За доносничеството и за доносниците

  С Науката за сигурността (която е все повече не просто една от науките за обществото, а Науката за обществото), за да бъдат анализите ми максимално обективни, както и чрез моя нарастващ с неумолимото натрупване на годините жизнен опит, което прави изводите ми донякъде субективни, аз постоянно се вглеждам в нашето общество и се опитвам да видя развиващите се в него тенденции. Това ми носи все повече печал и все по-задълбочаваща се тревога.
  Понякога някой от онези, от чиито решения завися, се разпознават в дадена, изследвана от мен тенденция, обиждат се, озлобяват се, мислят си, че аз визирам тях. Но моя ли е вината, че в обективната, според моите наблюдения, тенденция, те виждат себе си, своето субективно проявление? Вината всъщност си е тяхна и ако в огледалото на дадената тенденция те са съзрели своя изкривен образ, то това е не заради огледалото, а заради онова, което се отразява в него.
  Годините, както казах, се трупат, така че ми е вече късно да се занимавам с разчистване на лични сметки и с изясняване на лични отношения. Вълнуват ме по-общи неща. Все пак и в България има хора, които си позволяват непростимия лукс да се тревожат за България.
  Онова, което в този смисъл най-силно ме интересува, са ценностните, менталните, психологическите, психическите деградации, които протичат в страната ни. Те се лекуват, ако изобщо се лекуват, много трудно и с течение на дълги години, може би и поколения.
  Защото след обществен натиск все някога – от трети път може да бъде отстранен един безумно слаб министър; от четвърти път може да се намери читав ръководител на ключова институция; от пети път може да се вземат мерки да бъде укрепен бентът и да не се давят хората; от пети път може да се вземе вярно решение по наболял процес; от шести път може да се положи добре корупционно разпилян по магистралата асфалт, та да не причинява национален траур; от седми път може да се накара властта да се обърне с лице към децата с увреждания...
  Но разбитите ценности, разядената менталност, разкъсаната социална тъкан, разранената съвест на обществото, развратената мисъл, че политиката е корупция, връзкарство, поведенческа проституция, безхаберност към националните интереси, уреждане на калинки и рушене на работещи (малкото останали такива) процеси и институции – това се преодолява адски трудно, нерядко е невъзможно да се възстанови, а като правило и да се възстанови, вече не е пълноценно и най-често си остава като по-къс крак, като изсъхнала ръка, като избодено око, като половин бял дроб...
  Ето такива тенденции ме интересуват, ако мога да бия камбаната, да съм нещо като система за ранно сигнализиране. Да бъдат хванати те на възможно най-ранен етап.
  Иначе ще продължи производството в обществото ни на социопати, лузъри, маргинали, аутсайдери, хора, които вече не вярват, че могат с труд, с почтеност, с работа над себе си, с воля и характер да поемат отговорността за своя жизнен път. Иначе ще трием до полуда лотарийни талони, ще вървим след слепи геополитически водачи, ще се израждаме в стадо и ще си затрием бъдещето, както се казва в Пернишко – като стой, та гледай.
  За илюстрация ще дам само една от опасните тенденции – за редица други вече съм писал, с риск да продължи властта в политиката и във ваденето на хляба ми да ме намразва още повече. А колкото повече години минават след 10 ноември, толкова по монологична, обидчива, вкисната от нещата, които се казват за нея и по-отмъстителна става властта – в държавата и при моето реализиране в науката и висшето образование.
  Тенденцията, за която тук ще споделя мисли, е доносничеството.
  Доносничеството у нас се завръща, набира сили, започва да взема все повече жертви и се настанява като доста изгодна практика, която явно изключително добре се възнаграждава и очевадно от нея се изпитва потребност – както от тези, които се ползват от доносничеството, така и от онези, които доносничат.
  Аз дълго време се заблуждавах, че доносничеството е остатък само от соца. Правени са много проучвания, които доказват, че всяка тоталитарна система развъжда неистово и много широко разпространено доносничество. Нейната политическа полиция се храни с доноси, доносници и доносничене. И досега някои хора, работили с доносници, пишат по 600 страници книги за вербовката, изкарват я висша наука, за да докажат, в частност, че да използваш доносничеството, да стиснеш болно за подкоремието доносника (заради негови слабости или комплекси) – това е висш разузнавателен пилотаж. Доносничеството бе в известен смисъл валута при соца, с която се купуваха иначе дефицитни и трудно достъпни „блага“.
  И аз, прочел твърде много книги на тази тема, малко наивно смятах, че ако има тук-там, на отделни места и при демокрацията доносничество, то е рецидив от соца, фантомна болка от соца (когато те боли отрязания крак или те сърби неистово липсващата вече след операцията длан).
  Заблуждавал съм се. Разцветът, ренесансът на доносничеството в наши дни, бурното му развитие и всеобщата му употреба едва ли вече могат да бъдат обяснени само с пустото наследство на соца.
  Както казах – явно това се поощрява, явно се възнаграждава, явно става средство в битката за личен напредък, явно се вплита и вписва новата „култура“ на днешните организации и органи.
  Доносничеството е изцяло мерзка, вредна, гадна и бездарна дейност! В него няма абсолютно нищо полезно, човешко, оправдано, даващо мотиви да го търпим.
  Доносничеството у нас се шири навсякъде, доносниците се плодят – има ги и сред професорите, и сред висшите военни, и сред държавните служители, и сред студентите, и сред културните дейци, и сред обикновените работници и служители. Доносничеството не зависи от образователния ценз и материалното богатство. То може да е префинено, може да е брутално.
  Доносничеството е малформация, мутация, патология, метастаза. То не само е продукт от тежки и опасни процеси в обществото, но то вече само ще започне да деформира и извращава обществото. С други думи, от следствие, породено от процеси в обществото, то ще се превръща в причина за процеси в обществото.
  Така доносничеството попада сред онези трудно поправими щети, за които говорих в началото.
  Някога, когато настъпи джунглата на Прехода (на Прехода, както ние бездарно си го направихме най-зле от всички страни в Преход), метафорично казано, едни животинки, за да оцелеят, се навряха под земята. Там те се спасяваха от саблезъбите тигри и гърмящите змии, пръкнали се в Преходната джунгла. И там, под земята, където се свряха по принуда, тези животинки трябваше да жумят, за да запазват очите си, да ровят пръстта с фини ноктенца, да прегризват корени с крехки зъбенца, да хапват понякога месце (какво да се прави – оцеляване!) от други такива животинки като тях. Това всичкото не го оправдавам, но го обяснявам – като резултат от принуда, в името на просто оцеляване. Само че духовните деца на тези животинки, вече са съвсем други – те нямат очи – защо са им в подземното им царство!?; те имат дълги и здрави нокти; те имат остри и силни зъби; те като правило, без да се замислят, се хранят с месото на себеподобни, оказали се по-неудачни в тази „еволюция“, или просто по-слаби като нейни продукти.
  Ето тези вече състояли се къртици в постпреходния ни свят, много трудно ще се върнат към своя праобраз. Те ще се възпроизвеждат и ще раждат все по-къртици от себе си – с все по-празни очни ями, с все по-яки нокти, с все по-мощни зъби и с все по-силно желание да изяждат себеподобни.
  Именно такива опасни тенденции в България мен ме вълнуват и пиша за тях.   Защото, казано малко патетично – ми пука за България. И по-точно – все още ми пука за това, което е останало от България...
  
  18.10.2018 г.
  
  
  P.S. 1.
  Сега прочетох поредната проникновена мисъл - в обръщение към политик на ключова позиция:
  "Каквото ви направи пресцентърът, никой друг не може да ви го направи".
  Разбира се, всеки пресцентър може да прави грешки, а въпросният пресцентър понякога прави дори глупости (пък и не само той у нас ги прави)
  Но моят (в голяма степен несполучлив) опит в политиката ме кара категорично да не приемам версията за добрия цар и лошия пиар!
  Пресцентърът е само следствие от дейността на този, на когото е пресцентър.
  Никакъв пресцентър не може дълго време с пропаганда и басни да прикрива безобразията, вършени от работодателя му.
  Както и никакъв пресцентър не може да причини такива щети на своя работодател, каквито неговата, на работодетеля, некомпетентност може да причини на обществото!
  
  
  P.S. 2.
  „Съдържанието на медията е просто сочното парче месо, което крадецът носи, за да разсее кучето пазач.“
  Маршъл Маклуън (1911–1980), канадски философ, културолог, изследовател на комуникациите и медиите