Участие на 10 декември 2008 год. в „12+3”, програма „Хоризонт”, 12.45 ч., по покана на Петър Волгин (Част 2)

  ● БСП има проблеми – явни и очевидни – с постноменклатурните си рефлекси. Заради тях ние ту попадаме в червените книги на ЕС, ту влизаме в международни излагации по повод червените книги за защитените животни. Времето е отишло много напред – това трябва да го разберат някои бивши и настоящи лидери на БСП - далеч сме от времето, на едни други червени книги, които колкото по-задължителни бяха, толкова по-малко някой ги четеше.
  ● Огромен финансов ресурс се разпилява за раздутата като хора и разплутата като структури администрация. Фабриката за производство на институции у нас работи на пълна пара. Имаме десетки излишни заместник-министри (вкл. в МВР), заместник-председатели на разни структури, директори на плодящи се непрекъснато дирекции. Ами абсолютно непрозрачните, безконтролни, с високи привилегии, паразитни политически кабинети? И тази цялата орда началници върви със скъпите коли, шофьорите и секретарките – женски и мъжки.
  Не е нормално днес, когато държавата ни се е изтеглила от толкова много жизнено-важни сфери на управление, от ключови свои дейности, администрацията да е два пъти по-голяма от тази по времето на социализма, когато държавата бе проникнала във всички начинания и процеси и регулираше и командваше абсолютно всяка сфера на дейност.
  Необходим е одит и оценка на дейността на безбройните държавни структури, изпълнени с твърде много безделници, протежета, парашутисти, интимни приятелки и верни партийни кадри – един безкраен и безнравствен синекур. Не може бидейки в нечий скут или бидейки нечий партиен член да катапултираш директно в заместник-министърско кресло или на директорско място или в нечий борд от името на държавата! Трябва решително и бързо свиване на кухите структури в държавата, в частност на кухите длъжности и постове в МВР.
  ● Седем-осми от ръководните екипи на МВР, МО и МИС са хора, които никога не са и предполагали, че ще се занимават със сигурност. Аз съм направо потресен – как толкова много хора, които един човек през живота си не са управлявали, се наемат да управляват стотици и хиляди професионалисти и служители – при това в толкова деликатни и важни за държавата сфери. Големановщината е безобразен синдром навсякъде в България, но в националната сигурност тя е рушаща, демотивираща и развращаваща. Кой само не се пробва в управлението на България и върху България...
  А МВР – това са оголените нерви на държавата. Не може висши негови управленски кадри да се държат в министерството като случайни хора, като разсеяни туристи, които не са оттук и са за малко.
  ● МВР е жертва на постоянен нормативен произвол – непрекъснато се приемат все най-модерни, най-европейски, най-демократични закони (последният Закон за МВР разлюля земетръсно системата, а създаването на ДАНС й дойде в повече, като инсулт след инфаркта – виж материала ми на този сайт в рубриката „Така съветвах президента”), постановления, разпоредби. Системата е разлюляна, настръхнала, подпухнала. Това постоянно нормотворчество, този непрофесионален нормативен тероризъм вече е убил огромна част от енергията и мотивацията на редовите служители.
  ● Да добавим и безкрайните, хаотични и не обмислени добре структурните реформи в МВР, които бяха и са толкова много и толкова често, толкова различни и толкова взаимно противоречиви, че на редица служители им се иска да извикат като поета: „Спрете света, искам да сляза!”...
  И ако някога един бурен, хаотичен и щурмовашки настроен военен министър роди понятието „рИформи” и съответно „рИформирам”, сега в МВР казват, че текат не реформи, а „рАЗформи” и съответно - „рАЗформирам”.
  ● Започналата напоследък практика да се назначават за министри на вътрешните работи партийни лидери от най-висш порядък – е нещо, което политизира институцията и по никакъв начин не й действа интегриращо, консолидиращо и мотивиращо.
  Защото служителите в МВР са сред най-напредналите не само в деполитизацията, но и в департизацията – навярно, защото са в реалния живот, защото виждат и чуват всичко и нямат особени илюзии за партиите и словесните им баталии, под чиято повърхност на личностно ниво нерядко се крият добре замаскирани, но откровени общи интереси.
  Да не говорим, че при силно партийно ангажирани министри не само междупартийните, но и вътрешнопартийните битки автоматично се отразяват върху стабилността и активността на работещите в МВР.
  ● МВР трябва да се управлява от решителни хора, с модерни виждания, дето се казва „да връзват гащи”, „да имат дупе”. Но това е проблем изобщо на управлението – с него се занимават хора, които мислят демодирано, говорят на лош, неразбран диалект в сферата на мениджмънта и сигурността, от тях лъха на провинциалност.
  ● Институциите в системата за национална сигурност не може повече да бъдат превръщани в структури, чиято главна отговорност е сигурността на елита. Те трябва да бъдат обърнати към обикновените граждани и тяхната сигурност. Управлението на държавата е сложен механизъм за производство на сигурност, а не вечна сапунена опера или вечно сафари. Политиците носят огромна отговорност за държавата и хората, за сигурността на обществото и отделиня човек. Те определят съдбините на България. Политиците – казано малко по-оперно - не са вълшебни стрелци, които пеят в хора на ловците. Те не могат да разсъждават така, както мнозина от тях правят: „Кой - ако не аз, кога – ако не сега, къде – ако не в Кения, на какво – ако не на сафари”...
  ● Когато институции от системата за национална сигурност не обезпечават сигурност на нормалните, редови хора и когато в тези структури не се уважава обикновеният служител, професионалист, напр. полицай, и не се отделят внимание и ресурси за неговата безопасност и сигурност, тогава системата за национална сигурност и управлението на държавата губят доверието на обществото.
  ● В управлението на държавата (и на МВР) ние имаме:
  -- Проблем с мениджмънта.
  -- Проблем с професионализма.
  -- Проблем с отговорността.
  -- Проблем с интелигентността.
  -- Проблем с порядъчността.
  -- Проблем с демократичността.
  -- Проблем с патриотизма.
  ● Все повече политическата класа загърбва насъщните проблеми на хората и доказва, че е направила своя избор - на коя от двете днешни Българии тя, тази класа (или каста) принадлежи. И това не е България на нормалните, обикновени хора, които се трудят, които носят страната на плещите си, създават брутния вътрешен продукт, възпитават своите деца и подпомагат своите родители. А е България на олигарсите, на ситите и презадоволени хора – за които е всичко – и жизненият стандарт, и изграденото с труда на поколения българи материално и духовно богатство, и одите и панегириците на казионните медии, и умилкването около тях на висшите политици, които тичат с все сили да видят новия ресторант или новата кобила на един или друг от олигарсите. Или да танцуват силно притиснати в лиричен унес – с една или друга олигархическа съпруга.
  ● Когато една система няма стратегически цели и няма лидерство, когато не е способна на съзнателни усилия за промяна и реализиране на значими приоритети, тогава в нея подсъзнателното излиза над съзнателното, комплексите – над чувството за дълг, преходното над вечното, малкото – над голямото, повърхностното – над дълбокото. И ето – ние виждаме не прояви и дела на държавници, на хора с мисия, а дребни шмекерии на провинциалисти, на селски хитреци, на новоизпечени аристократи, на новопроизведени ловджии и авджии. Ето защо в елита има толкова крадливост, Андрешковска хитрост, имитаторство, провинциализъм, парвенющина. Такава крещяща неспособност да се повдигнеш на пръсти, да видиш малко по-напред от собствения си интерес, от собствения си корем. Както е казал един (иначе с малко неща като личност можещ да се гордее) литератор: „Роденият да пълзи да лети не може!”.
  ● В нашия политически и бизнес елит има твърде много малки души с малък ръст, дребни хора с къс, нисък хоризонт. Твърде много малкост, дребност, късост, нискост (която преминава в низост) се е събрала на един квадратен метър елит. А ни трябват хора с висок и едър като нравствен и морал ръст, личности с далечен хоризонт, с мислене в далечна преспектива. Елитът трябва да създава, а не да потребява, да събира, а не да разпилява, да обединява, а не да принуждава хората да се спасяват поединично.
  ● Нашият елит:
  -- Не обединява, а обеднява нацията ни.
  -- Не води напред, а вади душата на народа ни.
  -- В голямата си част е съставен не от негодници, а от негодни хора.
  ● Без да оправдавам нашия елит, ще изтъкна, че той е жертва на жестоки манипулации от социолози-бандити. Те му предоставят престъпно деформирани данни за обществените настроения и брутално му изкривяват картината. С тях впрочем той играе голф (и още много най-различни неща прави заедно с тях...) и сигурно добре плаща за лъжите, които получава от тях.
  ● Най-големият порок на нашия елит е пълната липса на състрадание към обикновените хора. Те за него са маргинали и аутсйдери, неудачници и нещастници, обречени да бъдат обслужващ персонал. Винаги съм бил потресен, когато съм виждал как този елит презира нормалните хора. Той въобще гледа на нормалните хора през затъмнените стъкла на суперлуксозните си автомобили и през окулярите на суперлуксозните си ловни пушки.
  ● Нашият елит прибягва до манипулиране, дезинформиране, демагогия – да замаже, да скрие, да слъже. Вместо да води, да вдъхновява, да консолидира, да интергира.
  Вижте реакцията на президента по повод на убитото защитено, всъщност беззащитно двурого в Узбекистан. Ами кажи си – убих, съжалявам, не ме предупредиха, че е от рядка порода. Вместо това отговор от ерата на късния социалистически барок: че е следвана програмата на домакините!
  Впрочем, узбекският президент Ислам Каримов е обвиняван от западни спецслужби, че има специален отряд за репресии на неговите политически опоненти, който изнасилва техните съпруги, сестри и дъщери. Аз никога не бих посъветвал президента ни да ходи дори на сафари, камо ли на официално посещение там.
  ● Материалите на моя сайт и книгите ми показват, че аз не говоря за толкова много от важните проблеми – днес, със задна дата и след събитията. Тези неща съм ги писал преди 3-4-5-6 години на президента, сега само им давам гласност. Защото искам да си пазя името чисто и да покажа, че не съм мълчал, не съм се спотайвал, не съм гледал Боса влюбено и робски в очите.
  ● Всеки министър напоследък казва, че носи оставката си в джоба. Но в джоба се носи портмоне. Оставката се подава като признание, че носиш отговорност за нещо, което се е провалило. Главното при политиците е – че те носят отговорност. И дори да нямаш лична вина в даден провал в зоната на твоите отговорности, има ли провал – елементарната политическа култура изисква незабавно да си подадеш оставката. Вместо това, всеки у нас инатливо се мъчи да остане колкото се може по-докрая на поста си и това е висша форма на гьонсуратлък.
  ● Не идеализирам политиците от началото на Прехода, но тогава имаше много повече морал. Белег за това е и фактът, че първите два парламента (Великото народно събрание и 36-то Обикновено народно събрание – в които аз бях) се саморазпуснаха. Сега това вече е невъзможно – седене там до второ пришествие, до последно.