Хората с увреждания – последна грижа на всяка власт. Особено на тази.

  В администрацията на президента Първанов национална сигурност бе всичко онова, с което никой не искаше да се занимава. Останалото бе външна политика, отбрана, срещи на високо равнище и пътувания от Малдивските острови (как да не отидеш като мотото им заради повишаването на равнището на океаните е Елате да ни видите, докато все още ни има! - никое пернишко сърце не може да устои на тази молба) до пингвините на Антарктида (аз също съм перничанин и зная, че всеки от нашия град смята, че е живял напразно, ако не види пингвин в естествената му среда на обитаване)...
  Ето защо в тази администрация имаше трима секретари по външната политика, един по военната сигурност, един по националната отбрана и моя милост по националната сигурност, в чиито задължения влизаха и всички онези неща, с които никой не иска да се занимава.
  Нямаше секретари по образованието и здравеопазването, никой не искаше да се занимава с тях, затова се занимавах аз.
  В частност, в моя ресор, аз си го бях определил сам, влизаха и демографските проблеми, онкоболните и хората с увреждания.
  С тях никой друг в администрацията на социалния президент не искаше да се занимава.
  
  Пиша това, защото по онова време организирах среща на представители на хората с увреждания със заместник-министъра, който отговаряше за хората с увреждания! Той толкова присърце си бе взел задачата, че ... когато отидохме при него, хората с увреждания не можаха да влязат в кабинета му със своите колички - вратата на големия кабинет бе тясна! И срещата ни със заместник-министъра се проведе във ... фоайето...
  
  Този заместник-министър сега е вече министър.
  Ето това исках да кажа с две думи по въпроса за хората с увреждания тия дни, ала се получи малко по-дългичко писание. Но каквото се е получило - това.
  
  12.04.2018 г.