Практически едновременно у нас излязоха две книги, в които се оглежда твърде достоверно доста уродливата физиономия на родната ни действителност – като ядно, ярко и ясно свидетелство за цялата порочност и бруталност на приключилия български Преход.
  Става дума за имащата претенции за сериозен анализ с елементи на разсъждения новела на Юрген Рот “Новите български демони”, както и за амбициозното, обемно, полезно и на места дори интересно изследване на Миша Глени “МакМафия”.
  В няколко отзива в медиите, а най-вече в коментарите на пряко засегнати и печално известни родни персони се акцентира на очевидните слабости и фактологически грешки в книгата на Юрген Рот.
  Така е – Юрген Рот е сътворил опус, който не издържа на изискванията за качествен журналистически продукт и сериозен професионален анализ.
  Неговата книга на места е просто повърхностна, слаба и непрецизна. Той се е отнесъл много наивно, доверчиво и тенденциозно към публикациите в нашата преса, както и прекалено безкритично към споделеното с него от цитираните и нецитираните му информатори.
  Най-силните места в тази книга са в началото и в края - затова искам да ги цитирам - те впечатляват и навяват дълбока тъга:

  ● “Да погледнем истината в очите. В България цари отчайваща безнадеждност, защото бандитите имат думата... Как всъщност се стигна дотам, че гордите със своята история български граждани се оставят днес да ги унижават корумпирани политици с всякакви политически окраски?”
  ● “Българският народ ще продължава да живее под ударите на бaндитите и арогантните политици, освен ако най-после не надигне глава. Наистина ли ще трябва да минат едно-две поколения, докато настъпи някаква решителна промяна? И дали тогава и западната демокрация няма да се е променила? Може би Европа ще се е балканизирала? Или с течение на годините западно-европейските институции ще успеят да приобщят България към тяхната ценностна система. Този път обаче ще е много дълъг и най-голямата надежда е да дойде едно просветено младо и необременено поколение.”

  Но когато се отправят справедливи критики към подхода и метода на автора и към слабостите на книгата, не трябва да се пропускат две много съществени неща:
  ► Юрген Рот назовава редица процеси, проблеми и прогнози с истинските им, с верните им, с точните им имена.
  Да, ние си ги знаем, но с тази книга те получават качествено различно озвучаване, което означава, че на тях вече не може да се гледа като на банални факти, по които нищо не се прави, само дето прокуратурата се почесва унило и с нервен тик по слабините, а пък медиите си пълнят страниците заради пикантност и тираж.
  ► Книгата на Юрген Рот е важна и нужна не толкова на нас и за нашия дебат – било то в публичното пространство, в кръчмите или в кухните ни, а защото това, което в тази книга е написано ще се превърне в образ и облик на страната ни, в буквар и първа читанка за Запада – за неговите политици и неговото обществено мнение.
  Ето това ще знаят за нас там, ето по книги като тази на Запад ще си съставят представа за всичко, което сме ние. А няма да се самозалъгват от късогледото лицемерие на добре прекарващите си у нас европейски комисари, бюрократи и чиновници и от изкривяването на реалността ни в резултат на неизменно и неизбежно практикуваната от управляващите в България (които и да са те) дисциплина – хвърляне на прах в очите на Европейската комисия в частност и на Европейския съюз като цяло.

  В този смисъл Юрген Рот, казано малко по-грубо, обезчестява зле скалъпената и примитивно замаскирана версия за демократичната и антикорупционна невинност на българския политически и бизнес елит.
  А това значи, че този двулик и двойно-стандартен елит не може да се прави повече безнаказано на свенлива и непорочна монахиня, винаги когато някой рискува да го покаже на западните политици и граждани като разпусната и порочна парясница.
  Така че трябва да се разбере – мърдане няма. Както се пееше някога по сините мининги - оттук нататък: “Всеки ден ще е така...”.
  Толкова сме дискредитирани като Лошата държава в ЕС, като едва ли не – Първия провал на евро-интеграционния процес; толкова сме набедени и очернени в представите на Запад като Неуспешен проект и Неудачен пример за криво разбрана от нас толерантост на ЕК и ЕС, че сега вече за нас ще говорят не само премерено, но и пресилено, а критичното отношение към нас няма да бъде само принципно, но и по принцип – както твърде често го прави Юрген Рот.

  Впрочем, почакайте – защо пък да твърдим, че той пише не принципно, а по принцип?

  ♦ Нима от Юрген Рот научаваме, че Ахмед Доган наистина е “политик с изключително съмнителна репутация”...
  Аз в това - заедно с милиони български граждани - бях повече от убеден и без да го напише Юрген Рот.
  Макар че признавам – все още съм под влияние на шока, който изпитах, когато един опитен психолог-криминалист започна да ми говори, че ако на него бе поръчан анализ на онова интервю на Ахмед Доган в “Труд”, то той, психологът-криминалист, би дал експертно заключение в следния дух: “С висока степен на вероятност може да се направи изводът, че човекът, дал това интервю отговаря на профила “морален подбудител на самоубийството”!”...
  ♦ А ние какво – не знаем ли и без да го напише Юрген Рот, - че предизборните кампании на основни партии и на видни български политици, вкл. на президента, са били спонсорирани от хора със съмнителна репутация?
  И ако нашето правосъдие не произнесе (под натиск от ЕС) присъди за такива хора със съмнителна репутация, то обществото ни няма ли да остане насаме с увереността си, че над тези спонсори има чадър, че тях законът не ги лови, а прокуратурата и съдът изпират физиономиите, душите, делата, биографиите и милионите им?
  ♦ И дали Юрген Рот е първият, който констатира приятелството на президента с Георги Гергов (“започнал бизнеса си с производство на свинско месо в малко селце и така е спечелил първия милион”, а "ако се разровите по-надълбоко, ще установите, че на практика той държи в ръцете си целия град Пловдив" и “през ноември 2006 г. получава 49 процента от Международния панаир в Пловдив, най-големият в България. Това е станало, както се твърди, без обявяването на какъвто и да било конкурс или обществена поръчка”)?
  България цяла знае, че когато видният пловдивски бизнесмен има семейно тържество, бизнес-мероприятие или просто нова кобила, президентът е държавникът, който отива пръв на събитието и по този начин ангажира цялата държава, на която е държавен глава и придаване висша държавна значимост на въпросното събитие.
  ♦ От Юрген Рот ли научихме всеизвестната истина, че “в България има общини, които могат да се нарекат "частни градове"?
  ♦ Та Юрген Рот ли бе първият, който забеляза, че на икономическия хоризонт на страната ни блести със собствена, а не с отразена ярка светлина мощното и многопланово съзвездие “ТИМ”?
  ♦ Кой, Юрген Рот ли пръв доказа, че Румен Петков има “странни контакти”?
  Е, едва ли някой на “Позитано”, край “Позитано” и на 500 км от “Позитано” не знае и не помни, че имаше време, когато като лидер на БСП днешният президент и близкото му обкръжение бяха с изключени служебни телефони и ходеха през зимата из партийната си централа в ушанки, кожуси и валенки, защото парното там бе спряно – все поради неплатени сметки. И тогава на бял кон на “Позитано” се появи Румен Петков, който “тогава ни осигуряваше средствата. И никой от нас не питаше откъде идват тия средства и по какъв начин се е сдобил с тях".
  ♦ Нека си сложим ръка на сърцето и си признаем – дали много преди Юрген Рот не сме си казвали мислено или в шепите, за да не разнесе вятърът ехото от собствените ни страхове, че “в България се усеща полъхът на сицилианската мафиотска култура.”

  Така че Юрген Рот, макар и малко като лека кавалерия, макар и с очевидни, бих казал – с очевадни пропуски и неточности, ни е изографисал правдиво и с всичките нюанси, детайли и подробности от пейзажа.
  Изографисал ни е така, че като държава, като народ, като общество, като граждани, като българи, ние трябва да се засрамим - че живеем в лепкавото блато на политически слепите, в което еднооки и корумпирани политици се плацикат безгрижно и безотговорно в утайката на обществената пасивност, в пяната на апатичната ни примиреност, в шлаката на превърналото се в национална беда всеобщо отвращение от политиката.
  А олигарсите (зад паравана или важно-важно разхождайки се из своите ловни полета, игрища за голф и сараи, заобиколени от “държавници”, “социолози” и само до някое време живи “мъжки секретарки”) дърпат конците на политиците-марионетки. Или ги разместват - чрез размесване на тестето от карти с техните физиономии.

  Книгата на Миша Глени заслужава друг тип обсъждане - пространно и задълбочено. Защото тя разглежда проблемите за организираната престъпност и корупцията много по-глобално и може да мине за своеобразна енциклопедия на фактите, свързани с тези проблеми.
  Ала спрямо България тази книга страда от почти същите слабости и недостатъци като книгата на Юрген Рот. Само че Миша Глени е бил по-внимателен и по-критичен в използването на получената информация и е писал по-бавно, по-разсъдливо и по-научно.
  Но с невъоръжено око се вижда, че и той се е опрял преди всичко на вестникарски публикации, които не са си давали много-много труда да проверяват (а то е и опасно!) достоверността на написаното.
  Освен това, Миша Глени също е ползвал наши експерти, някои от които, меко казано, са такива само в собствените си представи.
  Както се казва - каквито познавал, такива го “светвали” и съветвали. Но да си помислим откровено – а от кого другиго да получи по-стойностна фактология и по-достоверни анализи?
  ♦ Политиците са некомпетентни имитатори и симулатори на дейност.
  ♦ Службите са свити в черупките на собствените си секретности и комплекси.
  ♦ Университетските преподаватели са все по-недоинформирани.
  ♦ NGO-тата правят метеорологичните си прогнози ориентирайки се по това, че съседното индианско племе е започнало да събира дърва или чрез още по-битови способи – разчитайки на слухове, в краен случай и на догадки, изсмукани от пръстите.
  Щом е така, не е странно, че виждаме същото, като при Юрген Рот – работа с предубедени, идеологизирано мислещи, като правило “десни” специалисти (най-често специалисти - в кавички) и хора от споменатия тип “лека кавалерия” по отношение на професионализма.

  Показателно е, че своята емоционална и сравнително компетентна екскурзия из проядените от корупция и престъпност общества и из огнищата на организираната престъпност, Миша Глени започва с България.
  За разлика от Юрген Рот, който прави основно констатации за сегашното състояние на страната ни и за сегашната роля на видни наши политици, бизнесмени и групировки, Миша Глени описва процеса, довел до това сегашно положение.
  Той се занимава с генезиса на дълбокото проникване на престъпността и корупцията във всички фибри на политиката и обществения ни живот.
  Прави го разбира се като плаща данък на относително семпли, черно-бели, добре разбираеми за Запада схеми. Най-често се разказва с факти от нашата действителност това, което Западът мисли и знае, че се е случило. А то само отчасти отговаря на истината. Нещата са далеч по-сложни. И не се обясняват само и единствено с вездесъщия монстър Държавна сигурност.
  Но като се откажем да придиряме прекалено и да хващаме автора в повърхностни разсъждения и звучащи правдиво, но доста объркани изводи, можем отново да констатираме – да, това е България, така беше и така е у нас!
  И не е проблемът в неефективния инструментариум за противодействие на организираната престъпност и корупцията. Проблемът е преди всичко в липсата на политическа воля дори да се предприеме това противодействие - но истински, без ПиАр-изхвърляния.
  Работата е там обаче, че колкото повече и по-дълго липсва тази политическа воля, толкова повече политиците стават заложници на корупционни и криминализирани схеми, толкова повече нишката, която свързва тях и техните партии с групировките и олигарсите се превръща от пъпна връв, в здрава и все по-трудно разкъсваема и разчупваема верига.

  Приемам напълно написаното от Миша Глени за влиянието на санкциите срещу Бивша Югославия в началото на 90-те години. Аз също, само че не сега и пост фактум, а тогава, пишех буквално същото за възможните последици от тях за страната ни и за целия регион. Ето някои цитати от Миша Глени:
  ● “Западът направи нещо много, много тъпо. На 30 май 1992 г. Съветът за сигурност на ООН в Ню Йорк прие Резолюция 754, която налагаше икономически санкции на Сърбия и Черна гора. Балканите - опустошени от войни, обеднели и травматизирани - бяха на път да се превърнат в машина за контрабанда и престъпност, за която нямаше почти никакви паралели в историята. Докато светът кършеше ръце и се възмущаваше от ужасните националистически изблици на народите в Югославия и техните ръководства, балканските мафии започваха да преодоляват своите етнически различия, за да се впуснат в спиращо дъха престъпно сътрудничество.”
  ● “Буквално за една нощ решението на Съвета за сигурност на ООН, което разпореди санкциите, създаде панбалканска мафия с огромна мощ, обсег, изобретателност и подкупност.”
  ● “И тъй като индустрията за провал на санкциите вече бе създала огромна панбалканска мрежа на организираната престъпност (чиито членове не притежаваха чувство за етническа лоялност, когато станеше дума за търговия), най-лесният начин за гарантиране на държавните дела беше чрез мафиотския бизнес: дрога, оръжие, петрол, жени и мигранти. Основите на фабриката на престъпността бяха положени.”

  Много, убийствено прав е Миша Глени, като казва, сякаш е имал предвид и нашата страна: “Няма по-успешна организирана престъпност от онази, която се радва на подкрепата на държавата.”
  Няма защо да си кривим душите – така е. Може и да сме вече член на Европейския съюз, но по ролята и мястото на корупцията и прстъпността във функционирането на държавата и в протичането на обществените и икономическите процеси, ние все още си оставаме типична балканска страна.
  А както е добре известно, за Балканите казват, че въпросът не е дали организираната престъпност е във властта, а колко власт тя притежава...

  Единственото, което съзнателно пропуснах да напиша в този свой материал е свързано с поставянето на процесите в България и постепенното корумпиране и криминализиране на политческия, икономическия и финансовия ни живот в по-широките, в глобалните рамки.
  Това се надявам да направя в друг анализ. В него неизбежно ще стане дума, между другото, и за липсата на адекватна визия на Запада по отношение на процесите в началото на Третото хилядолетие, както и за дълбоката криза, в която са изпаднали демократичните общества в евроатлантическото пространство.
  Може би не за всичко, което ни връхлита през последното десетилетие е виновен Западът. Но Западът има огромна “заслуга” за тласкането на света в това неустойчиво, непредсказуемо и кризисно състояние, в което се набива на око неспособността да се намери или поне да се “напипа” някаква стабилизираща нашия свят перспектива.
  Глобалният поглед е задължителен, защото е наивно да се помисли и за миг дори, че това, което става у нас е типично и изключително български феномен.
  Да, има и национална, родна специфика, но има и процеси, които са почти като природно явление – т.е. с висока степен на обективни и независищи от нас тенденции.
  А когато говорим за природно явление, то ние нито можем да му се сърдим или да го проклинаме, нито да му се репчим или да го игнорираме, а трябва да си изработим стратегия и политика – как да минимизираме щетите (които са неизбежни) и да оптимизираме (ако има такива) ползите от него.
  Не напразно говоря за стратегия и политика. Защото искам да подчертая убеждението си, че отговорите на предизвикателства от ранга и мащаба на природни явления трябва да се търсят преди всичко на стратегическо ниво, на нивото на политиците. А те биха могли поне да се опитат да бъдат лидери и държавници.

  Николай Слатински
  14.11.2008 год.