За Демокрацията. Или дали наистина: Глас народен – бич Божи!

  Някога един наш, по-възрастен от нас съмишленик, чичо Гришата, светла му памет!, често прекарваше времето си в клуба на СДС и обичаше да си говори с мен, даже ми се струва, че по бащински ме обичаше. Той постоянно ръсеше различни сентенции, някои от които смущаваха всички ни. Даже бяхме склонни да мислим, че чичо Гришата, как да го кажа по-меко, леко е изместил центъра.
  Една от неговите сентенции от онова време на митинги и избори, беше:
  Глас народен – бич Божи!
  Сега, близо 30 години оттогава, като че ли чичо Гришата се е оказал пророк.
  Ние виждаме разрушителните последици от гласа народен.
  Народът, хората, масата, тълпата – те винаги са били повече, много повече от останалите, било то богатите, просветените, знаещите, визионерите.
  Но никога никоя политическа система не е овластявала хората, дори те да са огромното мнозинство. Вероятно причина за това (една от причините) е бил здравият разум, който е смятал, че да овластиш масата, това би означавало да посееш семената на хаоса и анархията.
  Не, не си мислете, че маркс-ленин-сталинският социализъм/комунизъм е овластил народа. Нищо подобно. Само му е създавал илюзията, че е хегемон, че е творец на Историята. Всъщност, паралелно с тази илюзия и за да си остане тя илюзия е създавана Партията, ръководили са я Вождовете и Учителите, сиреч Бащите на прогресивното човечество – те са казвали какво да бъде и как да бъде, те са промивали мозъците на тълпата, за да мисли тя както трябва и за нищо на света другояче. И са създавали жестоки политически полиции, за да пресичат всякакво отклонение от правата, правилната вяра/идеология, от правилното мислене и правилното действие.
  Много преди социдеологията като религия, самата религия е имала сходния монопол – да учи масата как да мисли и в какво да вярва, да я напътства и води, да я плаши с жестоките наказания на Ада, ако тя не мисли и не вярва както трябва и в когото трябва.
  Никой никога не е овластявал народа, не е превръщал тълпата в творец на Историята, а само в суровина за Прогреса, в пушечно месо за войните в името на Прогреса.
  Затова хората, обикновените хора не са знаели и няма как да знаят как да използват своите гласове и своята власт правилно и вярно, точно и както е нужно на Историята.
  И ето, демокрацията, пазарно ориентираната либерална (Западна) демокрация овласти именно хората. И овластявайки ги, тя ги „произведе“ словесно, етикетно от поданици в граждани.
  По-долу ще споделя какво мисля за демокрацията. Моля само да се обърне внимание на тезата ми, че демокрацията е изключително прост и опасен механизъм за вземане на решения – когато са прави онези, които са повече и това може да има разрушителни последствия.
  Ние виждаме тези разрушителни последствия – доскоро по веднъж на година, отскоро – по веднъж на месец.
  Една от тезите за историческия провал на комунизма е, че той е бил налаган твърде рано, без хората да са узрели за него, без те да са осъзнали, че най-добре можеш да реализираш своите лични, индивидуални, егоистични интереси не за сметка на общите, а в рамките на общите интереси. Сиреч, че хората не са били зрели, не са били дорасли до светлите идеи на комунизма.
  Ако демокрацията (Западната демокрация) не се поучи от своя антагонистичен тоталитарен антипод, тя може да последва неговата участ. И после да си казваме с печал и в пропаст, че тя е претърпяла исторически провал, защото хората не са били узрели за нея, не са били зрели, за да осъзнаят страшната сила на злоупотребата със своите гласове.
  Нещата са свързани – няма как хората, огромната маса от хора да се увличат по пошли сурогати на изкуство, по изпълнени с брутално насилие и порнография „артефакти“, да се спускат по нанадолнището на ниските и низките страсти и сласти, да изпростяват и се опростачват, да стават все по-задръстени в своята провинциалност и все по-безчувствени към общите проблеми, а пък заедно с това да употребяват за големи цели своите гласове. Няма как да се подменят ценности с бездарности, морални нагласи - с първични инстинкти („разгонен и разголен свят, /взрян във пъпа си и по-надолу“), етични пориви - с пошъл култ на силата и егоизма, а да сме съвестни и перспективно мислещи граждани. Както казва мой приятел (макар по вкусовете да не се спори) – няма как бълвочът „50 нюанса сиво“ да е най-продаваната книга и обществото да е целеполагаща и целепостигаща общност.
  Това са само детайли от мислите ми, те маркират бегло и повърхностно патоса ми, симптоми са на болката, която чувствам за западната, за либералната, пазарно-ориентирана демокрация. Спирам с увода дотук.
  
  
  А ето и моите разсъждения за демокрацията:
  
  
  За демокрацията може да се каже, че при нея властва много простата и формална процедура – властта се печели чрез избори, като отива при този, който (обикновено) е спечелил най-много гласове на участвалите в изборите граждани. При все това до неотдавна демокрацията бе почти перфектно работещ механизъм, който намираше най-верните, най-правилните и най-точните отговори на двата въпроса: „Кой трябва да управлява?“ и „Как трябва да се управлява?“.
  Да, така е, разглеждайки я като формална процедура, демокрацията се базира на едно много просто и, както се оказва, опасно правило: прави са тези, които са повече. Тези, които са повече, определят кой да управлява, при какви правила (закони) да се управлява, кое е целесъобразно и добро за държавата.
  Но от дълбока древност и досега никога мнозинството не е било субект (то е било преди всичко обект) на прогреса. Никога Истината не се е раждала в главите на мнозинството, никога мнозинството не е тръгвало първо към барикадите и не е плащало с живота, свободата, благосъстоянието (и кариерата) си, за да побеждава Истината. Това винаги е било дело на някое Малцинство, най-често на шепа хора, шепа луди глави, които са дръзвали „да бунят империята”, да гледат Напред, да дирят Промяната, да сочат на останалите Пътя към спасението, към по-доброто или към вярното решение. Те са били разпъвани на кръст, горени на клада, обезглавявани на дръвника и от гилотината, но накрая мнозинството се е убеждавало, че са прави, и е приемало техните идеи.
  Впрочем, както пише Джовани Сартори, в началото на XVI век Марсилий Падуански използва израза „по-голямата и по-способната част” (major et valentior pars), а в онези времена представата за „по-голямата” част не се е отделяла от представата за „по-добрата част”. Постепенно различията между тях обаче започват да нарастват, докато се стигне до пълното разделяне на количествените и качествените характеристики по времето на Великата френска революция.
  Още Омир е казал, че „управлението на мнозинството не води до нищо добро”. Според Платон „демокрацията е най-лошата сред добрите организации на обществото, макар и най-добрата сред лошите”, а неговият ученик Аристотел предупреждава, че „крайностите на демокрацията са тирания”. Алексис дьо Токвил също твърди, че демокрациите са обект на „тирания на мнозинството“, при която популярните мнения потискат автентичното многообразие и различие. Джовани Сартори говори за „аритметичната тирания на мнозинството” и смята, че „правото” на мнозинството не е „правота” на мнозинството”, както и че „мнозинството е количество, а количеството не може да роди качество”.
  Демокрацията и Пазарното общество са в сложна обратна връзка, в диалектическо единство и борба на противоположностите. От една страна, в съвременния им вариант, Демокрацията предполага Пазарно общество, а Пазарното общество – Демокрация. От друга страна, Демокрацията („един човек–един глас”) „имплицитно предполага някаква степен на икономическо равенство; докато в Пазарното общество (условно казано „един долар–един глас”) икономическото неравенство е вградено като базисна характеристика. Освен това Демокрацията съдържа в себе си стремеж за общност и без чувството за общност тя много трудно може да осъществява ефективно своите функции и да реализира своите цели. Докато в Пазарното общество е закодирано преследването на индивидуалните, личните интереси, фокусирането и фиксирането в собственото Аз и неговите амбиции. Ето защо е толкова трудно да се съчетават подобни полюсни нагласи и установки. Както пише Бенджамин Барбър, „капиталистите могат да бъдат демократи, но капитализмът не се нуждае от или не води до демокрация”. Впрочем той смята също така, че капитализмът се трансформира от система, която обслужва потребностите в система, която ги създава и манипулира.
  Съзнавайки своите слабости, които лесно могат да се превърнат в опасност за обществото, при израждането й във формална процедура, Демокрацията е въвела за оптимизирането си поне четири допълнителни условия:
  1. Тези, които са прави, т.е. тези, които са повече, да са колкото се може повече;
  2. Тези, които са прави, т.е. тези, които са повече, да изразяват своето мнение колкото се може по-информирано;
  3. Тези, които са прави, т.е. тези, които са повече, да зачитат и да се вслушват в мнението на онези, които са по-малко и да инкорпорират от него в своите решения онова, което е полезно за цялото общество;
  4. Тези, които са прави, т.е. тези, които са повече, да изолират и да не допускат крайни, радикални, опасни за обществото, човеконенавистнически и други подобни мнения да влияят на вземането на решения.
  Съблюдавайки тези четири допълнителни условия, Демокрацията успешно отстояваше себе си, самооптимизираше се и спомагаше за развитието и социалната кохезия (солидарност, сплотеност, сцепление). И в същото време се разграничаваше от режими, които чрез формалните демократични процедури имитираха демократично взети решения – включително формалната (механична) „демократичност” при идването на власт на Хитлер и „общонародното” утвърждаване волята на Сталин.
  През първите две десетилетия след падането на Берлинската стена обаче Демокрацията се отказваше постепенно от задължителната сила (а в държави като България тя правеше това все по-лекомислено) на четирите допълнителни условия и неусетно започна да се изражда във формална процедура и така се превръщаше в основна заплаха за самата себе си.
  С отказа си от първото и второто от тези четири допълнителни условия (позитивните защитни механизми) Демокрацията започна да взема решенията си с все по-малък процент граждани от обществото и допусна решенията да са резултат от ирационални, зле информирани, деструктивни, противообществени мотиви или с нагласата на шоуто, зрелището, сеира. Така тя започва да се лишава от всичко, което да я прави все повече пълноценна, все повече ефективна, все повече представителна и все повече демократична.
  Освен това Демокрацията се самоотказа от намирането на разумен отговор на първия от двата фундаментални за нейното функциониране въпроса: „Кой трябва да управлява?“. Сега вече може да управлява и този, комуто никога една пълноценна, работеща демокрация не би позволила (за нищо на света не би позволила!) да управлява. Днес право да управляват могат да получат и получават недостатъчно образовани и дори неуки хора; хора манипулатори, измамници, фокусници, циркаджии; хора с нечисто минало или с мръсно бъдеще; хора, скарани с механизмите на ефективното управление, с ценностите на демокрацията, с принципите на хуманизма.
  Отново и отново ще изтъкна, че демокрацията може да функционира ефективно само ако колкото се може повече хора изразяват своето просветено и информирано мнение за националните, регионалните, общностните и личните си интереси. Колкото се може повече означава, че трябва да се предлагат обединяващи, национални каузи, а не да се печелят гласовете чрез „подкупване“ или дори купуване на определени групи и малцинства от избирателите. Колкото се може по-информирано означава, че хората действат като рационални политически субекти и осъзнават тежестта, цената и важността на гласовете си като основен капитал на демокрацията. Обаче когато в гласуването участват все по-малко хора, а и при това нерядко дават своя вот, водени от съвсем други съображения (подвластни на харизма, обект на манипулация и дезинформация, гласуващи с безразличие или просто „против” и „напук”), тогава демократичната процедура става формална и изпразва целия процес от съдържание. Така вместо изборите да узаконяват правото на решаваща дума на мнозинството от обществото, те се превръщат в надпревари между различни а-логично или а-политично, антисоциално или антидемократично мотивирани малцинства.
  Съвсем естествено е, че „ако достатъчно много граждани престанат да участват в демокрацията като процес, тя умира”. А умира, защото при пасивно и дезинтересирано обществено участие не може да има информирано обществено мнение. При неинформирано обществено мнение не може да се проведе активен дебат, който да доведе до ясно осъзнати и формулирани национални интереси. Както е писал Томас Джеферсън, „информираните граждани са единственото ис¬тинско хранилище на обществената воля". Може би ненапразно Джеймс Мадисън в есе № 14 от поредицата „Федералистът” говори за следното различие между демокрацията и републиката: „При демокрацията хората се събират и упражняват държавното управление лично; при републиката те изграждат и прилагат управлението чрез свои представители и пълномощници. Демокрацията следователно е ограничена върху малко място. Републиката може да бъде разширена върху голям район”.
  С отказа си от третото и четвъртото от тези четири допълнителни условия (негативните защитни механизми) тя, Демокрацията, започна непозволимо да игнорира отговорните и моралните, мислещите и търсещите, умните и талантливите, знаещите и можещите хора и политици, докато отвори щедро обятията си за откровени популисти, харизматични манипулатори, карикатурни патриотари, включително дори понякога за цинични мошеници и безнравствени фашизоиди. Така тя се лишава от механизмите, които да предотвратят превръщането й във все по-малко пълноценна, все по-малко ефективна, все по-малко представителна и все по-малко демократична. Да се зачита и отчита мнението на малцинството означава точно обратното – възприемане на всяка добра идея, на всяко разумно предложение на онези, които мислят по-надълбоко и виждат по-надалеко и затова не са успели още да спечелят достатъчно съмишленици за своите идеи и предложения, защото мнозинството винаги узрява по-бавно и съзрява по-късно. Да се изолират и отстраняват от обществения процес антидемократичните и античовешките сили и идеологии означава укрепване на имунната система и заздравяване на защитните механизми и системи на демократичното общество, предпазването му от разлагащи и деморализиращи влияния, от отравящи и парализиращи го въздействия…
  Освен това тя, Демокрацията, се самоотказа от намирането на разумен отговор на втория от двата фундаментални за нейното функциониране въпроса: „Как трябва да се управлява?“. Сега вече може да се управлява и без елементарни познания в управлението, без образование и без квалификация, без грамотност и просветеност, без стратегия и мисъл – с импровизации, имитации и симулации, с манипулации, дезинформации и контрадезинформации, с пиар, пропаганда и промиване на мозъците. Ето защо твърдя, че управляващи, избрани по подобен начин и осъществяващи по подобен начин управлението, неизбежно се превръщат в заплаха за демократизацията, модернизацията, европеизацията и нормализацията на България, за нейната национална сигурност.
  И у нас партиите на Прехода, т.е. нормалните партии, в които имаше състезания на визии, на идеи, на способности и умения и които изграждаха професионални политици, експерти и мениджъри, постоянно биват изтласквани от партии-котерии около един човек или определени материални интереси. Последиците от това изпразване на Демокрацията от същност, смисъл и съдържание са печални – Демокрацията се превръща във власт на тълпата (т.е. в охлокрация, осъждана още от Платон и Аристотел). А за да си дадем сметка какво означава това, необходимо е само да прочетем изключително важната книга на Гюстав Льо Бон „Психология на тълпите”. Можем да продължим във все същия дух с по-съвременни, но не по-утешителни примери и да кажем, че така Демокрацията се трансформира във власт на масата, но за да стане по-ясно какво означава това, трябва да се прочете една друга изключително важна книга – „Маси и власт” на Елиас Канети.
  Демокрацията, Западната Демокрация може да се разболее от доста опасна болест – болестта от все по-малко демокрация. Тя става формална процедура, тя не може да мобилизира обществата за големи каузи. Освен това и заради това Демокрацията не се справя с предизвикателствата на Рисковото общество, с управлението на кризи и извънредни ситуации. А това са вече постоянните условия, в които ще живеем – когато кризите и извън-редните ситуации ще са новата нормалност и новата във-редност (виж по-нататък).
  Ако не спре „разболяването“ си, ако не свърне от нанадолнището, по което има опасност да полети и стане твърде асоциална, твърде меркантилна, твърде анти-държавна, твърде самодоволна, използваща преди всичко техники за промиване на мозъци, за баламосване на обществата, за хвърляне на пясък в очите, за изкривяване на реалността, за злоупотреба с времето и пространството, за осмиване и окарикатуряване на почтеността и моралността, за ерозиране на ценностите; жадна за успех с цената на всичко и на всяка цена, Демокрацията, Западната Демокрация, може да се превърне в механизъм за разрушаване на Държавата, на Държавността, на морала, на жизнения стандарт, на човещината, за разкъсване на социалните връзки и социалните мрежи, за убиване на смисъла на живота и за отричане на смисления живот за сметка на безпардонното взиране в пъпа и малко по-надолу в името на тласкането ни в един разгонен и разголен свят, където всичко е достъпно, стига да можеш да платиш за него с кеш, в брой и на ръка, с тяло, душа или съвест.
  Ето затова Демокрацията, Западната Демокрация, може да се превърне във враг на самата себе си, да прояде, да пропилее за броени години почти всичко от своето политическо, морално, социално, икономическо и културно лидерство, поради което бе притегателна мечта за няколко поколения хора и за десетки народи. Демокрацията, Западната Демокрация, започва да създава впечатление, че не е защитена от това да стане толкова заслепена от собственото си Его, че вместо да осъзнае отговорността си пред Запада, в частност, и пред човешката цивилизация, като цяло, тя продължава да използва своята сила, за да налага на другите собствените си слабости, като по този начин инжектира в света кризи – политически, икономически, финансови, военни, социални, културни, екологични.
  Бих казал, че така й се пада, но поне две неща ме възпират да го направя. Първото е, защото ние сме част от Запада (Европа и САЩ) и Залезът на Запада ще мине като смазващ валяк най-напред през държави като България, управлявани все по-зле, от все по-слаби, безотговорни и корумпирани политици и превръщащи се в коридорни територии с обслужващи функции, населени от спасяващи се поединично индивиди. Второто е, защото в нашия свят, изграден върху европейските (а значи на Запада) ценности, принципи, норми, схващания (за добро-лошо, справедливо-несправедливо, почтено-непочтено, красиво-грозно, морално-аморално, законно-незаконно и т.н.), Залезът на Запада, тежкото заболяване на Демокрацията, на Западната Демокрация, ще има изключително сериозни последици за цялата човешка цивилизация.
  Човечеството е в един и общ самолет, но засега той може да се управлява само от Запада (САЩ и Европа). Това означава, че Западът не е свободен да прави каквото си иска и да се държи както си иска. Тези, които се возят в самолета, всъщност имат повече права – те могат да бъдат безгрижни, да се веселят, да шумят, да играят и да палуват, дори да се замерят с думи или с предмети (в определени рамки, естествено), но Западът е в кабината на този общоцивилизационен и трансвековен самолет и на неговото поведение са наложени много повече отговорности, много повече задължения!
  Западът няма свободата да прави каквото си иска, да се държи както си иска, да е безотговорен и безгрижен, безсъвестен и безхаберен... Най-малкото, защото не си представям каква ще бъде участта на общоцивилизационния ни и трансвековен самолет, ако в пилотската кабина екипажът е пиян и дори, не дай Боже, дрогиран...
  
  22.10.2017 г.