Защо се бави новият Петър Танчев?

  Един от трите закона на диалектиката, които трябваше да изучаваме по диалектически материализъм:
  Закон за отрицание на отрицанието.
  Казано на езика на ФБ, развитието минава през една фаза, после през втора фаза, която в главното е отрицание на първата фаза, а след това през трета фаза, която не само в главното е отрицание на втората, но в основното прилича на първата.
  Та така и с нашия т.нар. Преход.
  Навлизаме в новата, постдемократична фаза, която отрича предходната посттоталитарна фаза.
  Манталитетът, Партията, лошият Запад (вместо капитализъм), добрата Русия (вместо СССР), бягството на огромна част от хората от лична отговорност за своята съдба. И разбира се - зачестилите като лавина случаи за огромния личен принос на Първото лице, единствено число в държавата.
  Тодор Живков бе с главната заслуга за всичко, за неговия личен принос му се благодареше като по дипломатически протокол - трябва да се прави, защото трябва да се прави. Той бе, а как иначе, гъвкав геополитически играч, позволяваше си лично приятелство с Франц-Йозеф Щраус и Ханс-Дитрих Геншер и водеше самостоятелна политика на Балканите. Той бе всичко и без него дори Слънцето сякаш се колебаеше дали да изгрее.
  Априлското поколение поети му пееше оди и някои отлични поети профукаха в подмазвачество своя несъмнен талант.
  А председателят на казионния БЗНС Петър Танчев единствен имаше правото да го нарича Велик син на България.
  Всъщност, както е тръгнало, време е вече ново поколение поети, навярно Магистрално, да започне да възпява Държавника, Стратега, Гъвкавия геополитик, Балканския Лидер.
  И не знам кой ще бъде новият Петър Танчев, както и не знам защо се тутка, ами не си извоюва правото да употребява израза Велик син на България. Първи го казал за Първия - първи по право да го нарича така.
  
  22.10.2017 г.