Поведението на Орбан и Качински е по-честно и по-разбираемо, отколкото на техните побългарени аналози

  Моята схема на разсъждения за процесите в Европа е проста и ясна и като всяка подобна схема е уязвима. Но аз я смятам за вярна, правилна и точна. Така съм устроен, такава е ценностната ми система.
  Съгласно тази моя схема, всичко, което е лошо за Европа го възприемам като лошо.
  Като лошо за мен, за моите деца, за нашата държава, за нашето бъдеще.
  
  Не съм щастлив от случилото се във Великобритания и от случващото се в Испания.
  Не съм щастлив от процесите в Унгария и Полша.
  Не съм щастлив от последните 10 години във висшата ни политика и от последните 10 месеца в нея.
  
  Нещо повече, развитието у нас за мен е по-тревожно дори от развитието в гореспоменатите Унгария и Полша. В някакъв смисъл е по-честно и по-разбираемо онова, което говорят и правят Орбан и Качински, отколкото това, което правят техните побългарени аналози у нас.
  
  Ще дам следния малко по-отвлечен пример, за да не правя директни квалификации, за чиито отделни думи някои фактори, от които така или иначе завися, се хващат и после си имам неприятности.
  
  [Вече съм коментирал, че всяка следваща власт в страната ни, напук на уж утвърждаващата се с всяка следваща година демокрация, става все по-нетърпима към мнението, което не й харесва. И също така съм коментирал, че напоследък доносничеството у нас се засилва, очевидно е изгодно и се възнаграждава, като така разбива една моя горчива илюзия, че то е тоталитарен рефлекс и комплекс, а не част или поне частица от националния манталитет и националната ни менталност…]
  
  И така – защо смятам, че развитието в България е по-тревожно от развитието в Унгария и Полша и е по-честно и по-разбираемо поведението на Орбан и Качински, отколкото на техните побългарени наши аналози?
  Ами ето защо…
  
  В една немалка степен членството на България в Европейския съюз може да се сравни с математическата задача за налагане на строго подредена, подчиняваща се на стриктни правила решетка върху анархистична система, която генерира значителен хаос и чиято структура не е оптимална, т.е. има сериозни дефекти, силни вътрешни напрежения и „изгаря” много вътрешна енергия чрез триене.
  Възможните решения на тази задача са няколко и те могат да бъдат описани като реакция на анархистичната система спрямо наложената й строго подредена решетка:
  • Първо, системата се подчинява на решетката и разумно приема нейните правила и норми, нейната структура, нейните канали за вътрешен и външен обмен на вещество, енергия и информация.
  • Второ, системата отхвърля решетката и „излиза” от нея, защото категорично отказва да приеме нейните правила и норми, нейната структура, нейните канали за вътрешен и външен обмен на вещество, енергия и информация.
  • Трето, системата се стреми да се адаптира към решетката, но това става бавно, трудно, на приливи и отливи, по метода на пробите и грешките.
  • Четвърто, системата се съпротивлява на решетката, но макар и твърде продължително и нерядко против волята й тя е принудена да я приеме.
  • Пето, системата се съпротивлява срещу решетката, която накрая се „отказва” от нея, принуждавайки я да я напусне или да остане изолирана в нейната периферия.
  • Шесто, системата мимикрира, т.е. „отгоре” се създава видимост сякаш се е адаптирала към решетката, но „отвътре”, като същност, тя си е останала по-старому съвсем същата.
  Какъв е изводът, който се прави от така формулираната математическа задача?
  Изводът е, че последното възможно решение – мимикрията е най-неефективното от всички възможни решения! При него се хаби най-много енергия, пропиляват се най-много усилия и ресурси, нерви и надежди. А това е така, защото при това решение, т.е. при такова поведение на системата, тя изразходва двойна енергия – от една страна, да създава видимост на промени, чрез които да „излъже” решетката; а от друга – да продължава да живее в хаос и безредие, които поглъщат безценни количества от нейните усилия и не позволяват да се роди така лелеяното ново качество на живот.
  
  В духа на приведената математическа задача, нашето поведение е с очевидни, дори понякога очевадни елементи и симптоми на мимикрия. Така се хаби непростимо двойна енергия – от една страна да се правим на европейци, от друга страна, да си живеем по-нашему.
  Пропиляваната по този начин енергия води до пропиляване на шансовете ни да станем модерна, демократична, развита, нормална европейска държава. Ние губим време, а времето е най-скъпият и най-невъзстановим ресурс. Това е недопустимо и непростимо поведение на елита, на управляващите, на онези, които се разпореждат със съдбините на България и с нейните материални, суровнии, финансови, технологични, информационни и човешки ресурси. Рано или късно това ще стане безпощадно ясно.
  
  Поетът бе казал:
  И стало беспощадно ясно - жизнь прошумела и ушла.
  
  Не знам вече кой колко в България разбира руски, но резултатът и последиците от всичкото, което ни се налага да преживяваме през последните години на лишено от всякаква визия, от всякаква кауза, от всякаква стратегия и от всякаква програма управление, като се преведе на руски ще звучи горе-долу така за нас:
  И стало беспощадно ясно – Европа прошумела и ушла…
  
  Утехата ми е, че макар моето поколение да остане тук, децата и внуците ни ще са там, в Европа.
  
  20.10.2017 г.