Нарастваща арогантност и ескалиращо безсърдечие

  Когато понякога сравнявам късния изчерпал се постсоц и сегашния проолигархичен постсоц, някои ме обвиняват в носталгия. Абсурд. Правя го, за да видим уродливите черти на днешния ни живот и може би да ни се прииска да живеем по-нормално, отколкото сега...
  Понякога просто времената са други, но понякога ние сме други и не задължително по-добри.
  
  Понеже немалка част от съзнателните ми години минаха в соца и най-вече в късния соц, отлично помня как в разните институции, в които по някакъв начин съм си вадил хляба, човек можеше да се придвижва напълно свободно, да ходи по етажите, да стига до кабинетите на онези над него, вкл. до кабинетите на началниците, даже най-големите. Когато на Червена могила край Радомир, където наред с многото заводи бе и моят институт, ако аз исках да стигна до генералния директор и да се опитам да му обясня идеите си за автоматизация на инженерния труд, просто ставах, отивах, помолвах секретарката да бъда приет и или веднага, или бързо Босът ме приемаше.
  Може да е било и популизъм, но заграждане с 10 непристъпни стени не е имало.
  Сега, говорим си с различни приятели и-или колеги, в 90% от случаите първото, което прави един началник е да се обгради като в крепост от простосмъртните си подчинени, да забрани и дори електронно да направи невъзможно те да припарят не само в неговия кабинет, но и на неговия етаж. В огромна степен, абсолютно съм сигурен, това се прави не заради сигурност или по-добра организация на работата, а статусно – да се покаже на редовите жаби къде им е гьолът и да знаят, че те са втора категория хора. Освен всички привилегии, началничеството днес иска и показни илюстрации на своята великост и властност. А това значи, че най-вече подсъзнателно то е комплексирано, съзнаващо своята некомпетентност, парашутност, шуробаджаначество и бърза да се скрие от хората, за да компенсира усещането си за професионален недопрофесионализъм със символи и знаци на своята власт. Плюс набиращото сила презрение на успелите в йерархията на властта към другите, към вся остальная сволочь – обикновените хора, които за тях са загубеняци, наивници, глупаци и непрагматици...
  Трудно ми е иначе да си обясня защо първото ти началническо, властово решение е да се обградиш от хората си по начин, който те прави недостъпен и непристъпен за тях.
  И още – бяха ме поканили на един ти(й)м-билдинг за изнеса лекция за управлението на рисковете. Докато си гледах на лаптопа за пореден път презентацията, за да я оптимизирам още повече, ме удари една топка. Оказа се, че на това сплотяващо хората мероприятие, това е важен елемент на сплотяването – да си хвърлят един на друг топки. В Перник на такива неща им викаме бабини деветини, дрън-дрън та пляс, глупости на търкалета.
  Говори се за организационна култура, за общи цели и ценности, за сплотяване, за единен екип, но ножицата между най-ниските и най-високите заплати не е 1:10, , 1:1000, често 1:10 000. При такава ножица няма как да сме един екип. Няма как да сме един екип, ако редовите служители ги мачкат, унижават, не ги, с извинение, бръснат за нищо, принуждават ги да треперят за работата си, да се страхуват за заплатата си, да се опасяват за кариерата си. Искат от тях доносничество спрямо колегите (тук ще отворя скобки, за да споделя тревогата си, че доносничеството са завръща и засилва, то става отново ежедневие, значи не е тоталитарен рефлекс, а въпрос на национален манталитет донякъде и очевидно днес то се възнаграждава, „струва си”, то се очаква от началствата и дори ги изнервя ако не се прави). Каква организационна култура, какви общи цели и ценности, когато решенията се вземат отгоре и еднолично, когато единственото право на обикновения човечец е да се подчинява и като разговаря с началника да мълчи? Когато за неправилно дишане ти наказват жестоко административно наказание, а за неправилна стойка те уволняват... Когато кариерното израстване зависи не от твоите способности и усърдие в работата, а от връзките с Партията, корупционната мрежа, силните на деня и с ръководството (като тези връзки могат да бъдат от всякакъв род, даже роднински и дори възможно най-интимни).
  Организационната култура не е нещо, което се създава с вълшебна пръчица, което се спуска отгоре и се създава по план. Тя се надгражда над нещо, което вече е налице. Тя оптимизира отношенията. Няма организационна култура там, където шепа ръководители, а често дори един-единствен началник мачка и смазва, презира и обижда подчинените си; където основният аргумент е властовата репресия; където ръководителят крещи – никой друг сред вас не знае какво ще се случи тук, всичко то е в моята глава и като започне да се случва от вас се иска подчинение, подчинение и пак подчинение!
  Народ, при който огромна част от хората са арогантно тъпкани и огромна част от знаещите и можещите са натиквани в най-тъмното място на кучето, няма как да не започне да ражда несметни количества страхливци и слабаци, аутсайдери и лузъри, примирили се и предали се.
  Тенденцията за нарастваща арогантност и ескалиращо безсърдечие на всички онези, които имат власт, дори най-малката власт над простосмъртните, разяжда страшно социалната тъкан и не просто унижава, но и унищожава човешкото и общественото достойнство. Това е една много уродлива тенденция и на мен поне ми е невъзможно да оценя щетите, които тя нанася на страната ни, нито ми стига бедната фантазия да преценя обективно и субективно дали и доколко тези щети са поправими.
  
  13.10.2017 г.