Г-н президент, моля Ви, спрете се, замислете се, осъзнайте се, опомнете се! (Вие все пак сте нашият държавен глава...)

  Напоследък ми е все по-трудно при срещи с близки и приятели, с познати и непознати, на улицата или по време на лекции. Защото неизменно бивам питан, разпитван и разпъван за това, че съм бил пет години секретар на президента.
  Не мога да си затварям очите пред очебийния, очевидния и очевадния факт, че в разговорите, които водя и в които постоянно бивам въвличан, аз се натъквам на нарастващо чувство на огорчение, недоволство, несъгласие и не рядко на срам (да, на срам – което е най-смущаващо) от действията и бездействията на президента, от неговите позиции и липса на позиции, от засилващата се – според не малко хора - негова страст към развлечения и охолство, към лукс и безгрижие спрямо реалните притеснения, горчивите страхове и ескалиращите тревоги на страната ни и на обикновените й граждани.
  Признавам си - вече не ми се спори по тези въпроси, не намирам сили и мотиви да обяснявам, че не е точно така. Просто не искам да си кривя душата.
  А и ми е криво на душата, че президентът нямаше да дава днес толкова поводи за крайни отрицания и възмутени реакции, ако вчера се бе вслушвал в моите съвети. Съвети, които бяха не само по задължение, а и приятелски, в началото – почти братски, искрени, с желанието да му помогна, да му бъда полезен, да му говоря за важни и нужни неща – в това число дори и като малко по-възрастен от него.
  Впрочем, аз изобщо не съм си затварял очите през петте години на работата ми като президентски секретар. И в огромното мнозинство от случаите съм се опитвал да опазвам честта и достойнството си, да казвам истината в очите на президента, да го предпазвам от слабостите, на които виждах, че той е склонен да се поддава. Стремял съм се да му давам обективна и реалистична информация, да му предлагам позиции, които според мен са отговаряли на националните ни интереси. А в областта на националната сигурност дори съм си позволявал да бъда безкомпромисен, твърд, упорит, че и малко груб – ако е в полза на делото и каузата.

  Дейността на всеки политик, особено ако не е роден с мисията на държавник (а Преходът засега не е родил държавници, за жалост) е като Везна с две блюда – Лично и Обществено.
  -- Ако политикът слага преди всичко и най-вече, при това много блага и ползи - в Общественото блюдо, то ще натежи надолу и всички ще могат ясно да видят какво има в него. В този случай Личното блюдо ще се вдигне високо и нито някой ще може да види, нито някой ще се интересува особено какво има в него.
  -- Но ако политикът гледа основно и главно да слага блага и ползи в Личното блюдо на Везната на неговата дейност, то ще бъде видно и видимо за всички и ще поражда чувства на срам, негодувание, омерзение, които ще заслепят обществото и то няма да се интересува от това (ако го има, разбира се), което политикът е сложил в Общественото блюдо.

  Като секретар на президента, аз исках да съм от тези, които му помагат да „пълни” именно Общественото блюдо. Твърде малко важно ми беше с какво се занимават онези в нашата администрация, които отговаряха за Личното блюдо.
  Не, че не съм недоумявал защо трябва да има хора, които „завеждат” развлекателната част. Но съм си казвал, например, за един колега: „Окей, съвместява другите си задачи с функцията на организатор на ловни излети – не го разбирам, но това е въпрос на личен избор, позволен му от съвестта и собственото чувство за лично достойнство”.
  Точно така не съм си давал труда да придирям много и спрямо колеги, които са били специалисти по различни тържества и вечеринки, или които са работили там de facto като приятели на президента, като деца, братя, сестри и възлюблени на негови приятели.
  Смятах, че така е редно да постъпвам. Та да не би да съм си присвоил правото на Морален съдник или пък длъжността „Чиста съвест”, за да се изявявам като свръх-принципен или да заприличам на пуритан или нравствен фундаменталист.
  Най-важното е, така съм си казвал, да подпомагам президента по ключови проблеми на националната сигурност, отбраната и външната ни политика. Успея ли да му помогна да надскочи себе си, да осъзнае, че има мисия, че държавник се става не със заемането на висок пост, а с извършването на значими дела за народ и родина, то значи съм изпълнил своя дълг, своята лична мисия. А Общественото блюдо на президента тогава ще е натежало дотолкова, че развлеченията му (когато България изнемогва), ловуванията му със суперскъпи пушки (ако това е лов, а не преднамерено и жестоко убийство от безопасно разстояние), шикозните му костюми (когато толкова хора износват социалистическите си дрехи), личният му живот (макар че когато си на толкова висок пост, не всичко ти е позволено), човешките му слабости (въпреки че трябва да бъде силен лидер) ще минат на толкова заден план, че едва ли някой ще се интересува особено за тях, както и едва ли някой ще повярва в разни там звучащи шокиращо факти - и те ще минат като слухове на злонамерени медии и от безсилни политици.
  Освен това - моето място в президентската администрация бе толкова периферно като отношение на президента към мен, като тотално недопускане във вътрешния му кръг, като умишлено изолиране и като перманентни знаци на пренебрежение и опити за унижение, че аз и да исках да знам и да виждам „тъмната страна на луната”, не бих могъл.
  Пример – за 5 години нито веднъж не бях включен в делегация на президента при пътуване в чужбина. А когато – заради среща (по лична покана) с изключително високопоставен човек в Ню Йорк - ми се наложи един-единствен път да пътувам зад граница с президентския самолет (в който кой ли не е пътувал – от олигарси, през „солидни” главни редактори на медии и до кохорти приближени на президента орденоносци за извънредни заслуги към България и „придворни” журналисти), аз внимателно и старателно бях държан настрана, вкл. в отделен, съвсем друг хотел, изключен педантично от всички мероприятия (официални и не, предварително уредени или възникнали като импровизация на място) в програмата на президента. Да не би да видя нещо, което не би трябвало да видя и да не би да чуя, нещо, което не ми се полага да чуя.
  Нека не бъда разбиран неправилно и да не се правят спекулации - казвам тези неща не заради някаква лична обида, а само да напомня, че това бе отношение към секретаря по националната сигурност, който във всяка една президентска администрация е сред най-важните президентски съветници.

  Някой би попитал след тези мои думи: „Ама като не ти е харесвало там, защо не си се махнал, ами си се „мъчил” 5 години? Заради заплатата навярно и личния шофьор?”...
  Отговорът на този въпрос е в моята излязла вече книга „На вниманието на г-н президента, 2002-2006 год.” (в увода към тази книга, качен на сайта ми, човек би могъл в синтезиран вид да се запознае с главните мотиви да остана в президентството през целия първи мандат на Георги Първанов), а така също в предстоящата да се появи книга „Ирак. Така съветвах президента” и в рубриката от този сайт „Като секретар на президента”.

  Напоследък обаче, както вече казах, аз започвам да се тревожа все по-силно, защото критиките към президента нарастват и придобиват качествено различен тон, който преминава много често в остри нападки, зле прикрито отвращение, умишлени спекулации и откровени обиди.
  С невъоръжено око се забелязва, че расте броят на онези, които споделят в разговори и дискусии, сред съмишленици и колеги, че изпитват срам от поведението на президента. Давам си сметка, че това, което аз съзирах и за което предупреждавах, вече се вижда от все повече хора и негативното отношение към президента ескалира.
  Някой би възразил – тези мнения не са от представителна извадка от нашия народ!
  -- Но даже не само порядъчните, а и най-продажните социолози (както аз ги наричам – голфър-социолозите) констатират срив в имиджа и рейтинга на президента.
  -- И даже не само в сайтовете, форумите и чатовете, където е изтласкана истинската свободна дискусия, а и в казионните медии зачестяват крайните несъгласия с цялостното присъствие на президента в политическия ни живот.
  Не зная дали откровено слугинажно настроеният президентски PR и Прес-център прави анализи на съдържанието на материалите в медиите, но ако те правеха това умно, компетентно и обективно, щяха да видят, че най-сериозните възражения срещу президента са свързани с:
  ● Бягството му от парливите проблеми на страната, което често преминава в откровено скриване, скатаване и „потъване” в неизвестност.
  Пример – неговото пълно мълчание тези дни по повод на сътресенията и безпрецедентната ситуация в МВР.
  ● Обвързването му и „сливането” му – чрез изключително често участие в техни мероприятия от най-различен род - със свръхбогатите хора у нас, с т.нар. олигарси.
  Пример – безпрецедентното негово отиване да види новата кобила на Георги Гергов, макар че аз 5 години (така е и досега) не можах да го накарам да отиде да види мизерията в Онкоболницата в „Младост”.
  ● Отказът от заемане на принципни позиции и „измъкването” чрез обтекаеми фрази, откровен PR и опити за манипулиране на обществото и скриване на истината от него.
  Пример – нежеланието да каже с думи прости и ясни – „Да, убих бедното защитено четириного в Узбекистан! Това бе грешка, за която искрен съжалявам!” А вместо това – нелепо и откровено като остатък от късния социалистически барок – съобщение на президентския Пресцентър.
  ● Удивително неподготвените му и повърхностни изказвания по толкова много проблеми, оправдаването с липсата на информация и неудачните, плъзгащи се по повърхността на въпросите импровизации.
  Пример – призивът Жандармерията да влезе в Студентския град (явно като охранителна полиция)! В такива моменти се питам – кой му дава подобни съвети, той днес има ли секретар по националната сигурност или по вътрешните работи и обществения ред?
  Подобна реакция е тоталитарна, подобен рефлекс е командно-административен. Това е отказ да се видят дълбоките причини, истинските тумори и гангрени, довели до днешното почти неуправляемо състояние – анархията в страната, липсата на политическа воля за противодействие на корупцията и престъпността, отказът от правосъдие, пълната безнаказаност, абсолютното неуважение на закона, недосегаемостта на цяла прослойка от самоназначили се за елит, hi-life, ментори и патриции хора със съмнителен произход на тяхното богатство - като правило спонсори на висши български политици и на традиционни и новосъздадени партии.
  Плюс изключително тревожният процес, свързан с насилието сред младите, от младите и върху младите. Напразно аз и тогавашният му юридически съветник Борис Велчев многократно апелирахме към президента да свика специално заседание на Консултативния съвет за национална сигурност или на Съвета за координация на борбата с престъпността - посветено на този опасен и далече отишъл процес, прерастващ в бедствие сред младите хора на България. Президентът категорично отказваше да свика такова заседание.
  ● Увличането му в ненужни или малкоефективни, скъпи и развлекателни екскурзии в чужбина, представяни като официални или не чак толкова официални посещения.
  Пример – та той не е един и два – Малдивските острови, Тайланд, Патагония, Узбекистан, Туркменистан и т.н. Когато битката за бъдещето, за демократизацията, европеизацията и модернизацията на България се води в съвсем различни столици, пред съвсем различна аудитория.
  Струва ми се, че близкото обкръжение на президента седи пред бая големичък глобус на Земята, сочи по него и си казва: „Х - тук сме били, У - тук сме били... Обаче Z - тук не сме били. Пишем Докладна записка за необходимостта да се укрепят Z-ско-българските отношения. Защото те са стратегически приоритет на българската външна политика!”.

  Това, което и на мен ми дойде в повече, което стана капката, преляла чашата и на моето спокойствие, бе Туркменбаши.
  Знам, знам какви „разумни” аргументи могат да се противопоставят на всеобщото възмущение. Нали преподавам по тематика, свързана и с енергийните суровини, и с бившия СССР.
  Но след узбекския президент Ислам Каримов, за когото западни спецслужби писаха, че той „се разправя жестоко с водещите фигури на неговата опозиция (вярно – ислямски фундаменталисти), вкл. едва ли не чрез наказателен отряд, който изнасилва техните майки, сестри и дъщери”, ти отново да прелетиш хиляди километри и да отидеш само след броени дни в същия регион и да положиш венец в памет на Сапармурад Ниязов-Туркменбаши, деспот и тиранин, за когото видни западни специалисти твърдяха, че е „патологичен насилник”, „тиранин от Дракулов тип” и дори „психопат с мегаломански и идоитски идеи”!!! Това не го разбирам. Това не мога да го проумея.
  То ме кара да мисля, че президентът започва да губи връзка с реалността, с настроенията в обществото ни. Или да подозирам, въпреки здравия разум, че президентът започва и пет пари да не дава за тези настроения, а си е казал: „Колкото ми е останало от мандата, ще го изживея в пътешествия, отдих и лов! Защото това ще ми остане.”
  Как да не признаеш, че имат основания тия, които предполагат, че следващата дестинация на президентския самолет е в Кения или Танзания, където президентът официално ще подпише някоя спогодба (напр. за защита на служебната кореспонденция), а неофициално ще отиде на сафари.

  ● Както каза близък мой човек: „В началото на 21 век, когато личности като Ал Гор водят неистова борба за бъдещето на планетата; когато стотици хиляди активисти са разтревожени от глобалните климатични промени и говорят за устойчиво развитие, за хуманизирана околна среда, за нов морал и ново отношение към природата, та дори за отказ от дрехи от животински кожи и т.н. - точно България ли намери да се отличи с президент, който бракониерства из ловните полета и се пъчи с проливаща кръв страст – страст, далеч по-присъща на първобитното време?!”.
  Е, да това е страст, присъща и на нашите свръхбогати, на неговите спонсори, на компанията му от олигарси, които, както казват руснаците, а впрочем и рускоговорещите в Узбекистан и Туркменистан: „С жиру бесятся...”.

  Аз съм внук на невероятен, по душа и дух, ловец – моят стар-татко бе истинска личност, той живееше човекосъобразно и почина по време на лов, полегнал върху раницата си и вперил очи в прекрасната снежна белота на Рила планина. Но той не бе хладнокръвен убиец. Той бе влюбен в природата.
  Така че аз не съм фундаменталист и в отричането на лова. Но държавният глава на моята родина да парадира с лова, да се прави на запален от детство ловец, в чиито вени тече ловната страст, да позира като горд убиец на беззащитни и прикарани му до пусията животни... Това ми се вижда ... извинявайте за израза – абсолютно парвенюшко, дребно, елементарно. Жалко, много жалко. В такива случаи ген. Александър Лебед ругаеше неизменно: „За державу обидно!”.

  ● А както каза друг мой близък човек: „Президентът ако си няма искрени и истински приятели, то няма ли си поне обичащи го роднини, които да му кажат по човешки, критично и загрижено, че се излага; че не му приляга; че има очевидно самозабравяне; че трябва да помни откъде е тръгнал; че „кога стана калайджия...”; че хората говорят за него с огорчение; че така не бива да продължава; че не бива де се прави на Тодор Живков, Пенчо Кубадински и Петър Танчев взети заедно...”?

  В заключение, признавам, че сриването на имиджа на президента, реалната опасност оценката за дейността му да стане пределно ниска и нарастването на негативните чувства към него (в т.ч. чувството за срам) сред все повече хора, особено сред младите – всичко това ме тревожи лично, ако щете и малко егостично.
  След първите (успешни!) две години на президента, започна постепенното му отстъпване от завоюваните позиции, постепенното му спускане надолу, тръгването по линията на най-лекото съпротивление - чрез бягството от каузи и приоритети, заради които да се сбори, да удари по масата, да запретне ръкави, да го заболи за България.
  Ето защо, силно смутен, аз започнах да си давам нагарчаща сметка, че тази (д)еволюция на президента няма да ми позволи да бъда особено горд с това, че съм бил негов секретар по националната сигурност.
  Сега обаче вече с нарастваща обезпокоеност аз чувствам как тези пет години започват да ми носят минуси, упреци, укори и обиди - че съм бил секретар точно на този президент.
  Разбира се, това ме тревожи – и то как!
  Още повече, че – както се опитвам да докажа с моите книги и с този сайт – тези минуси, упреци, укори и обиди са твърде и твърде незаслужени.

  Защото аз (като че) единствен в цялата президентска адмистрация:
  -- Не се страхувах да казвам истината в очите на президента.
  -- Не се уредих (и дори не пожелах да се уредя) с място високо по върховете (Конституционен съд, Върховен съд, Главна прокуратура, външен министър, посолства зад граница, СЕМ, различни надзорни съвети, комисии и агенции, и др.).
  -- Не се възползвах от безкрайните привилегии, които президенството предлага.
  -- Не бях сред приближените на президента (в интерес на истината – имаше още 2-3 такива колеги).
  -- Не се оказах с досие в Държавна сигурност (в интерес на истината, възможно е да имаше още 2-3 такива колеги).

  Така че си признавам, че след цели пет трудни години на непрекъсната борба за душата на президента, след толкова огорчения и неправди в президентството, които изтърпях, сега не ми е никак приятно да осъзнавам, че свързването ми с президента започва да ми носи толкова много минуси и ме кара да се оправдавам, да се обяснявам, да се оневинявам. И да се боря за чистотата на името си, която чистота си мисля, че беше и си остава единственият мой недевалвиращ капитал от участието ми в политиката.
  При все това – въпреки моите терзания и притеснения, аз пиша този материал не защото искам да споделя личните си обиди и несъгласия.
  Пиша го, защото Георги Първанов е президент на моята родина.
  И аз не искам тези десетки и десетки хора, които днес ми казват в очите и тези десетки и десетки хиляди хора, които пишат в медии, сайтове, форуми и чатове, че се срамуват от президента на моята родина, утре да станат десетки и десетки пъти повече.

  Ето защо сложих това заглавие – с цялото си съзнание, че за мнозина то ще прозвучи като самоирония, като самозаблуда, като самоизмама:

  Г-н президент, моля Ви, спрете се, замислете се, осъзнайте се, опомнете се! (Вие все пак сте нашият държавен глава...).

  Николай Слатински
  18.12.2008 год.

Г-н Слатински, най-лошото в съвременната ни история е фактът, че на отговорни позиции, ние не можем да изберем СВОБОДНИ хора. Със свободни души, независими и неподкупни.
Моделът, който демонстрира нашия президент е модел, който се харесва на дребните душици, заели отговорни позиции и вземащи се изключително насериозно и те го прилагат и доразвиват.
Да, срамувам се, че трябва МОЯТ президент да бъде изолиран от европейската полититика, но това е мястото, което той избра да заеме и да отведе и нас.

Първо, вместо да избирате хора, които не са свободни, защо вие младите не направите нещо, не дадете шанс да има избор на хора, които са свободни. Сега свободните хора нямат шанс да бъдат избрани, да бъдат допуснати до избиране. България е общество, управлявано от зависими хора, от не-свободни хора.
А питате ли ме как се чувствам аз, след като пет години водих наистина неистова битка да помогна на нашия президент да надскочи ниския си ръст, да порасне поне малко като държавник. И сега виждам това, от което най-много се опасявах и срещу настъпването на което се борих - агония, разпадане на човешките черти и качества, поведение, което кара все повече хора да с срамуват. Аз предупреждавах президента, че ако продължава да върви по тази наклонена плоскост, ще се случи това, което постепенно започва да се случва. Разбира се, ако това си беше проблем на Георги Първанов - ами да си лети по нанадолнището - негов личен избор. Но това се случва с моя, с нашия президент и ето защо ме боли, ето защо вместо да махна с ръка и да кажа майната му, аз се опитвам да му помогна и сега, когато негови протежета се опитват да ме смачкат финансово и професионално - да спре, да се замисли, да се опомни, да направи нещо хубаво, с което да бъде запомнен. Защото вече виждам, чувствам, представям си с какво той ще остане в съзнанието на огромното мнозинство то нашия народ.

Надали ще се осъзнае. Той няма качества, за да го направи. Подлизурството пред Путин го показа. Той за малко не пророни сълзи на съвместната им пресконференция, когато подписваха за Южния поток. А още по-преди, през май 2006, когато дойде критичният доклад на Оли Рен, вместо да се вземе в ръце, започна да подсмърча и да се оправдава като ученичка. Първанов е безхарактерен, мекотело, няма да се оправи. Не е за тая длъжност. Жалко.

Много съм си мислил за същото - мисията, приоритетите, целите, постът - те явно са поне на един порядък по-високи и по-значими от това, на което е способен Георги Първанов. Летвата на историята и на задачите пред България е наистина много висока и той, както и всички от днешния ни елит могат да минат под нея прави, без да се привеждат - защото тя, летвата е твърде високо извисена за тях. Но какво да се прави - това е в момента нашият президент. Ето защо продължавам да се опитвам да му помогна да се спре, да се замисли, да се осъзнае и да се опомни.

А у нас сколько не обращайся к президенту, так слышно,что жить стала лучше, жить стало веселее.

У нас примерно так же, к сожалению....