Човекът е Човек, когато е ... Човек

  Уточнение: Всякакви евентуални прилики с действителни лица, институции, събития и процеси са напълно случайни.
  
  Правя това уточнение, за да няма никакви спекулации от рода на това, дето някакъв човек се бил разпознал в мой текст. Аз се опитвам да анализирам случващото се в страната ни, онези социални деструкции в обществото и тези психологически деформации в хората, които дърпат страната ни назад и надолу. И ако в близките дни опиша четирите типа (даже архетипа) на съвременния предател (подлец, мерзавец, подмазвач, нищожество):
  --- по заповед (от принуда);
  --- по изгода (от корист);
  --- по нрав (от рождение);
  --- по глупост (от простотия)
  и ако някой се разпознае в това описание, то това моя вина ли е или негова?
  
  Снощи се бях замислил за следното:
  Заради моите си битки и неволи (кой ги няма) бях вчера в две сгради.
  
  --- Едната сграда бе на Институция на Властта.
  Каква уютна обстановка видях там! Чудесни кабинети, прохладни в адската жега, приятен интериор, доволни хора, чудесно облечени, даже си викам – ама тук девойките по дипломи за магистри и доктори ли ги избират или чрез конкурс по красота!?
  Аз някога също бях за няколко години в подобна Институция на Властта. И вървяха ремонтите и преоборудванията – първи етаж, втори етаж, трети етаж, четвърти етаж, първи етаж, втори етаж, трети етаж, четвърти етаж и т.н. От ремонти и закупувания на техника и всичко останало явно доста се печели. Хайде бели компютри, после черни, после светлосиви, после тъмносиви… Хайде чисто нова тоалетна, после отново изцяло нова, защото трябва да има баня, че ние, чиновниците като се поизпотим от напрегнатата работа на ползу Роду да си вземем душ, после пак изцяло нов ремонт, защото наистина трябва удобства за хора с увреждания, после всичко отначало, защото трябва да имат единен и еднакъв вид всички тоалетни на всички етажи…
  Докато вчера вървях из Институцията на Властта само дето не се сблъсках с позната физиономия – беше мой колега преди време. Отлично изглеждащ, с високо самочувствие. По-рано ме гледаше със силен респект и ми говореше на Вие, сега сложи покровителствено ръка на рамото ми:
  - Как си, Ники, какво те води насам?
  Отговорих му, че на тези години по принцип нищо не може да ме удиви и всъщност каквото и да се случва с мен и около мен, на него аз гледам като на психологически експеримент, от който евентуално да натрупам още горчив жизнен опит. И понеже съм нещо като в Айнщайнов континуум, в който всичко е относително, в експериментите които провеждам, резултатът зависи и от провеждащия ги, сиреч от мен, а и аз завися от резултата от тях.
  И му казвам – тук при вас е направо рай – хладинка, уют, комфорт, почти негá. А той се усмихва, та дори се подсмихва:
  - Сит на гладен не вярва беше по-рано, сега е Човек с климатик на човек без климатик не вярва. Толкова по-различен е светът с климатик, че оттук нататък ние в тези сгради всичко, каквото трябва ще правим, ще служим, слугуваме, обслужваме, само и само винаги в кабинета си да имаме климатик! Това е девизът на Администрацията днес! Човекът е Човек, когато е с климатик!!
  
  --- Малко по-късно вече вървях в другата сграда – на Храм на Науката.
  Унила картинка, жал да ти стане. В стаите, условно минаващи за кабинети, температурата гони 40 градуса, ако се отворят вратата и прозорецът става адско течение и хвърчат бумаги, даже книги падат, а вратовете и кръстовете се схващат; ако се затворят прозорецът и вратата, става пещ, всичко се е напекло, стените излъчват жупел, таваните – жар, подовете - жега.
  Ходят като сомнамбули професори, доценти, асистенти, целите вир вода; жените едва поддържат постоянно разтичащия се грим; мъжете го дават по потници или сменят една подгизнала блуза с друга. Заедно с това всички пишат рецензии, готвят лекции, работят с докторанти и дипломанти над докторски и дипломни работи, четат must read монографии, преработват помагала, изготвят тестове.
  Като с някого подхващаш темата за адските условия в сградата, той те дръпва в най-тъмното място на коридора или в тоалетната и започва да ти обяснява, че на преподавателите там се гледа като на преднамерени нарушители на правилници и норми и затова ръководството инвестира големи средства в съоръжения за контрол, надзор, следене, наблюдаване на преподавателите, вместо същите пари да се дадат за нормални условия за тяхната дейност.
  Всеки се жалва, че не се диша, че тук ще се стигне до инфаркт или инсулт в тези непоносими температури.
  За мен, да си призная, това е абсурд. Отговорният преподавател и учен няма необходимост да бъде надзираван, за да работи. Той знае колко много още трябва да прочете, да осмисли, да анализира, да внедри в лекциите и публикациите, за да е на прилично републиканско, а защо не - европейско ниво. Безотговорният преподавател при подобен надзор пак чисто формално ще се отнася към задачите, ще плагиатства, ще имитира наука, ще мачка с комплексите си студентите. Веднага ще се адаптира към надзора. Ще се приспособи. И така този архистрог надзор всъщност наказва отговорните преподаватели.
  Ако се отнася до мен, аз в нормални условия винаги мога да работя 12-14 часа, а в адска жега съм полужив труп откъм мислене и креативност. Умното, загрижено ръководство би се грижило аз да мога да работя максимално продуктивно, а не да бъда надзираван максимално репресивно чрез издигната в култ, във фанатизъм дисциплина. То Мишел Фуко го е описал в блестящата си книга „Надзор и наказание”, но кой ръководител да чете мъдри книги!? Всичко опира до Карл Май (дори не до Карл Маркс) и до Раймънд Чандлър (вместо поне Реймон Арон)...
  Питам един професор – как издържаш на тази жега? Той сочи тихо с пръст нагоре (демек – тук всичко се чува, и стените имат уши) – не ме питай...
  Ех, казвам си, един климатик тук би му дал възможност да продължи да твори дори при тая жега, та той е стойностен български учен, който, ако някоя негова книга бе преведена на американски, европейски или московски език, щеше да бъде сред най-цитираните, вместо да цитираме Пол Кенеди или Робърт Кейгън, например!
  Но както се каза по-горе, човекът с климатик на човек без климатик не вярва. И не го уважава, не го цени, смята го за втори сорт човек...
  Наистина Човекът е Човек, когато е с климатик! Когато е без климатик е просто подчинен, прост подчинен.
  
  Прав е мой приятел, когато тези дни в разговор с мен горещо (ах, то и думите ни такива като жегата – „горещо”!) брани полицаите ни.
  Вярно е, че аз също пиша в тяхна защита, в смисъл, че не може заради Илия да се мрази Свети Илия, не може заради някои, дори и заради мнозина полицаи да се поражда и насъсква омраза срещу институцията „Полиция”; тя, както казва Науката за сигурността, е една от стратегическите опори на Държавата на Сигурността, т.е. на онази част от Държавата, която е сложен механизъм за производство на сигурност – заедно с Армията, Специалните служби, Отбранителната индустрия и Гражданската сигурност (мрежата от структури, отговарящи за Извънредността, т.е. даващи отговор в Извънредни ситуации).
  Моят приятел, обаче, казва и следното – не може да искаме еднакви резултати в работата от българските полицаи и от европейските полицаи, без да сравняваме средата и условията, при които работят българските полицаи – в материално отношение, като защита от държавата, като корумпираност на политиците и като арогантен отказ от правосъдие у нас...
  Но това, което говори моят приятел за полицаите, важи и за българските учени и университетски преподаватели от Храмовете на Науката (а не от разни кантори за механизирано, поточно производство на бакалаври и магистри, малки и големи доктори, доценти и професори)...
  Не може да искаме европейско качество на науката и висшето образование, ако в Храмове на Науката и Образованието преподавателите и учените работят в подобни условия – на материална мизерия и убийствена жега, на хиперболизиран и драстичен дисциплинарен надзор, на ниско заплащане и пълно оттегляне на държавата от нейните контролни, стандартизиращи, оценъчни и стимулиращи функции, в резултат на което едни се трепят като египетски роби, за да са полезни на Науката и Образованието, а другите са превърнали тези неща в келепир, в алъш-вериш, в търчи-лъжи, в далавера.
  Аз си представям Франсис Фукуяма и Тиери дьо Монбриал да притичват запъхтени за да са влезли в 7.59 в университетите си, защото ако дойдат в 8.01 за наказание до 9.00 няма да бъдат допуснати вътре; или да се промъкват с чувство на вина, почти пълзешком в 16.54 през портала на своя университет; или да се пържат от 8.00 до 17.00 на 40 градуса в допотопните си "кабинети", защото под страх от дисциплинарна репресия са задължени да седят в тези пещи... Е, ако Франсис Фукуяма и Тиери дьо Монбриал са свободни от такива тегоби, които ощетяват и накърняват личната им научна и преподавателска чест, а техните български аналози нямат избор и трябва под страх от дисциплинарна репресия да го правят, как тогава техните български им аналози да дават научна и преподавателска продукция със същото качество?
  Едните са лидери на интелектуалния Запад, ценни и ценени творци, а другите са мачкани и натиквани в ниското; едните Западът държи да чуе, да се допита до тях, а на другите са им запушвани устите и им е крещяно в ушите, че са подчинени на властта в съответния университет и тази университетска власт може да прави с тях каквото си поиска...
  
  Ето за такива неща си мислех вчера. Защо соцът (най-вече в СССР) беше равен на Запада в три и почти само в три области – науката, културата и спорта?
  Ами защото това са трите човешки дейности, в които всичко зависеше от таланта, а не от идеологията, догмите, репресиите и заповедите.
  --- Може Иван Иванович Иванов да е най-верният на Партията сред учените, но на челно място и най-почитан и славен в науката ще бъде не той, а гениалният Лев Ландау!
  --- Може Олга Олеговна Олеговая да е най-пламеннната партийка сред балерините, но на челно място и най-почитана и славна в балета ще бъде не тя, а гениалната Майя Плисецкая!
  --- Може Георгий Георгиевич Георгиев да е най-последователният изпълнител на партийните повели сред футболистите, но на челно място и най-почитан и славен във футбола ще бъде не той, а гениалният Лев Яшин!
  
  Ехххх, ако това можеше и днес да се разбира в страни като нашата... Най-вече – в нашата страна! Талантът, креативният, творецът, способният човек, не може да бъде вкарван в началнически ежови ръкавици, не може да му се налага сляпа дисциплинарна репресия, не може да бъде натикван във формалното, бюрократично работно време, не може да бъде смазвано човешкото му достойнство. Талантът е свръхчувствителност, силно Его, максимална себевзискателност, болезнена критичност към неправдата, нерядко крайни позиции, но не заради личен интерес, а заради Каузата, заради Мисията.
  Даже тоталитарният соц разбираше това и го прощаваше, уважаваше, търпеше, понасяше, разбира се, ако не ставаше дума за посягане срещу фундамента, срещу догмите, срещу идеологията, срещу системата...
  
  Талантливите, креативните хора са не просто подчинени на поредния временен ръководител, началник, командир или командорещ. Те са капитал на нацията.   Може да ви звучи високопарно, но само чрез опирането
на знаещите и можещите, кадърните и способните, истински образованите и действително правещите стойностна наука, равняващите се по високите международни образци и сверяващи себе си с големите български достижения, хора,
страната ни може да се измъкне от блатото на посредствеността, от затъването в безвремието, от разкъсването на социалната тъкан, от провинциализирането и ориентализирането си, от раздемократизирането и разнормализирането си.
  
  Ето такива мисли ме вълнуваха, пак да кажа, снощи. Човек, като натрупа доста години, има повече време за да му идват подобни мисли вечер, а понякога и да го държат буден през нощта.
  
  Реших да напиша всичкото това, докато са още живи тези разсъждения и не са потиснати от нови ежедневни ядове и разправии, сблъсъци с абсурдите на реалността, които може би изобщо вече не са абсурди, а са си станали съвсем в реда на нещата и, както писах преди време, аз да съм абсурдът.
  Защото не може толкова много хора да си живеят преспокойно сред онова, което аз определям като абсурди, да се спотайват, да търпят арогантността и неправдите, и да не им пука, да не дават пет пари за това. Как да не се натрапи в съзнанието ми подозрението, че реалността е новата нормалност, а Абсурдът – това съм Аз... И всички, които мислят и преживяват като мен или поне приблизително като мен.
  
  Написах, каквото исках да напиша, а сега, докато вие четете това, ако въобще го четете, аз ще се скрия за малко, защото трябва да сменя поредната подгизнала в пот фланелка, понеже и в моята служебна стая с партизанското име „кабинет” също е 40 градуса, а не смея да отворя вратата и прозореца едновременно, за да не се разхвърчат моите листи, статии, студии и книги. И моите мисли – заедно с тях.
  
  14.07.2017 г.