За някои от значимите предизвикателства пред националната ни сигурност

Доклад пред конференцията: Новите измерения на националната сигурност на България”, организирана под патронажа на Вицепрезидента на Република България г-н Ангел Марин - София, “Шератон”, 24-25 октомври 2002 г.
(Окончателен вариант: 23.10.2002 г.)

  Всички разсъждения, предположения и изводи в този доклад са само мои и единствено мои. Те с нищо и по никакъв начин не ангажират президента, вицепрезидента, нито когото и да било друг в нашата администрация.

  След трагичните събития от 11 септември се променя парадигмата на международната сигурност. Засилват се нейните глобални измерения. От гледна точка на сигурността светът наистина се превръща в глобално село.
  Новата стратегическа ситуация изисква ново мислене, нови приоритети, подходи и организации. Ние сме лице в лице с глобалния тероризъм, ала войната трябва да се води не само срещу него, но и с причините, които го пораждат. Това са многото несправедливости – политически, икономически, социални, които ежедневно предизвикват гняв, съпротива, бунт, насилие и позволяват на шепи безумци да експлоатират несъгласието на милиони, а защо не милиарди хора с днешния модел на развитие, за да тласнат света в хаос, в състояние на тотална нестабилност, неустойчивост и несигурност.
  При тази повишена несигурност, светът се нуждае от решителни усилия. Алтернативата им е геополитически хаос. Глобалните процеси са силно неравновесни и нелинейни; при динамичната им неустойчивост, малки въздействия водят често до големи последствия. Политиците не отчитат тия специфики, работят по линейната схема “причина-следствие”, без да анализират обратните връзки и влияния. Глобалните процеси са в точка на бифуркация, след която има различни, част от тях – опасни сценарии.
  Къде в тази турбулентна ситуация е България, какви предизвикателства и рискове пропълзяват или се прокрадват към нея. А може би са вече тук?
  В доклада няма да има списък на всички заплахи за националната ни сигурност, както и някаква тяхна застинала градация - кои са по-по-най.
  Проблемите на сигурността са екзистенциални. Те се управляват, и то отчасти успешно, само докато водят до количествени, и много трудно, като водят до качествени промени. Един проблем става проблем на сигурността (секюритизира се), щом в резултат от него възникват качествени промени; ако обществото не може да го преодолее без структурни трансформации.
  Изпитвам вътрешна тревога, че сред главните рискове за националната сигурност е опасността от загуба на българската ни идентичност. Наскоро в една дискусия чух апел за преминаване от национална държава към режим на управлявана етническа хетерогенност, а преодоляването на етническите спорове на Балканите щяло да стане с отмиране на националната държава и закърняване у местните народи на чувството за национална идентичност.
  Ние сме такива, каквито сме и е илюзия, че без това, което е закодирано в гените ни, ще станем по-добри европейци. Вярно, България не може да се затвори в своя етнос, религия и култура, в крепостта на отстояваната с нокти и зъби и с цената на всичко идентичност. Това едва ли ще ни донесе по-голяма сигурност и по-добро бъдеще. То би ни създало повече врагове, а не приятели. Всички фундаментализми са опасни – те противопоставят и разделят. Ала национализъм ни е нужен! - здравословен, прагматичен и конструктивен; разумен, умен и умерен, който прави твоя род и родина по-щастливи и успешни, без това да е за сметка на чуждото щастие и успех.
  Шагреновата кожа на Националната държава се свива. Расте влиянието на външни интереси върху вътрешните процеси. Обществото все по-рядко е единен организъм с общи ценности и цели. Питам се: Колко идентичност и памет трябва да отстъпим, колко суверенитет и независимост да опазим, за да оцелеем? Какво е най-ценното от Българската държава, което да се съхрани, за да остане тя Българска? Както пише Минчо Семов: Ако бъде пренебрегната Националната държава като фактор, организиращ усилията на народите, държавите ще бъдат анексирани, а не интегрирани. Пред нас е категоричната повеля да осъзнаем нашата мисия. А тя е: Да се създаде такъв позитивен обществен климат, в който с дълбок и искрен размисъл да се определят жизнено важните действия, които да позволят на държавата ни да се съхрани като Българска държава, реализирала своите съкровени цели, пориви и идеали в хуманния, социален европейски контекст.
  В пряка връзка с казаното е демографската ни криза. Специалистите са разтревожени от обезбългаряването на България и спорят само дали е все още демографска криза или е вече демографска катастрофа тенденцията до 50-70 г. българите да станат малцинство в България. Нашето население като цяло е с ниска раждаемост - 9 на 1000, и висока смъртност – 14 на 1000 (в ЕС тя е 8-11 на 1000), т.е. отрицателният ни прираст е -5 на 1000. През 2000 г. родените у нас са по-малко с 41 000 от умрелите. Средната продължителност на живота у нас е 72 г. (68 г. за мъжете, 75 г. за жените) – далеч под европейските стандарти. Средната възраст на населението ни расте - през 1992 г. тя е била 38 г., а през 2000 г. – 40 г. Населението над 65 г. за последните 15 г. се е увеличило с 200 000, а младите до 20 г. са намалели с 6.5%. Хората до 16 г. са едва 16.5% и само за 2001 г. са намалели с 67 000. Нашата демографска пирамида е обърната: със силно стеснена долна част и силно разширяваща се горна част – предпоставка за превръщането на България в вехнеща, мъничка и дребничка държава.
  През 1989-2001 г. страната изпада в демографски шок – населението намалява с 1.133 млн., а само през 2001 г. – с 220 хил., т.е. топенето ни се ускорява. От тези 1.133 млн. естественият отрицателен прираст е 415 хил., другите 718 хил. се от емиграцията. Това си е национална демографска катастрофа. По време на Балканските войни България е загубила 550 хил.!
  За застрашителната ни депопулация важна роля играят безработицата, тежкото натоварване на работещите хора от големия брой пенсионери и неработещи, системата за социално подпомагане – отчасти не поощрява ли тя лошата семейна култура, родителската безотговорност и безделието, като така българите сякаш сами финансират демографския си колапс? Да добавим - разбита здравна система, ниско качество на храната, влошена природна среда, стрес, агресия, насилие: белези на бърза демодернизация и на оттегляне на държавата от дори задължителните й социални функции.
  Експерти настояват за радикална демографска политика. Те предлагат стимулиране не просто на раждаемостта, а подкрепяне на качественото възпроизводство, т.е. на семейства, които желаят да учат, да работят, които са отговорни към родителските си задължения. Важна е ролята на православната църква - други религии отдавна са се превърнали в социални институти. Трябва да преодолеем и отчужденото отношение към българите, желаещи да придобият или възстановят своето българско гражданство, да намалим нужните документи и облекчим процедурите.
  Възможността за автоматично придобиване на българско гражданство касае хиляди сънародници в Украйна, Молдова, Казахстан, Таджикистан и др.: трудолюбиви, главно земеделски работници, които всуе търсят в ония (размирни) държави възможност за по-добър живот на своите (основно многодетни) семейства. За тях умиращите ни села, пустеещите плодородни земи биха били и са обетована земя. Нима не можем да довършим най-сетне създаването и за приемем една работеща национална стратегия за трайно завръщане и заселване в страната на българи, живеещи извън нея?
  Да преминем към страшното бедствие, което ни връхлита: наркотиците. Младежта, родителите, гражданското общество, политическият елит не си дават изглежда точна сметка колко опасни за нас са станали наркотиците.
  Нещата за България са силно усложнени, защото Балканският регион се намира на пътя на наркотиците към Европа. Наркотиците са замесени в практически всеки локален конфликт; с тях се финансира(ше) дори АОК. Фактически всяка престъпна групировка в региона включва в дейността си трафик и разпространение на наркотици, а тук взаимодействат тясно с тях или оперират самостоятелно и немалко външни престъпни наркокартели.
  Има апетити България да се ползва за разпределително депо, както и за изграждане на временни и постоянни бази за складиране и препакетиране на наркотиците. Все по-често и все повече от наркотика остава за пласмент в страната. Годишният приход от наркобизнес през 2000 г. у нас е 500 млн. лв. Немалко от тези пари се изпират ефективно в сивата икономика и в нормалната търговска, финансова и инвестиционна дейност. Свързаните с наркотици престъпления за 2001 г. нарастват с 255% в сравнение с 2000 г.
  У нас се снижава бързо възрастта на употребилите наркотик. Средната възраст на потърсилите лечение наркомани в София е паднала от 25 на 21.5 год. (на Запад тя е 30-35 год.), началната възраст на употреба - от 21.4 на 18.4 год. Със социологически анкети е установено, че всеки четвърти ученик в София поне веднъж е пушил марихуана, общо за страната 12% от учениците на 15-16 год. са употребили поне веднъж марихуана или хашиш. Може да се (о)каже, че освен, че е пушещо и пиещо, младото поколение ще бъде и “надрусано”. Сред част от младите е налице модел на себеизява, една субкултура, която приема употребата на наркотици за нормална! Тази субкултура е засмукваща, заразяваща и ерозираща младежта.
  След 1989 г. България проспа безгрижно 13 г., през които наркоманията си отвоюва безценни територии у нас. Време е да й се даде отпор. Борбата с наркотиците е борба за нашите деца и внуци, за бъдещето на България.
  Говорим все за рискове, които не само са част от нашето ежедневие, но с които ще живеем дълго, ще доказваме в борбата с тях: дали сме държава, бореща се със сплотеност и солидарност за своето оцеляване и развитие, или ще се превръщаме в територия, населена от обезверени, спасяващи се поединично и за сметка един на друг, но най-вече - на България индивиди.
  След наркотиците, логично е да се спрем на престъпността. Огромният й ръст измъчва хората, те живеят в непрекъснат страх. Тежките проблеми на престъпността у нас имат глобални, регионални и национални измерения.
  Глобалните измерения са резултат от процесите на глобализация, от отслабването на националната държава, от кризата на демокрацията.
  Регионалните измерения са следствие от геополитическото положение на региона, през който минават пътища на трафика на хора, наркотици и оръжия; от силната конфликтност на региона; от съществуването в него на общности на предмодерна фаза на развитие, с голяма семейна и племенна солидарност - питателна почва за възникване на кланове, вкл. престъпни.
  Националните измерения се определят от съпътстващия прехода ни грабеж на национално богатство; от неподготвеността на трите вида власти и особено на полицията и съдебната система за взрива на престъпността; от постоянния спад на жизненото равнище през периода 1989 – 2002 г.
  Организираната престъпност в региона няма само икономически цели, както гласят класическите определения за нея. На Балканите тя често има и неприкрити политически цели и затова понякога е част – явна или не - от властта. Въпросът е не дали тя е във властта, а колко от нея притежава.
  Борбата с престъпността не е по силите на нито един човек, на нито едно министерство, и дори правителство. Престъпността не е национален, нито само регионален, тя е сериозен общоевропейски проблем. За целта:
  - Европа трябва да бъде по-последователна в борбата с всички деяния на организираната престъпност. Европа не може да не се интересува или да се интересува слабо от произхода и миризмата на парите, вливащи се в нейните финансова вени. От Балканите също се преливат немалки суми в Европа и бедните ни държави спонсорират богатите европейски икономики.
  - Европа трябва да осъзнае, че балканските държави не могат сами да се справят с престъпността. Балканите се нуждаят от сериозни европейски инвестиции в сигурността, в укрепването на границите: информационно, инфраструктурно, организационно. Това също са европейски граници.
  - Европа трябва да хвърли усилията в борбата с престъпността в нова посока: от лечение към превенция, т.е. интеграция на региона в Европа, вдигане на жизнения му стандарт, реализация на инфраструктурни проекти.
  - Европа трябва да даде нови приоритети и задачи на своите специални служби, за да се обърнат те заедно срещу общия враг – организираната престъпност и тероризма. Така ще се даде отпор с адекватни средства и мощ, на безжалостен и безскрупулен противник, който пръв, и най-добре от всички се ориентира в глобализацията, използва най-новите технологии, създава мрежови, децентрализирани структури и ще бъде готов да предяви претенции за власт, която ако не се възпре днес, утре може да се окаже по-силна от способността на човечеството да ù противодейства ефективно.
  Политическа слепота ще е да говорим за национална сигурност без да разсъждаваме над идеята за устойчивото развитие, в основата на която е използването на ресурсите на Земята, инвестициите, социалната политика, отношението към околната среда да се съгласуват не само с днешните нужди на човечеството, но и с потребностите на идните поколения.