Отдавна стана, откакто бях написал за убедеността си, че
  стабилността на безвремието и не-промяната, която навират в очите ни, с която сковават нашите надежди и която налагат с мощни (властови, икономически, финансови, силови и пропагандни) средства,
  може да се срути не чрез симетричен отговор с еквивалентни по мощ средства.
  Тази стабилност на загубеното десетилетие с все по-силен и оставащ без   задръжки контрол върху всички процеси в страната,
   (в това постоянно и не от вчера съм бил уверен)
  в днешното асиметрично, хибридно, комплексно, рисково, свръхдинамично време,
  може да рухне и от мъничък тласък, от някой Черен лебед (по Насим Талеб - сиреч събитие, което връхлита напълно неочаквано и има огромни последици).
  Именно поради тази причина давах толкова често пример с купчинката пясък:
  Когато се насипва пясък в купчинка, до едно време купчинката расте, но в един момент независимо дали ще се насипе цяла шепа или нищожна песъчинка, купчинката започва да се срива като лавина. И кога това ще настъпи зависи не от количеството на насипания в критичния момент пясък (шепа или песъчинка), а от "уморените", загубили жизнеността си характеристики и специфики на купчинката, от неспособността ѝ да поддържа своето развитие и да удържа вътрешните си напрежения.
  
  Каквото и да си мисля за Елена Йончева, тя в случая се вписва сред възможните кандидати за Черен лебед и ми зааприличва на критичната песъчинка.
  Наистина е трагично и нелепо ако такава погълнала държавата машина за власт и пари се срине заради една крехка жена.
  Но Елена Йончева може и да не е това, което ѝ приписвам... Няма да ми е за първи път да не съм прав.
  Ала въпросът с Черния лебед у нас вече не е Дали, а Кога. А по отношение на песъчинката, отговорът е не някога, а скоро. Може би дори много скоро.
  
  26.01.2019 г.