Голям взрив или голям срив

  Обществото е сложна система. Затова с някаква условност и с известно приближение могат и към обществото да се прилагат знания от теорията на системите.
  Една система може да попадне в ситуация, когато тя осъществява своите функции на някакво минимално ниво, основните ѝ процеси зациклят, информацията постепенно се превръща в шум и неразбираеми послания, ентропията, т.е. хаосът се стреми да нараства ускорено и системата може да забавя това нарастване като понижава сложността си или се самоизяжда, т.е като черпи енергия чрез разграждане на жизнено важни свои структури и дори подсистеми.
  Това състояние по същността си е статукво. То винаги е временно, макар и да може да продължава различно време, понякога и по-дълго.
  Подобно състояние се нарича застой (помним го в последната фаза на нашия соц), днес другата дума, използвана като мантра е стабилност.
  Статуквото за системите по принцип е вредно. При него, ако перифразираме великия учен Иля Пригожин, системата е сляпа, а извън него тя проглежда.
  Макар и да говорим за статукво, статуквото в системите бива различно.
  -- Има такова статукво, когато всяко следващо развитие след преодоляването му, е позитивно в една или друга степен. Просто системата, образно казано, за да скочи напред е отстъпила малко назад, та да се засили. И когато натрупа сила и воля, тя прави своя повече или по-малко успешен скок.
  -- Има статукво, понякога го наричат точка на бифуркация, когато са възможни и позитивни сценарии на развитие, и негативни сценарии на деградация.   Тогава нещо, дори мъничко, може да тласне системата в едната или в другата посока - лидерство, визия, някакво сътресение, нелепо стечение на обстоятелствата.
  -- Също така, има статукво, при което всяко последващо развитие е деструктивно, т.е. каквото и да се прави, става по-лошо - всички по-нататъшни сценарии са по-влошаващи ситуацията от самото статукво. Това състояние нерядко кара системата да не предприема нищо, "да се сниши", да избере най-малкото зло, да предпочита мъничкото, което има, за да не загуби повече. България, според мен, аз съм писал за това, беше в такова състояние на постпреходно статукво при предните две правителства на ББ и затова не бе странно, че след тях той отново се връщаше на власт.
  -- Но има и статукво, при което се оказва, че няма не само добри, няма не само и добри, и лоши сценарии, но няма и само лоши сценарии на трансформация, няма никакви пътища, по които системата да поеме - нито да се качи на поне едно ниво сложност и организираност, енергия и информация по-високо, нито да слезе на поне едно ниво на сложност и организираност, енергия и информация по-ниско. Системата се е самозатворила в себе си, превърнала се е почти в точка, в кръг с много малък радиус - нещо като змията, която се е захапала за опашката и се самопоглъща, докато стигне до главата си.
  При такова статукво може да се случи или експлозия на системата навън, или имплозия на системата навътре.
  Ние загубихме последните десет години като държава, общество и граждани, пропиляхме шансовете за перспективно развитие и най-малкото за излизане от постпреходното статукво с цената на жертви, дори на избор на по-лош вариант - само не и застой, само не и статукво. По-лош вариант, но пък отварящ различни опции.   Защото дори някакъв по-лош вариант - като бурна, дълбока, въртопна, турбулентна вода - дава шанс за измъкване, за разлика от тинестото блато, от плесенясалото мочурище, което те засмуква и дърпа надолу, поглъща те и те парализира.
  Ето защо, моите опасения са, че ние вече сме в четвъртия тип статукво. А при такова статукво, една система или е обречена на експлозия - навън от себе си, или е осъдена на имплозия - навътре в себе си.
  С други думи, страховете са ми, че ни предстои да преживеем или голям взрив, или голям срив.
  И в двата случая цената е много висока, но ще трябва да я платим, за да оцелеем. А трябва да оцелеем с цената на всичко и на всяка цена.
  
  15.11.2018 г.