Властниците да залагат в своите решения кожата, главата и властта си, да имат Skin in the Game

  Когато нещичко в националната сигурност зависеше от мен (1992-1994), аз се стараех да правя каквото трябва, пък наистина да става каквото ще. И какво съм правил и какво трябваше да се прави, съм го разказвал стотици пъти, докато още участвах в разни общувания с медиите. Също така написах и множество статии, няколко книги - все за това. Включително и за моите печални и загубени пет години като секретар на президента Първанов (2002-2006).
  Това е моят принцип - ако имам нещо да кажа, казвам го. Тези дни един колега ме питаше защо го правя и защо си развалям хатъра, защо си създавам врагове, облечени с власт? Отговорих му - сигурно има много причини, но сред тях са, предполагам, и следните две - 1. Не мога да мълча, когато трябва да говоря; 2. Битката ме влече, някак отвътре ми идва да вляза в конфликт с някой политически силен на деня.
  През последните 4-5 години вече не общувам с медии. Но все така имам ли нещо да кажа, казвам го - на сайта си или във Фейсбук.
  И постоянно повтарям - нещата в системата за национална сигурност не са никак добре. В тази система има крещящо и нарастващо разделение на работата - едни взимат решенията и генерират рисковете (политиците и висшите началници на структурите в системата), други са потърпевши от решенията и стават техни жертви (професионалистите, работещите в системата на по-ниските нива).
  Насим Талеб, онзи с черните лебеди, неотдавна издаде нова книга "Skin in the Game". Една от главните й идеи е, че отговорността да вземаш решения в някоя ключова сфера трябва да върви задължително с това да залагаш кожата си, главата си, да имаш висок залог, който ти трябва да платиш, ако решението ти е провал или катастрофа. Иначе е много лесно - взимаш решения, а друг плаща със здравето и живота си, с имуществото си и надеждите си за добро съществуване.
  Ето това става в нашата национална сигурност и особено то става през последните десетина години - разкъса се връзката между вземащите решения и потърпевшите от тези решения. Едни вземат решенията в системата за национална сигурност, други са потърпевшите от тези решения. Вземащите решенията не рискуват нищо, абсолютно нищо (дори печелят - власт, пари, популярност, сила - груба и фина, твърда и мека). Вземащите решения нямат залог в тази игра, не са заложили кожата си, главата си, финансите си, съдбата си. А Насим Талеб показва и доказва, че това само ги прави още по-безотговорни, по-крайни, по-безсъвестни и по-рискови когато вземат своите решения. И че така не може, не бива, не трябва да продължава.
  Говоря за последните десетина години - печални и отчайващи за страната ни. Не, че всичко негативно се е случило през тях. Много от случващото се през тези десетина години е следствие от и продължение на случилото се през предните двадесетина години и през онези предни петдесетина години - също. При все това последните десетина години имат своята огромна вина и затова се превръщат в бездна за държавата, обществото и гражданите. Защото не се направи анализ на процесите и не се разработи стратегия за обръщане на негативния им и деструктивен ход. Защото управлението бе поверявано на хора некомпетентни и все повече - не страдащи дори от предизвикани от съвестта комплекси за малоценност на фона на тяхната некомпетентност, а опиващи се от своя нарцисизъм и всепозволеност. Защото властта се откъсна от реалните проблеми на системата за национална сигурност и продължи да я изсмуква - ресурсно и кадрово. Защото властта се заслепи и ослепя от вярата за собствената си незаменимост и изключителност, поради силата на своята пропаганда и оглушаването и ресоциализирането на обществото ни.
  Резултатите са печални. Не само ние профукахме последните десетина години в нищонеправене и нищонерешаване по същество, но и продължихме да генерираме страшни рискове за хората в системата за национална сигурност. За професионалистите в тази система животът стана и все повече ще става рулетка, руска рулетка - дали днес няма да е техният ред!? Дали днес престъпник няма да ги застреля.   Дали днес вертолетът им няма да падне. Дали днес няма да бъдат накарани вместо да се грижат за националната сигурност, да опазват елита от любовта на онези, които са го избрали. Дали днес няма да станат поредната жертва на кадровия погром.
  Трябва да се опомним - за това пиша толкова често. Трябва да се опомним! Защото пропадането ни в пропастта на некомпетентността, безотговорността, липсата на стратегическо мислене и отсъствието на управленски капацитет става почти необратимо!
  Добре, нека на принципа Глас народен - Глас (или Бич) Божи, народът да казва кои трябва да го управляват. В края на краищата това е демокрацията и още повече това е формалната демокрация. Но ние не можем повече да бъдем управлявани както досега.
  И първото, което трябва да се направи е да накараме нашите управляващи - както пише и Насим Талеб - да имат залог в решенията, които вземат, да залагат в тези решения кожата, главата, чистото си съдебно минало и властта си! И ако се провалят при тези решения, да знаят, че цената, която ще платят е висока, много висока. Те трябва да имат Skin in the Game, и само така могат да бъдат принудени с демократични средства да бъдат отговорни, да бъдат визионерски, да бъдат стратегиращи, да бъдат компетентни.
  Останалото е задълбочаване на пропадането ни в пропастта. А тази пропаст е бездна, сиреч без-дна, т.е. без дъно.
  
  12.06.2018 г.