Постскриптум: Лично обяснение

  Заради моите коментари на сайта ми и във Фейсбук за сагата с алпиниста Боян Петров,
  (например http://nslatinski.org/?q=bg/node/1436
  и http://nslatinski.org/?q=bg/node/1435)
  бях подложен на остри атаки и остракизъм. И снощи ми се обади един добър познат, който ми прочете (както казва той – с уважение) конско. Хората били огладнели и озверели, те не могат да бъдат съдени, че реагират така и имат пълно право да реагират така, защото вместо за бедните, се хвърлят пари за един доброволно отишъл на риск човек.
  
  Лирично отстъпление:
  Някога, като народен представител (1990-1994) в първите два парламента, ВНС и 36 ОНС, аз отделях голяма част от времето си да помагам на хора, попаднали в беда – събирах средства за трансплантации на бъбреци, за животоспасяващи лекарства, за жизнено важни операции, за деца с увреждания. Веднъж мой приятел ме спря и каза – Опомни се, ти не си в парламента за това! На колко хора индивидуално можеш да помогнеш? Защо животът на един човек трябва да зависи от шанса да има милосърден депутат? Ти си там да промениш страната така, че всеки, изпаднал в тежка беда не по своя воля и такава, че той не може да се справи сам с нея, да получи помощ и защита от държавата!
  Междувременно бях вече председател на комисията по национална сигурност (1992-1994) и реших да съчетавам двете дейности – и да помагам на отделни хора, и да се мъча да променям страната си. Не бях значим политик, но имах ресурса на най-важната и всъщност единствена работеща като хората комисия в 36 ОНС. Казах си – работИ за националните интереси, това ще бъде оценено. И макар и мразен от БСП и в жестока немилост в СДС, без никаква подкрепа зад гърба си, с постоянно искана оставка ту от едните, ту от другите, стараех се да насочвам комисията (с подкрепата на трезвомислещи депутати от всички страни) към проблеми от национална значимост. И така ту едната голяма партия, ту другата голяма партия оставаше без аргументи да ми „отреже главата“. Когато се занимаваш с наистина значими неща, на които не може да се попречи или откаже, си в състояние, напук на "здравата логика" и партийната дисциплина, да постигаш все нещо, даже без зад теб да стои голяма партия.
  Накрая резултатът бе, че бях безпощадно отхвърлен от политиката. Никакво общество по никакъв начин на изборите не ме възнагради с подкрепата си, въпреки, че поставях в дейността си на първо място националните интереси, рискувайки заради тях да вляза в конфликт и с двете големи партии.
  
  Пояснение за вмъкването на това лирично отстъпление:
  Да, хората в България са огладнели и озверели.
  Но... Нима същите тези огладнели и озверели хора нямат никаква вина за огладняването и озверяването си?
  
  Погледнете нашето политическо поле – то е осеяно с трупове, с безпощадно изхвърлени сини, червени и какви ли не политици, които са се опитвали да правят добро за страната си и са били пожертвани мърцина, само защото хората, които са огладнели и озверели вървяха послушно след вождове и проповедници или вярваха на деструктивни и даже опасни за България идеи?
Тези огладнели и озверели хора избираха и особено напоследък с потресаваща упоритост избират некомпетентни, незнаещи, необразовани и невъзпитани хора.
  А дали надигнаха глас огладнелите и озверелите хора поне веднъж, когато пред очите им се вихри разбойническа корупция, когато ги натоварват с кредити, дългове и заеми, които ще бъдат изплащани и от техните внуци, когато олигархията с нейните марионетки във властта системно и хищно ограбват държавата, а значи и самите тях?
  Нима не огладнелите и озверелите хора не се интересуват от обвързаността на политици в миналото и настоящето с общности и групи, които, меко казано, не са действали и по принцип не се стараят много-много да действат със законови методи и средства?
  И защо вирее чалгата – не като псевдоестрада (това е въпрос на личен вкус, както е въпрос на лично възпитание и ценности дали да псуваш пред децата си или в метрото), а като обществено съзнание, като отношение към проблемите на страната, като светоусещане, като подход към главното и важното във всяка значима дейност – не е ли това защото огладнелите и озверелите хора се отдават на тази чалгизация като връх на сетивността и естетичността?
  
  Накрая, какво искам да кажа?
  Ами само следните четири неща:
  
  1. Съвместните съчувствия, съдействия, състрадания, съпреживявания стават първата жертва на атомизираното псевдообщество, в което хората и под натиск на процесите, и като отприщили тези процеси същества са спасяващи се поединично индивиди. Никакъв Сорос или Путин, никакви Ран и Ът не са ни причинили дори 4% от това зло, което ние си причинихме сами. Никой не си извърши Прохад по толкова суициден, бездарен начин! И в основата на това ритуално самоубийство са все политици, избирани от тези огладнели и озверели хора.
  2. Солидарността не се мери само с количество – към колко хора е насочена. Тя може да е насочена и към някоя отделна личност, защото се мери и качествено – дали се появява и проявява в мигове на индивидуални и общностни изпитания, когато са засегнати съществени емоции и чувствителни струни, каращи ни да бъдем повече човеци. Да смяташ, че солидарност има само тогава, когато е насочена към множеството, означава да жертваш личността като обект на солидарността. Означава както в СССР - да се бъхташ в гърдите и да вопиш как обичаш народа, но да не даваш пет пари за битието и живота на отделния човек.
  3. Нашето общество трябва да си даде сметка, че все повече негови реакции говорят за десоциализиране и ребиологизиране, за загуба на същността ни на социум и излизане на преден план на оскотяването и дебилизирането, на превръщането ни в самоизяждаща се глутница вълци, която дири постоянно причина или даже случаен повод да изяде някой от своите членове, стига той да е малко по-различен – дали с увреждания и дефицити, дали с превъзходство или мечти. Уродливостта непрекъснато избива като грозни циреи по лицето на обществото ни и разнася задушливи миазми с масово поразяване, способни да доведат до отчаяние мислещите и можещите, честните и почтените, с будните съвести и остатъците на непримиримост с тези процеси.
  4. Абсолютна илюзия е, че понеже сме се измъквали и откъде по-тежки ситуации, то и сега ще се справим. Вярата в способността на нашия народ да оцелява и оживява, да се снишава и да се свира на завет в пукнатините на империите, да се съвзема и въззема, може да ни изиграе много лоша, дори фатална шега. Днес времето е друго, ние сме потопени в мъртвите вълнения и цунамитата на глобализацията и радикализацията – с техните вълни от хорски потоци, с пропускливите граници, със стремително разпространяващите се предизвикателства и рискове, с предхаосното и почтианархийно състояние на цели региони, с варварското желание на сили вътре и извън Европа да убият европейската идея - идеята, че може да се живее и по друг, солидарен и либерален едновременно начин, освен вечния и вездесъщия - сиреч по правото на силата, по законите на нашата религия, чрез експроприация на експроприаторите и грабене на награбеното, чрез авторитарни комплекси, тоталитарни инстинкти, екстремистки синдроми и шовинистични симптоми.
  В това бурно време и при това объркано пространство някое мъничко събитие, нещо като киселини в гърлото или спазми в стомаха на някой геостратегически грандоман и геополитически мегаломан, да не говорим за други, не по-малко реалистични дребнички въздействия, могат да предизвикат катастрофични последици за България – прашинка в океана на международните отношения, оставена на автопилот и преживяваща и преживяща зле скалъпени приказки с гарантиран хепиенд.
  
  14.05.2018 г.