За черно-белите учебници – 2

  Аз реагирам много по-спокойно на факта, че дори нещо за мен да е очевидно, не просто много хора могат да мислят другояче и дори противоположно на моето виждане, а и хора, които са ми близки по светоусещане също така могат да мислят по даден проблем другояче и дори противоположно на моето виждане.
  Ние сме различни, много различни и както казваше някога попът в нашето село – всеки си е башкА луд.
  Затова и приемам, че за черно-белите учебници може да са на коренно друго от мнението ми даже иначе сродни по манталитет ФБ-приятели. Дори гледам да не се шокирам, като изтъкват аргументи за правото на избор, за различните маратонки и джиесеми, които имали учениците, за плурализма и свободата.
  Какво мисля за тези учебници го споделих в предходния статус. И не само мисля така, но този път съм абсолютно убеден, че съм прав. Дори и едно значително количество ФБ-приятели, с които сме споделяли много често сходни позиции да мислят другояче и даже абсолютно диаметрално в сравнение с това как по въпроса мисля аз.
  Когато си на 60+ все по-малко неща могат да те учудят.
  Но една моя студентка, която самостоятелно, а изобщо не под мое въздействие, е стигнала до аналогични на моите мисли, има право -
  понеже е още много млада - да е шокирана от това, което чете като възглед на иначе уважавани от нея личности.
  Да сумирам нейното недоумение:
  Тук не става въпрос за личен избор или за ограничаване на избора! Всеки е свободен да избира с какви учебници да учат децата му. Разбира се, този избор е ограничен, но не защото някой като нея (и като мен) е за това – той да бъде ограничен, а е ограничен поради социални, икономически, географски (да и географски, по-точно аз бих казал – свързани с местоживеенето) и главно финансови причини.
  Тук става дума за това, което бе решила да прави държавата, но после, понеже разбра как се е опозорила и как е издала по абсолютно невинен повод истинските си виждания, планове и намерения спрямо бедните хора, тя подви опашка и в характерния управленски стил от последните десетина години: една напред – една назад – две напред, отстъпи крачка назад.
  Държавата бе решила да слага етикети на гърба или лентички на гърдите – „Беден!“. Държавата искаше да посочи на всеки мястото му веднъж и завинаги. И да го накара той да се чувства виновен за това. Да гледа детето в очите си и да му казва – чеде, ти носиш такава лентичка, че си беден, защото татко ти е глупав, завистлив, мързелив, некадърен, аутсайдер, маргинал и ти ще трябва да се примириш, че и ти ще бъдеш нещо такова.
  Така държавата може да отиде много далеч! Тя, ако се хлъзне по този път, рано или късно, тревожи се моята студентка, може да слага на гърдите ни надписи – родоотстъпници, космополити, врагове на Родината, чуждопоклонници. Такава държава, на която е минал номерът да си самовъзлага правото да дели хората – тя да дели, не пазарът, не свободата, не конкуренцията, не способностите на човека, а тя, държавата да го прави – на различни и с различни права и различни разпознавателни знаци, неизбежно може един ден да започне да закача и шестоъгълни звезди на реверите...
  Аз смятам, че това изказано сякаш през сълзи мнение на моята студентка, само на първо слушане звучи много пресилено. Но то е камбана. И не питайте за кого бие тази камбана. Тя бие за нас. За нас, поданиците на постсоца, на откраднатия от кастата на корпулентните Преход, на прокрадващата се чудовищност, първи симптоми на която прозират твърде явно в едно безумна глупава идея. И не се заблуждавайте от крачката назад. Тази идея ще се върне като бумеранг – под друга форма, но със същото съдържание.
  
  01.09.2017 г.