В България да се занимава човек с наука не е нито престижно в морален аспект, нито изгодно – в материален план.
  Млада, симпатична, интелигентна и амбициозна жена се обърна неотдавна за съвет към мен - дали да започне докторантура? Отговорих й така: „Ако имате нерви, търпение и готовност да понасяте различни трудности и несгоди, не се колебайте да правите докторантура. Вие имате сериозен потенциал. Допада ми как пишете и как мислите, такива ми се ще да са младите хора, а не сбабичосани и готови да кажат това, което началството иска да чуе.”
  Съжалявам, че не й казах цялата истина. Да се захванеш с наука в наше време, ако си почтен човек, е истински риск. Защото рискуваш здравето и нервите си. Защото успяването в българската наука днес става по почти непроменени от преди 20 години правила, само че критериите за качество и оригинален принос са силно занижени. Фабриката за производство на титли и звания работи с пълна пара. Признавам си, че и аз участвам с адекватен принос в нейния непрекъснат производствен цикъл.
  Ако още малко се потуткам, поставяйки си високи критерии и отнасяйки се самокритично към това, което правя, аз рискувам след 4-5 години да остана единственият доцент сред морето от професори в националната сигурност, международните отношения и външната политика.
  Казах вече, че и аз съм част от процеса на свръхпроизводство на малки и големи доктори, на доценти и професори. Но си признавам, че го правя съзнателно преди всичко като удрям рамо на хора, които с години са се блъскали над книгите, получавали са нищожни пари и са си докарвали разни болести, най-вече на нервите и стомаха; не са могли да се нарадват на семейния живот, не са обръщали достатъчно внимание на децата си, стискали са зъби при обидите на началниците (и не рядко са им писали статиите). Неизменно съм си казвал – при този труден живот те са извършвали макар и малък, но все пак подвиг и дори понякога крайният резултат да не е достатъчно добър, аз съм намирал необходимите аргументи да гласувам на съответния Съвет „за”.

  В същото време винаги са ме възмущавали определени типове пробивни, „печени” хора в науката. Аз съм си ги квалифицирал в четири типа. Ето накратко техните названия и характеристики:

  ► Тип 1. ”Великият комбинатор”.
  Това са хора а-ла Остап Бендер. Те като правило не се задоволяват само с това – да бъдат „малки” доктори и доценти, а водят битката докрай – докато не станат „големи” доктори и професори.
  Най-важните техни качества са неизчерпаема енергия, хъс, пробивност, изобретателност. Те си съставят план на действие и го следват неотклонно. В стратегията им непременно влиза вярната ориентация - през кой научен Съвет и през коя Комисия на ВАК могат да минат. Съставят си списък на членовете на съответните Съвет и Комисия и започват да действат.
  Особено силни са ако разполагат с властови ресурс в някое учебно заведение – напр. да са ръководители на програми или катедри, да не говорим пък за декани. Тогава любезно предлагат лекции на хонорар, половин или пълен щат на ключови фигури от така съставените списъци. А в България професорите и доцентите не са богати, те трябва да преподават на няколко места, за да свържат двата края и всеки допълнителен университет е очевиден шанс да „освежат” семейния бюджет. По този начин се създават зависимости, които сработват гарантирано после - при гласуването.
  Това е само един пример как се постига съкровеният успех. Практиката ме е изумила колко и какви невероятни способи има даден „Остап Бендер” в науката - да успее! И неговият успех рядко е свързан с качеството на научния му труд. Дори по-скоро има обратна пропорционална зависимост между комбинативността и пробивността на човека и стойността на научните му резултати.

  ► Тип 2. ”Великият компилатор”.
  Това са относително добре (и относително интелигентно) маскирани компилатори или много по-брутално откровени плагиати.
  Те използват различни тактики и похвати, за да „напишат” нужните научни работи. В допълнението към този материал ще дам някои примери как се прави това.
  Винаги ми е било най-необяснимо как те спят спокойно, не ги ли боли съвестта? Мен някога са ме учили моите прекрасни професори Георгий Домбровский и Леонид Шишкин, моят научен ръководител на кандидатската ми дисертация („Някои вискознопластически течения на намагнитващи се среди”) проф. Иван Тарапов - че да си присвоя даже една дума, даже една мисъл на друг автор е най-голям научен грях, то е омерзително плагиатство. Затова оттогава и досега, дори когато се колебая дали дадена идея е моя или съм я прочел у друг автор и така съм свикнал с нея, толкова е близка до моите възгледи, че ми се струва моя, аз предпочитам все пак и за всеки случай да напиша „Както беше казано някъде...”.
  Не по-малко необяснимо е, че дали поради това, че вече посветилите се на науката четат доста по-малко, отколкото е нужно, дали защото литературата е общодостъпна (а не както някога – когато имаше политически книги само за избрани), дали заради Интернет-морето от информация, но да се компилират и просто присвояват чужди мисли, възгледи и изводи стана като че норма. Достатъчно е да сложиш една препратка към книгата на съответния автор и сякаш си си измил ръцете. Кой ще ти проверява какво си цитирал, а какво – присвоил...

  ► Тип 3. ”Big Boss”.
  Това са хора, които имат реална власт. Те са да кажем, министри, заместник-министри, началници на кабинети, директори на дирекции, председатели на агенции, ръководители на служби и т.н.
   Използвайки своята власт, те de facto си подаряват званието „доктор” (по-рядко, но с непрекъснато нарастващ брой – и „доктор на науките”). За тях това е като брошка, като огърлица, като нагръден знак – за украшение – няколко букви пред името. Правят го от суета, за да си придадат тежест. Нерядко като глезотия, заради неустоим каприз.
  На тях никой не смее да им откаже, защото университетите са много зависими от властта, каквото и да се говори за автономия. Всъщност, това си е една чиста проба корупционна практика.

  ► Тип 4. ”Big Money”.
  Това са хората с много пари, но най-често – с малко интелект. Те не си играят да пишат дисертации. Просто си плащат на някои закъсали финансово научни шерпи - да им ги напишат. Съответно си плащат после и на други закъсали финансово или просто достатъчно разумни и съгласни на компромиси хора - да им изготвят правилни рецензии и да прокарат дисертациите през съответния Съвет и съответната Комисия.
  За мен тази практика, тази – да я наречем направо - мания при подобен тип хора (странното е, че те не са вече никак малко) е избиване на комплекси и-или изпиране на биографии.

  ● Много ми се иска да започне национална дискусия за начините, процедурите и правилата, по които се прави наука днес и се раздават научни степени и звания.
  ● Много ми се иска да се опитаме да спрем ескалиращия процес на създаване на научна продукция чрез компилиране от други автори и да се засили моралната и професионалната хигиена, която да спре граничещото с плагиатстване присвояване на чужд научен и експертен труд.
  ● Много ми се иска вместо да се мерим един с друг и да си доказваме кой от кого е по-велик, да започнем да се съпоставяме в своята научна продукция с американските, европейските и руските образци за сериозна наука.
  ● Много ми се иска да намерим причините за крайно тревожната тенденция младите хора да бягат от науката и да накараме държавата да се обърне с лице както въобще към науката, така и преди всичко – към младите в науката. Защото те са бъдещето на нашата наука.
  ● И накрая, много ми се иска науката да стане отново престижна дейност и печеливша професия. Защото в момента тя за ловките хора в нея е бизнес, в който важат принципите на Прехода в бизнеса у нас като цяло – ако може по-малко принципи, по-малко порядъчност, по-малко морал и по-малко съвест.
  А за огромното мнозинство от останалите хора, занимаващи се с наука, науката е капан, в който те са попаднали преди години и измъкване няма - единственият начин е да се нагърбват с всевъзможни задачи и лекции, само и само поне някак да се държат на повърхността. И след като си платят всички разходи и данъци, да се надяват, че ще им остане по някой и друг лев, за да си купят поне една-две книги от морето с литература, което ни залива и което е едно от най-хубавите неща, донесени ни от демокрацията.

  Николай Слатински
  25.10.2008 год.

  P.S. Как се плагиатства и компилира?
  Мога да дам безброй примери, свързани с моя личен опит и моите преживявания с наука и в науката. Ето нищожна част от тях:

  -- Съвсем случайно видях в голямата докторска на един професор 20(двадесет – не две!?) страници, едно към едно взети от моя книга. Замълчах си. Той самият може би не знаеше, че тези, на които е поръчал да му напишат тази докторска, са ме възпроизвели толкова откровено и безпардонно.

  -- В автореферата на един кандидат за „малък” доктор видях три страници мой текст. Казах му за това, а той съвсем „естествено” се разсмя и ми каза да не се сърдя, защото не е виновен – виновни са тези „двамата синковци”, на които е платил да му напишат дисертацията и автореферата.

  -- В автореферата на друг кандидат за „малък” доктор имаше друго фактическо плагиатство. Аз съм въвел в днешната ни наука за националната сигурност една проста схема (разказал съм я и на този сайт) за петте нива на сигурността. Въпросният кандидат за звание в науката описва подробно тези пет нива, но само когато говори за първото ме цитира. Така е подредил материала, че излиза, че останалите четири нива са си негова оригинална разработка.

  -- В специален файл (той е вече много обемен) събирам всички факти на взаимстване и преписване от мен. Ето само един пример от този мой файл (като привеждам малка част от много по-обширното плагиатстване във въпросната статия).
  ●● Николай Слатински, статия “Новата европейска архитектура на сигурността – българските алтернативи”, стр. 16-22, във: Атанас Гочев, ред., “Новата архитектура на сигурността в Европа и ранното сигнализиране и предотвратяване на конфликти”, С., “Албатрос”, 1997 год.
  Изработването на националноотговорна политика е по силите ни. Предпоставка за това са безспорните плюсове на страната ни, cpeд кoитo по-значимите са:
  --- Геополитическото положение.
  --- Големият час на Балканите. Те днec са изправени npeд наистина уникалния шанс дa загърбят неблагодарната си участ и дa станат средоточие на значими инфрастрyктурни, транспортни, енергийни, комуникационни, информационни, екологични и дpyги пpoeкти, кoитo дa ги приобщят и привържат още по-здраво към нашия континент, дa повишат регионалната сигурност.
  --- Високият образователен ценз на българския нapoд.
  --- Съхранените добри отношения с Русия. Eдин от големите шансове на България е дa спомага за промяна на отношението към Русия, дa посредничи в пpeдaванeтo и превеждането на посланията между Запада и Русия, дa приближава Русия към Европа. Taкaвa инвестиция е с голям процент на възвръщаемост и не е в противоречие с политиката ни за интеграция с eвpoпейcкитe cтpyктypи.
  --- Запазените добри отношения с всички страни в региона.
  --- Все още запазените нормални контaкти с peдицa арабски страни.
  --- Приобщаването ни към Световната търговска организация.
  --- Присъединяването ни към Baceнaapcкoтo споразумение (т. нар. нео-КОКОМ)...
  Впрочем нашата пepcпeктивa е черно-бяла само cпopeд политиците ни. В глобален acпeкт тя е генерален многопластов, синтетичен и цивилизационен проблем за отношенията между НАТО и Русия. Ето част от тези усилия:
  --- Да се потърси съгласие cpeд интелектуалния елит и основните политически сили по приоритетите и целите на външната ни политикa.
  --- Стремеж на България дa дeмонcтpиpa своята съпричастност към проблемите на международната сигурност и в частност - aктивно участие на страната ни в операции за поддържане на мира, в спасителни и хуманитарни операции, в мероприятията от програмата "Партньорство за мир".
  --- Да yeднаквим политическия (и ценностния) си език със страните от Централна Европа.
  --- Да се следва неотстъпно кypc на модернизиране на обществото ни, на превръщането му в гражданско общество, на отстояване на eвропeйcкaтa ни принадлежност и идентичност.
  --- Да се разширява хоризонтът на обикновения човек, живеещ cpeд престъпност и в мръсотия, уморен и разочарован от демокрацията. Бремето на грижите cтъпква всякакви пoдaтки на европейско самочувствие. Преодоляването на психологическата потиснатост, на това зацикляне в битови неволи, на това принудително отчyждаване от Европа е приоритетна задача на политическия ни елит.
  --- България дa държи баланса с НАТО и Русия. Имаме достатъчно ресурси дa си осигурим правото на нормален, равнопоставен диалог кaктo с НАТО (включително дopи и членство), тaкa и с Русия, стига дa очертаем кръга на възможните компромиси и дa степенуваме по важност oтcтъпкитe, кoитo трябва дa направим. България би се нapeдила cpeд безкрайно глупавите и дopи късогледи държави, aкo си позволи дa се oкaжe в положение, кoгaтo пpeд нея са затръшнатите врати на НАТО, а зад гърба й са изгорените мостове с Русия.
  --- България трябва дa цени отношенията си с Русия и дa ги опазва от разрив. За целта oтдaвнa съществуват ефективни процедури и институции, последователно, oткpитo и равнопоставено партньорство.

  ●● ... (съзнателно пропускам името на автора), статия “Българските външнополитически приоритети след 10 ноември 1989”, във: “Елити и доктрини”, Варна, 2002 год., стр. 106-116.
  Нужно е изработването на националноотговорна политика, за което има необходимите предпоставки:
  --- Геополитическо положение.
  --- Високият образователен ценз на българите.
  --- Запазените добри отношения със страните от региона.
  --- Приобщаването на България към Световната търговска организация.
  --- Присъединяването към Васенаарското споразумение (т.нар. нео-КОКОМ).
  Един от основните въпроси, които България трябва да решава през следващите години, е обвързан с регионалните и глобалните алтернативи. В глобален план, това е генерален, многопластов, синтетичен и цивилизационен проблем за отношенията между НАТО и Русия. Част от проблемите са свързани с:
  --- Постигането на съгласие сред интелектуалния елит и основните политически сили по приоритетите и целите на външната ни политика.
  --- Стремежът на България да демонстрира своята съпричастност към проблемите на международната сигурност и в частност - активно участие на страната ни в операции за поддържане на мира, в спасителни и хуманитарни операции, в мероприятията от програмата "Партньорство за мир".
  --- Уеднаквяване на политическия (и ценностния) език със страните от Централна Европа.
  --- Неотстъпното следване курса на модернизациране на обществото, на отстояване на европейската принадлежност и идентичност на българската държава.
  --- Разширяването на хоризонта на обикновения човек, преодоляване на принудителното отчуждаване от Европа е приоритетна задача на политическия елит, основаваща се на финансово-битовите трудности на голяма част от население.
  --- Поддържане баланса с НАТО и Русия. Съществуват достатъчно ресурси за осигуряване на нормален и равнопоставен диалог с НАТО и с Русия, стига да се очертаят границите на възможните компромиси. Необходимо е да се поддържат активни и последователни контакти с НАТО и да не се елиминират възможностите за контакти с Русия;
  --- Усилията да не се негативират отношенията с Русия като за целта се използват ефективните процедури и институции, които да ориентират двустранните отношения към последователно, открито и равнопоставено партньорство.

  Впрочем, имам пример и за по-любопитно взаимстване:
  ●● Николай Слатински, статия “Демократичното ръководство на отбраната” е новата формула на гражданско-военните отношения”, във: “Сигурност чрез партньорство и интеграция. България, НАТО и европейската архитектура на сигурностт”, Българска асоциация за изследвания на Европейската общност, София, 1996 год., стр.47-66.
  Гражданският контрол дири баланса между средствата, които военните смятат за необходими за ефективна отбрана и реалните възможности на страната. Той изостря сетивата на обществото, напомня му, че трябва да е готово на допълнителни ограничения, жертви и лишения, за да нараства отбранителният потенциал на страната и армията да бъде мотивирана, отлично подготвена, добре въоръжена. Държава със силна армия не е задължително милитаристична държава, докато държава със слаба армия има далеч по-малко шансове да отстоява национални си интереси. На Балканите още дълго армиите ще изпълняват ролята на възпиращо средство и сдържащ фактор...
  Консултативния съвет за национална сигурност е важно звено за осъществяване на гражданското ръководство над въоръжените сили; място за баланс на интересите между водещите фигури и основните институции; място, където да се търси консенсус, да се сближават позиции, да се обсъждат въпроси, свързани с отбраната и сигурността на страната...

  ●● Интервю с президента Петър Стоянов, “Ще дойдат по-добри дни за нашата войска”, във: в-к “Българска армия”, 17.03.1997 г., стр. 3.
  Държава със слаба армия има малко възможности да отстоява националните си интереси. В балканския регион армиите все още изпълняват ролята си на възпиращо средство и сдържащ фактор. Мощта на държавата е въпрос на реални възможности, но армията като неин елемент трябва да е мотивирана, отлично подготвена и добре въоръжена...
  Консултативният съвет за национална сигурност е важно звено за осъществяване на граждански контрол над Българската армия, място за баланс между институциите, където се търси консенсус и сбилжаване на позициите по въпросите, свързани с отбраната и сигурността на страната...

  -- И накрая, за разтуха - вместо някои кандидат-студетски бисери, следват пасажи от интелектуални усилия, насочени към професорски звания и признания (увенчали се с успех!!):
  Да се преодолее пътя от изградения върху наследството на вестфалската система световен ред през съвременния преходен свят към първия в историята хипотетичен глобален световен ред...
  Правото предварително създава техните рамки на легитимност по начин, който да сведе до минимум разрива между теорията и практиката... Субектите на световния ред са създаващите се държави, чийто брой принципно не е ограничен...
  Главната функция на правните форми на легитимност в този процес е насочена към разчистване или блокиране на перспективата за правна легитимност на определен тип система и/или неговите компоненти...
  Този процес е в непосредствена връзка с международното общуване, което по същество е общуване на суверенни държави...
  Съществува органична връзка и тясна съгласуваност на вътрешното върховенство на държавната власт и външната й независимост, а външната независимост на държавната власт е обусловена от факта на нейното върховенство вътре в държавата. В същото време върховенството на държавната власт е невъзможно без нейната неависимост – необходимо условие за върховенството...
  Освен крайно радикалните предложения за приемане на космополитната конвенция за ненанасяне на вреда на космополитното гражданство, многобройни са теориите и за обединяване на универсалните права на човека с културните и обществените права в границите на нов републиканизъм, „транснационална държава” или „мултинационалната държава”...
  Немският философ Юрген Хабермас се очертава като водещ представител на школата на континенталната философия...
  Структурата на възприемане на фундаменталните геополитически образи като Евразия, Европа, хартланд, лимитроф, пространство и др. Зависят от историческите, културните, идеологическите контекстове, чието развитие е в пряка зависимост от динамиката на определения език. Освен това самият език в процеса на еволюция е способен да диктува едни или други стратегии за разбиране на контекстовете...
  Техническата недостатъчност не означава обаче само слабост на властта, въпреки че това е слабост и неефективност на властовия механизъм. Тази слабост може да има различни резултати: от невъзможността властта да стратифицира естественото географско пространство или да перестратифицира пространството на властта до безкрайно пряко насилие, компенсиращо технологичната недостатъчност, т.е. до утвърждаване на крайно строга макротехнология...
  Бъдещите американци идват на континента като стопани и важното е, че знаят това...
  Голяма е вероятността компромисът да има трудноконтролирани вътрешнополитически последствия, засягащи много външни сили, които трудно могат да бъдат балансирани...
  Времевото решение на обратния процес е възможен едва след определяне на глобалния въпрос на международния световен ред...
  Политиката на самото пространство, в което протичат политическите събития, поставя необходимостта от описание на самото пространство...