Стефан Цвайг, "Светът от вчера. Спомени на един европеец"

  Удивителни неща се случват на нашия книжен пазар!
  Появяват се множество ценни и дори немалко безценни книги. Да се чуди човек как оцеляват издателствата във време, в което да си зрящ и мислещ, четящ и пишещ, знаещ и можещ, кадърен и талантлив не се толерира като политика на държавата и е много сериозен минус за нейния кадрови подбор.
  Ето, тези дни са се появили две издания на тази забележителна творба на Стефан Цвайг - "Светът от вчера. Спомени на един европеец"!
  В два различни превода.
  Не мога да преценя кой е по-добрият, а и не това е главното. Главното е самото събитие, част от почти невидимата и направо неблагодарна апостолска издателска дейност!
  А ако обръщам внимание на това мъничко чудо в сивия ни животец на застой и пробиваща през всички пори на хайлайфната неграмотност и дори пошлост, то е защото аз използвам точно това произведение на големия писател и хуманист Цвайг в лекциите си за сигурността.
  Днес си струва да прочетем (без значение в чий превод) как той описва жестокото и неочаквано срутване на Света на сигурността, за да дойдат на негово място безумията на различните -изми - фашизмът, националсоциализмът, болшевизмът "и най-вече национализмът, онази най-черна чума, която отрови цвета на нашата европейска култура".
  Тази книга на Цвайг е не само спомен от миналото, тоя е и спомен от бъдещето.   Или поне предупреждение, какво може да се случи (а аз се опасявам, че то ЩЕ се случи!).
  
  За тези, които имат време и търпение, ще приведа един дълъг пасаж от книгата на Цвайг:
  
  
  Когато се опитвам да намеря подходящо определение за времето преди Първата световна война, времето, в което съм израснал, надявам се да бъда най-изразителен, ако кажа: това беше златният век на сигурността. Всичко в нашата почти хилядолетна австрийска монархия изглеждаше основано на дълговечност, а самата държава бе върховният гарант на това постоянство.
  Правата, които даваше на своите граждани, бяха утвърдени с документи от парламента, свободно избраното представителство на народа, и всяко наше задължение беше точно определено. Нашата парична единица, австрийската крона, се движеше в монети от чисто злато и ни даваше гаранция със своята стабилност. Всеки знаеше колко притежава и колко му се полага, какво бе позволено и какво забранено. Всичко имаше своя норма, своя определена мярка и тегло. Който притежаваше състояние, можеше с точност да пресметне какви лихви годишно му носеше то, а чиновникът, офицерът отбелязваха без колебание в календара годината на тяхното повишение или пенсиониране. Всяко семейство си имаше определен бюджет, знаеше колко може да изразходва за жилище и храна, за облекло и летен отдих, освен това непременно пазеше грижливо и някаква сума за непредвидени случаи, болести и лекарски грижи. Който притежаваше къща, считаше я за сигурен подслон на своите деца и внуци; имението и търговската къща се наследяваха от род на род; още докато кърмачето беше в люлка, правеха вече в спестовната му книжка или касичка първата вноска за жизнения му път, един малък „резерв“ за бъдещето. Всичко в тази просторна империя стоеше здраво и непоклатимо на своето място, а най-високо – старият император; ако той умреше, знаеха (или мислеха), че друг ще го наследи и нищо няма да се промени в мъдро премисления ред. Никой не вярваше във войни, революции и преврати. Всяка радикална промяна, всяко насилие изглеждаха вече невъзможни в този век на разума.
  Това чувство на сигурност беше най-завидното притежание на милиони, техен общ жизнен идеал. Само тази сигурност правеше живота достоен да се живее и все повече съсловия жадуваха за свой дял в това скъпоценно благо. Отпърво на това притежание се радваха имотните, постепенно до него се домогваха и други съсловия; векът на сигурността стана златен век на застраховките. Застраховаха къщите си от пожар и кражба, нивите си от градушка и природни бедствия, тялото си от болести и злополуки, купуваха си пожизнени ренти за старини и в люлките на момичетата поставяха полици за бъдещата зестра. Най-сетне и работниците дори се организираха, извоюваха си заплата според нормата и болнични каси, слугите пестяха осигуровка за старини и плащаха предварително вноска в касата за покойници за собственото си погребение. Само онези, които без страх можеха да гледат към бъдещето, се наслаждаваха с леко сърце на настоящето...
  Тривиално е за нас, съвременниците, които отдавна сме зачертали от нашия речник думата "сигурност" като някакъв призрак, да се присмиваме на оптимистичното опиянение на онова заслепено от своя наивен идеализъм поколение, повярвало, че последицата от техническия напредък на човечеството би трябвало непременно да бъде един също тъй бърз морален възход.
  И тъй като страшната буря отдавна го разруши, ние днес окончателно проумяхме, че този свят на сигурността е бил само призрачен замък...
  Моят баща бе възприел веруюто на своята епоха „safety first“, предпочиташе да притежава „солидно“ – това също бе любим израз на ония времена – предприятие, да го управлява със собствен капитал, вместо да го разшири извънмерно посредством банкови кредити и ипотеки.
  Фактът, че приживе никой никога не прочете подписа му върху някаква полица и че имаше винаги сметка на кредитор в банка, която беше, разбира се, най-солидната – банката „Ротшилд“, - остана единствената гордост в живота му. Той се отвращаваше от всяка печалба дори с най-лека сянка на риск и през целия си жизнен път не взе никога участие в чуждо предприятие. И ако въпреки това постоянно все повече забогатяваше, това се дължеше не на смели спекулации или на особено далновидни сделки, а на способността да се нагажда към общото правило на онази благоразумна епоха – да се изразходва само скромна част от доходите и да се добавя година след година един все по-значителен приход към капитала. Както повечето от неговото поколение, и баща ми би окачествил като прахосник всекиго, който безгрижно пропилява половината от приходите си, без „да мисли за бъдещето“ – това също бе характерен израз в онзи век на сигурността.
  
  30.11.2018 г.