Банкети и софри, каквито не е имало и при социализма...

  На автобусната спирка забавя ход кола, вратата се отваря и някой ми подвиква поканващо – хайде, дорогой друг, мятай се!
  Добър познат от едно време. Работи в административния отдел по снабдяването в държавна институция.
  Викам му на шега – как си приятелю, как си, добре ли я караш?
  Той – карам я, днес отново я карам колата, защото пак ще имаме до много късно мероприятие, омръзна ми вечер да давам пари за такси.
  Какво мероприятие? – питам го.
  - Как какво, то ние последната година-две само това правим! Пиене и веселба, думба-лумба и на корем. Всяка седмица поне едно обилно банкетче - с кетъринг отвънка и с наши продукти също, че апетитът е лъвски, нали сме лъвове юнаци... Поводи винаги има. Това ръководство ни умори от всякакви събития. Минат, не минат два-три дни и хайде пак. Имам чувството, че те гостите вместо у дома, тук си ги водят, на държавна софра с народни пари. Такова ядене и пиене, банкети и софри не е имало и при социализма!
  - А основната дейност, тя поне върви ли?
  - Че кой ти мисли за основна дейност, тя е забутана на заден план. За ония, които си разбират от работата сега не е време за работа. Натикват ги в миша дупка. Основно се гледа някое проектче да се забърше, нали глупавата Европа ни ръси тук с едър топъл дъждец – подставяш езика и ближеш сочните капки на манната европейска. По брадата ти тече, ако си близък на ръководството, и в джоба ти влиза. Иначе, решиш ли да си вършиш работата, бързо ще ти намерят цаката. Напредват тия, които не знаят умора в хапването и пийването. Поводи за това има. Все едни такива поводи – демократични, патриотични, държавнически, проевропейски. И все до късна вечер.   Него, ръководството, после го прибират служебните коли, а нас питаш ли ни – да подредим, да почистим, да приберем, да направим балансите. Та отиде към полунощ. Затова съм и с колата, пак обърках малко сметките на сина, но той започна да свиква. Само ме пита от вечерта – тате утра отново ли си с колата? Отново съм – отговарям му - нищо ново под слънцето, пие и яде ръководството на поразия и като за последно, сякаш след него и потоп.
  - Нали държавата – това са те – разбиращо кимва синът обикновено. Но знам, че псува наум. И аз псувам наум, защото нищо друго вече не мога да направя. Айде, чао – отваря ми вратата на колата - или как си викахме някога, пока!
  
  11.04.2018 г.
  
  
  P.S.
  Звъни ми колега, доцент и пита какво правя. Казвам му, че си готвя цял ден лекциите. Той ми отговаря, че прави същото и има още много работа. После въздъхва огорчено:
  - Все по-малко остават такива като нас! Държавата ни се е специализирала по раздаване на дипломи за висше образование без особен учебен процес и за наши, и за чужди желаещи! И алъш-веришът за износ на дипломи отлично върви, че нашите дипломи са европейски! Има университети у нас даже, където ако преподавателите са по-взискателни, студентите дори направо организирано се бунтуват, че ги карат да учат!
  
  12.04.2018 г.