Интервю с Юлиан Христов, Агенция „Фокус”, 26 ноември 2008 год., http://focus-news.net/?id=f10726.

  Фокус: Доц. Слатински, кои според вас са слабите места на новия Закон за отбраната?
  Николай Слатински: Най-напред, законът се приема отново в разрез с нормалната логика в една демократична държава – не е приета още Стратегията за национална сигурност, която някъде се движи по коридорите на Министерски съвет. Освен това, не са изяснени принципните положения на военната стратегия – каква е нашата политика за отбрана, каква армия искаме да имаме, какви стари функции на армията ще отпаднат и какви нови ще се появят евентуално, свързани с гражданската сигурност. Изведнъж се приема някакъв закон, който не отговаря на основните проблеми на системата за национална сигурност. Аз не виждам смисъла от този закон, който се приема по същата процедура, както Законът за МВР. Искам да припомня, че той беше „най-модерният, най-европейският, най-демократичният” и само след една година той се разпадна и се оказа слаб, дискредитиран; от МВР се отне една ключова структура – Национална служба „Сигурност”. На практика законът не работи и министерството донякъде е парализирано и няма яснота по редица негови проблеми. Сега какво, да направим същото и с Министерството на отбраната ли?

  Фокус: Искате да кажете, че с приемането на Закона за отбрана се бърза...
  Николай Слатински: От една страна – да, бърза се, без да се изяснят ключови проблеми, които са приоритети за националната сигурност, което ще превърне закона в една кръпка. Но когато се приемат нови закони, по добре е да си отговорим най-напред какво правим в системата за отбрана на ниво стратегия за национална сигурност и военна стратегия, какво правим в системата за отбрана и в политиката за отбрана. Второто ми възражение е, че отново не се опираме на експертния потенциал, отново се прави основно закон от чиновници за чиновници. В този смисъл не виждам защо сега трябва да се приема този закон в едно падащо парламентарно мнозинство, без постигнат консенсус, както вътре в политическите сили, така и между управляващите и експертната общност.

  Фокус: Но именно този закон регламентира въвеждането на интегрирания модел, според който в министерството ще влязат и военни експерти...
  Николай Слатински: Да, никой не отрича необходимостта да се изгради един интегриран модел на Министерството на отбраната, но като беше показана в началото твърда воля този модел да бъде изграден, сега започва отстъпление. Започват да се правят непълноценни, спорни и несериозни неща. Парламентарното мнозинство е раздирано в момента от толкова много остри противоречия, че то не може да се фокусира върху проблемите на отбраната. По този начин ще направи нещо половинчато, което вместо да създаде интегриран модел, още повече ще дезинтегрира цивилния и военния капацитет на министерството, те ще бъдат противопоставени. Много добри експерти предупредиха, че законът в този вид е несъстоятелен и няма да реши трите основни приоритета на България – да се изясни каква армия искаме да имаме и за какво искаме да я използваме, второ, да се изгради интегрираният модел за МО и трето, да обедини усилията на експертната общност в България и неправителствените организации в изработването на основните приоритети в националната стратегия.

  Фокус: В закона беше предвидена и една обща шапка за командванията на отделните родове войски, нещо с което генералитетът не беше съгласен – какви са опасенията за това да се случи?
  Николай Слатински: За мен проблемът е основно философски. А именно, от една страна военните в стремежа си да съхранят това, което е останало от Българската армия, се опитват да си запазят висока степен на автономност във вземането на решения в чисто военната сфера. Те си напатиха прекалено много вече 20 години от непрофесионално и брутално намесване на некомпетентни цивилни в тяхната дейност. От друга страна, крайно време е вече да се създаде и даде шанс на един по-модерно мислещ военен елит, който разбира, че не може да съхрани командни структури, по същия начин, по който те са били за една 100-хилядна армия и те да работят за една 30–хилядна армия. И ето тази дилема законът не разрешава. Всъщност, той механично орязва правомощията на военните, без да даде гаранции, че ако политиците трябва да кажат какво трябва да се прави, военните трябва да казват как трябва да се направи. Законът може да доведе до това, казано образно, политиците да продължават да учат военните как се марширува по плаца.
  Що се отнася до президентската институция, в началото имаше качествено различни намерения на изпълнителната власт, свързани с орязване на правомощията на президента.
  Президентът реагира много болезнено, но според мен той не беше на прав път. Поради две причини. Първо, защото все по-символично става разбирането какво означава върховен главнокомандващ, когато армията се оттегля все повече от функциите на голямата война фронт срещу фронт, с класически сражения, се изменя и характерът на разбирането „върховен главнокомандващ”. Президентът чисто формално брои правомощията си, без да ги упражнява. Според мен президентът нямаше основания да се притеснява от това, което се предвиждаше в закона, защото има достатъчно ресурси да осъществява своята дейност като държавен глава. Самият факт, че той никога не е свикал Консултативния съвет по проблемите за финансирането на системата за национална сигурност – наддаването на тези стотици милиони за скъпи играчки, за една армия, на която ние не знаем дали ще са й нужни – самолети, корвети, фрегати, вертолети и прочие.

  Фокус: Тъй като заговорихме за финансиране, не смятате ли, че са много генералите в малка армия като нашата и това не утежнява ли издръжката й?
  Николай Слатински: Не е отговорено на най-важния въпрос: Каква армия искаме да имаме? Това ще определи и броя на генералите. Разбира се, ние не можем да бъдем сред първите места в НАТО по брой генерали в съотношението войници:офицери. Факт е, че имаме прекалено много генерали, но проблемът е на друго място. върви един потресаващ процес – армията се съкращава непрекъснато и колкото по-малко военни стават в България, толкова повече скъпи играчки се купуват за нея. Именно тук е и моето притеснение относно закона – с него политическата класа стреля със завързани очи по мишена, която се движи. Това е закон лишен от всякакво концептуално мислене, закон основан на принципа: дайте да направим нещо, защото трябва да се направи нещо.

  Фокус: В закона е отделено голямо място на социалната политика спрямо военнослужещите – доколко една такава политика трябва да има предимство?
  Николай Слатински: Не мога да преценя доколко отделените пари са достатъчни за социална дейност, защото не виждам първо, приоритетите в тази дейност. Второ, целите на армията и трето, не виждам контрола, който се осъществява върху изразходването на тези средства.
  България е една от държавите в НАТО, която има най-висок – ние сме трети или четвърти – процент от брутния вътрешен продукт, който се отделя за отбрана. България изразходва, от гледна точка на сигурността, която получава прекалено много средства за тази система. Трябва да се създадат специални програми, които да направят армията атрактивна за младите хора, защото иначе тя ще се превърне в събиране на утайката на обществото. Социалната част на закона е в доброто желание – дайте да дадем. От намерението до реализацията пътят е прекалено дълъг и досега българският войник не е почувствал, че е приоритет в армията. Въобще нашата система за национална сигурност, трябва да се обърне към човека в нея, а не към тази машина, която управлява и е черна дупка за поглъщане на ресурси. Трябва да се инвестира в индивидуалната, социална и физическа сигурност на хората в тази система, на войниците, на сержантите, на офицерите.
  Българските политици сякаш обичат много българската армия (особено защото доставките за нея са свързани с примамливи комисионни), но не обичат българския войник, който е най-важният елемент от въоръжените ни сили.