеева, че на мен ми е болно и не искам в родината ми да има хора и институции, които се страхуват от нашия държавен глава...
  Склонен съм да допусна, защото ми се струва по-логично, че всъщност беззаконието и своеволята на елита, както и смачканият живот на обикновения гражданин и постоянните притеснения от уволнение на държавните служители ги карат да се страхуват преди всичко от властта и държавата, а те подсъзнателно свързват този си свой страх и с президента.
  Няма никакво място за съмнение, че нашата демокрация е болна, изпълнена с множество абсурди, аномалии и перверзии.

  Но аз се зарекох да не пиша за посещението на президента в Русия. За да не бъда обвинен в постоянна критичност. А е много лесно да бъда обвинен в този грях, защото започна ли да коментирам това посещение, ще трябва да го определя като слабо, в някои отношения скандално, в други отношения пропагандно, а отгоре на всичко – и подминато с доста оглушително мълчание от водещите руски коментатори, които в момента се надпреварват с анализи по повод на посещението на турския президент Абдуллах Гюл в Москва.
  Затова ми се иска да напиша няколко реда за нещо по-безопасно и по-отвлечено – и то да е само и единствено за Русия.
  Веднага ще припомня, че за моето отношение към Русия и русофилството вече стана дума в друг материал на този сайт.
  Така че си избирам една малка тема с много поводи за размисъл – за бъдещето на отношенията между Владимир Путин и Дмитрий Медведев.
  Ако България, както е не много добре известно, си има вицепрезидент de jure – ген. Ангел Марин; и вицепрезидент de facto – ген. Никола Колев; то Русия, както е много добре известно, си има президент de jure – Дмитрий Медведев; и президент de facto - Владимир Путин.
  Но дали все пак за Русия е точно така?
  Нека да поразсъждаваме на тази тема.
  Аз си мисля, че след газовата криза от началото на годината се налагат известни корекции в нашите оценки.
  Споменаването на газовата криза е добър повод да отбележим, че нейното тържествено закриване беше възможно най-празнично отбелязано с тържествено откриване на годината на България в Русия...
  Човек неволно и с тревога се замисля: Щом в годината на България в Русия стана възможно Русия в България да нанесе толкова тежки щети и поражения чрез газовата криза, то какво ни чака след 12 месеца, когато годината ще бъде най-обикновена и Йосиф Кобзон няма да има повод да изпее „Хей, Балкан, ти роден наш”???

  Газовата криза позволи на Дмитрий Медведев да се еманципира поне в известна степен от Владимир Путин и да излезе от неговата сянка. Аз го определям като главният печеливш от тази криза.
  Дмитрий Медведев беше в ролята на „доброто ченге”, а Владимир Путин – на „лошото ченге”.
  Ако направим контент-анализ на публикациите на Запад за кризата, навярно ще установим, че в тях за Дмитрий Медведев се пише позитивно, той е човекът, с когото Западът иска да води диалог и на когото Барак Обама подава ръка. Докато за Владимир Путин се пише основно негативно и той не е предпочитаният партньор за разговори и дългосрочни ангажименти.
  Вярно е, че Западът обича да дели хората, държавите и предизвикателствата на добри и лоши, защото в двуцветното мислене има повече яснота и липсват затрудняващи мисленето нюанси.
  Но отсега нататък Владимир Путин трябва да приеме и донякъде да се смири с тази нова конюнктура. С това той ще става повече лице за вътрешна употреба, докато за лице навън ще се ползва Дмитрий Медведев. А светът е взаимнообвързан, така че подобен авторитет на руския de jure президент зад граница не може да не го направи по-силен играч и в пределите на държавата.

  В същото време аз не допускам, че може да се очаква в средносрочен аспект влошаване на отношенията между Владимир Путин и Дмитрий Медведев. Да не говорим, че изобщо не ми е ясно защо някои кръгове на Запад толкова силно се надяват на подобно влошаване, та чак изгарят от нетърпение да приемат желаното за възможно.
  ● Навярно могат да се изредят поне дузина причини за съхраняване на нерушимия съюз между двамата лидери на Русия. Но е достатъчно да споменем първата от тях – този съюз е еднакво необходим и е от абсолютен интерес и на двамата.
  Наличието на толкова силно съвпадащ интерес е изключителна гаранция, че съюзът между Владимир Путин и Дмитрий Медведев ще запази своята здравина, устойчивост, гъвкавост и трайност.
  ● Да добавим също, че Русия, такава, каквато започна да бъде изграждана през първия президентски мандат на Владимир Путин (силна вертикализация и не по-слаба централизация, плюс управляема демокрация и ръчно управление на регионите откъм Кремъл, плюс ключова роля на силовите структури, най-вече на ФСБ – т.е. най-общо казано - руската ДАНС), може да бъде държана в работещо и подлежащо на ефективен контрол и дисциплинираща принуда състояние само при единно управление в Центъра.
  Т.е. всеки раздор в Центъра, породен от това, че на върха на държавата са двама души, всеки деструктивен дисбаланс в техните отношения ще доведе до загуба на властови ресурси и до поява на центробежни тенденции или поне на опити да се използват тези противоречия, на съблазни за заиграване ту с единия, ту с другия от двамата лидери, което ще отслаби позициите и на двамата.
  ● На трето място, сегашният руски модел на управление може да се характеризира като „Партията на властта”, за разлика от Китай, където формулата е „Властта на партията”.
  Идеята - базисна и за Русия, и за Китай - е да се ограничи заемането на ключови управленски позиции от случайни и некомпетентни хора. Нещо, което демокрацията го допуска (България е пример за надхвърляне на критичната маса от некадърници във властта - феноменът “обикновен водопроводчик управлява язовир “Тополница” се мултиплицира непрекъснато и то на все по-отговорни нива).
  -- В Китай Партията отдавна вече не е идеологически конструкт - тя е резервоар от кадри, подготвяни за управление и хвърляни на все по-отговорни нива – да се доказват и така да израстват.
  -- В Русия, където Партията беше демонтирана, такъв резервоар няма и затова ще се лансират нагоре по етажите на властта само доказани управленци и „проверени” кадри. Именно тези хора, които са се състояли като мениджъри, като ръководители на институциите, компаниите, медиите и стратегическите суровини на държавата, ще представляват Партията на властта.
  Логично е, че най-висшите лица в държавата ще стават автоматично и най-висши лица в Партията на властта.
  А иначе ще има някакви политици (Жириновски, Зюганов, Явлински...), те ще си играят на опозиция, на парламентаризъм, на свобода на словото и сдруженията. Но само дотолкова, доколкото не посягат на стабилността на създадената Система и на интересите на Партията на властта. На тях обаче никога няма да им бъде дадено да управляват държава, процеси, ресурси и хора.
  Именно необходимостта от ефективно функциониране на модела „Партията на властта” ще стимулира и принуждава Владимир Путин и Дмитрий Медведев да бъдат единни и нещо повече – да намират нови механизми за оптимизиране на техния модел на кооперативни усилия и разпределение на правомощията (и на славата – също).
  ● Можем да споменем и четвърти нюанс, който подрежда пъзела на руския държавнически връх. Той се състои в ясната и трудно променима реалност, че в Русия има мощни интереси и прослойки, които са силно заинтересовани от стабилността и предсказуемостта в отношенията между Владимир Путин и Дмитрий Медведев.
  В някакъв смисъл двамата лидери местят фигурите на руската политическа и бизнес-сцена, но в същото време и те са фигури, които биват местени, т.е. не са напълно всевластни и изцяло автономни. И при най-малката опасност от разпри и разпад на отношенията между тях двамата, могат да бъдат взети мерки, при това решителни, за възстановяване на тези отношения.
  Т.е. Владимир Путин и Дмитрий Медведев са политически скачени съдове, сиамски близнаци, двуликият Янус, Бутни-Дръпни (от „Доктор Дулитъл”)... По отношение на властта приличат на ловеца, който викал, че е успял да улови мечката, но тя сега не искала да го пусне!

  Накрая, само да подскажа, че това, че стратегическият съюз между Владимир Путин и Дмитрий Медведев е единен, не означава, че за неговото единство и нормално фуункциониране има само един възможен модел.
  Могат да се посочат поне четири различни модела на взаимодействие и сътрудничество между двама души (две групи хора, две държави):
  -- При първия модел на отношения, единият от двамата се подчинява напълно на другия, разтваря своите интереси в интересите на другия и следва политиката, която другият води.
  -- При втория модел на отношения, двамата имат ясно и строго поделени сфери на влияние и когато даден въпрос е от съответната сфера, то позицията на двамата се определя от позицията на този, който контролира тази сфера.
  -- При третия модел на отношения се определят основните, главните проблеми, по които двамата ще имат обща позиция, а по всички останали маловажни, второстепенни въпроси всеки запазва свобода на мислене, говорене и действие.
  -- При четвъртия модел на отношения се редуват горе-долу равни по продължителност периоди, при които ту единият, ту другият определя политиката на общия съюз и взема решенията от името на двамата...
  Наличието на поне четири възможни на теория модела за взаимодействие идва да ни подскаже, че на практика в отношенията между Владимир Путин и Дмитрий Медведев могат и да са вероятни някакви вътрешни преструктурирания, различни движения и дори търкания, но те обаче в никакъв случай няма да хвърлят сянка върху функционирането на този съюз като в голяма степен сплотен и почти идеално смазан механизъм...

  Николай Слатински
  14.02.2009 год.

  P.S. Струва си, ах как си струва България и българското обществено мнение да анализират много внимателно току-що приключилото интервю на президента Първанов пред "Панорама". Това интервю, според мен, окончателно разбива всякакви илюзии за човека, който още три години ще ни бъде държавен глава. Защото ние видяхме, че всичко в него, в нашия президент се е превърнало във Форма (безупречен костюм, тренирани жестове, отработени мимики, репетирани усмивки, внимателно подбрани шаблонни фрази). Но се е загубило съдържанието. А то не може да се отработи пред огледало или под зоркото око на PR-ментори. То идва отвътре, то се ражда от чувството за мисия, от волята да реализираш тази мисия и от способността да надраснеш собствените си човешки слабости и да устоиш на съблазните на властта...

Господин Слатински,

мисля че си заслужава да напишете коментар за визитата на Първанов. Мисля, че ще можете да го направите добре, най-малкото защото сте се сблъсквали с този човек и разбирате мисленето ми. Пък хората да си мислят каквото щат. Аз лично не смятам, че това би било продиктувано от злоба. Имате право на своето мнение и оценка на това което сте направили.

Савов

Наистина възнамерявах да напиша повече за това посещение, защото то е показателно. То говори много ясно за нараастването на личните мотиви и интереси на президента в обвързването му с енергийния сектор. Това се прави поне по четири причини: 1. Той иска и след края на мандата си да остане ключов фактор в българската политика, но тъй като му липсва какъвто и да било авторитет на мъдрец, на държавник, на Дън Сяо-Пин, то това оже да направи само като стане част от тези, които дърпат конците у нас зад сцената - оттук и неговото тясно обвързване като приятелство и контакти с олигарсите. 2. Той няма да е съгласен да се лиши от сегашния си висок жизнен стандарт, няма да слезе на улицата при редовите граждани, защото пъвата профучаваща кола на някой дегенерат ще го облее с кал, както ни обливат нас. А това означава преплитане с големите пари след края на мандата. 3. У нас няма други големи пари, които дългосрочно и перманетно да налагат волята си над страната ни, освен тези в енергийната сфера - тръбопроводи, доставки, АЕЦ и т.н. Оттук логично е, че всеки политик в една или друга степен отива и целува ръка на Енергийните олигарси. 4. Той не можа да изплете контакти със Запада - не се чувства там в сови води, не може да комуникира с тях (език, възпитание, нагласи) и затова след като приключи мандата си ще бъде забравен от тях. Те забравиха Петър Стоянов, дето правеше такива плонжове през Запада, та него ли... Затова инстинктивно се стреми към среди, които ще го почитат, ще го признават като свой, а те са главно русофилски, дори свързан с Русия.
Ето тези 4 пункта дадоха качествено различна картина на това посещение и са нещо като "Шифърът на Първанов", за да бъде визитата му в Москва разбрана.
Но после реших, че в момента, в моето състояние на превърнат в немил-недраг от хора от близкото обкръжение на президента, ще бъда погрешно разбран, ще се смята, че пища, воден от недоволство, от огорчение, дори от злоба. Затова се въздържах да правя такива анализи, за да не отидат, както се казва зян.
Но пак казвам, от гледна точка на националните ни интереси и достойнство това посещение в Кремъл е най-ниската точка на външната ни политика или поне на политиката, която се прави от президента и неговите пратеници в правителството.