При моите коментари в сайта и в различни медии за войната в Южна Осетия, бях силно впечатлен от силата на русофилството, с което много българи реагират на тази война.
  Всеки от нас - в своя личен живот, в личните си емоции, привързаности и чувства - може да бъде русофил (или американофил, германофил, еврофил дори), но по проблеми с обществена, с политическа значимост, по въпроси, пряко свързани с нашите национални интереси, трябва да бъдем единствено и само българофили.
  Признавам, че като човек, като душевност и вкус, като възприятия, нагласи и ценности, аз съм русофил. За мен Достоевски е велик, ненадминат писател и съм прочел всичко най-стойностно от него. Както и от Чехов, от Толстой, от Гогол. Eднакво тревожно ме вълнуват и Булгаков, и Шукшин. Обичам поезията на Блок, Пушкин и Ахматова, но обожавам Цветаева и Есенин. Един от любимите ми художници е Врубел. Потъвал съм преди години във фантастиката на братята Стругацки. Ще си призная даже, че гледам с интерес „Бригада”, а също така – нека се разкрия докрай – и сагите за бандитския Петербург, за Слепия, Шахматиста и руския спецназ. Младостта ми мина с песните на Висоцкий, Окуджава, Розенбаум, Визбор, Никитини - досега ги слушам и често пак ме разчувстват и насълзяват.
  Много критики и обиди в битието ми на политик се наложи да изтърпя, защото се опитвах да говоря срещу чернобялото ни мислене, срещу натрапваните на народа ни глупави алтернативи: „Или САЩ, или Русия”, „Или НАТО, или Русия”, „Или ЕС, или Русия”. Отстоявал съм тезата, че нашите геостратегически интереси и геополитически позиции трябва да са: „И САЩ, и Русия”, „И НАТО, и Русия”, „И ЕС, и Русия”.
  Защото това са обективните реалности и за мен е обречена държава като нашата, в регион като нашия, ако тя провежда политика, която е базираща се на филства и фобии; която е не включваща, а изключваща; която е идеологизирана.
  Войната за Южна Осетия е нов, пореден повод да се замислим и си дадем сметка за смисъла и същността на протичащите процеси.
  Това няма нищо общо или има много малко общо с кокретния повод за избухването на тази война. Очевидно, че президентът на Грузия Саакашвили извърши явна провокация, която ще има дългосрочни последици както за териториалната цялост на Грузия, така и за сигурността и стабилността на този регион и на нашата, европейската периферия въобще, както и за отношенията на ЕС, НАТО и САЩ с Русия, за общественото мнение, а също и за самия демократичен процес на Запад - защото елитите там си изкривяват съвестта и изобщо не искат да признаят фактите, а залагат само на откровена пропаганда с недопустими антируски, че и направо русофобски елементи.
  Но ние - като държава, народ и общество трябва да си отворим очите широко и да видим Русия такава, каквато е тя сега. И е важно и нужно нашият поглед да бъде трезв.
  Русия днес е много по-различна от Русия преди няколко години, особено по времето на късния Елцин. Когато в Кремъл седеше една почти мумифицирана или поне опиянена от алкохолни пàри и безволева мумия, а в държавата конците се дърпаха от банда олигарси, които си разпределяха Русия и нейните богатства. Като в същото време всеки, който желаеше - можеше да обижда Русия, да я подритва и рита, даже мухата (Естония) имаше териториални претенции към мечката (Русия) - нещо, което не се бе случвало поне от 7000, дори и от 9000 години насам.
  Сега пред нас е една далеч по-самоуверена и по-амбициозна, по-нахъсена и по-мотивирана, по-агресивна и по-смела Русия, която трупа милиарди долари и самочувствие от ръста на цените на стратегическите суровини. Това е Русия с много повече мускули (модерни въоръжения) и с втвърдяващи се външнополитически позиции; с елит, според когото трябва да се премине от разпадане към консолидиране, от разграждане към изграждане, от изваждане към събиране, от деление към умножение; за когото непоносимо и недопустимо дълго беше време за разхвърляне на камъни, но сега е неизбежно и неотложно време за събиране камъни.
  Ние – като държавна политика - изповядвахме не просто негативизъм към Русия, а явна русофобия. Това е една от причините, макар не единствената, България да е „мръсна приказка”, неприлична дума, за руския елит, а за жалост и за огромна част от руското общество. И сме длъжни да приемем горчивия факт, че България е поне на 99-то място в руските геополитически приоритети, че без да са изоставили своята нелепа и нищо не донесла им любов към Сърбия (но и без да са се отказали от вечния македонизъм, който винаги е работил срещу нашите интереси), руските лидери – политически и на общественото мнение, на военните и на бизнеса - провеждат стратегическо сближаване не с кого да е, а с Турция (!), нещо, което и аз съм коментирал в няколко материала за президента.
  Затова е крайно време да се освободим от някои свои заблуди, от присъщото за твърде много хора у нас сляпо, (да, в една не малка степен наистина сляпо) русофилство и да започнем да виждаме Русия такава, каквато е тя и съответно - да осъзнаем, че в днешно време много от нейните национални интереси са противоположни на нашите национални интереси или поне не съвпадат с тях. Така ние ще видим Русия, която заменя православната ос с Газпром-овата тръбопроводна ос, както и паславянското братство - с пан-Лукойл-ското братство.
  Ние трябва да избистрим възприятията си, да отрезвим съзнанието си, което продължава да плаща данък на крайните, нетърпящи упрек и критика виждания, носи бремето на дългогодишни исторически наслагвания и наноси, искрени чувства и откровени манипулации. Само един малък пример: Когато говорим за Русия на граф Игнатиев и княз Дондуков, трябва да говорим и за Русия на генерал Ернрот и на генерал Каулбарс... От това тя няма да стане по-малко или повече Русия, а само по-истинска и по-многолика Русия.
  В това отрезвяване няма нищо страшно, то ни е полезно. Защото колкото силно, в личен план, русофилството може да ни обогати и да пречисти душите ни, почти толкова силно осмислянето, че в политиката и обществените дела ние трябва да бъдем единствено и само българофили, би ни дало сила и аргументи за изработване на вярно и точно отношение към нова Русия, търсеща нова стратегическа роля в голямата политика, виждаща себе си като едни от основните участници в изграждането на алтернативен световен ред, който отхвърля крайно непродуктивния, нестабилен и de facto недемократичен еднополюсен модел и дава шанс на нови центрове на влияние и развитие като т.нар. БРИК (Бразилия, Русия, Индия и Китай).
  Всъщност, за да можем да изработим качествено нова стратегия за отношения с качествено новата Русия, ние се нуждаем от национален консенсус по стратегическите цели и приоритети във външната ни политика. А това, освен другото, изисква в съществена степен промяна в поведението и главно - в мисленето на партийните елити на властта и опозицията.
  През последните години тези партийни елити бяха на неразличими позиции по вътрешните, най-вече – по икономическите аспекти на техните програми, така че не можеше да се разбере кой от тях е по-ляв и кой по-десен. Като можеше БСП да провежда една от най-десните, та дори ултрадесни политики (да вземем само плоския данък), а пък ДСБ апелираше за една от най-левите, та дори ултралеви политики (да вземем напр. предложенията за социално подпомагане на бедните слоеве от населението).
  Докато по външните, най-вече - по политическите аспекти на програмите им, те бяха на диаметрално различни позиции. Нека отново да вземем БСП - с тяхното явно проруско поведение, и ДСБ - с тяхното явно проамериканско поведение.
  Вече е силно належащо и особено важно нещата да си дойдат (дори това да става постепенно) на местата. И партиите да се разположат в своите вътрешноикономически стратегии в спектъра от ляво до дясно - с честно дефинирани и отстоявани различия за ролята на държавата в икономиката, за пазарната икономика и пазарното общество; и със съответни акценти - от социалното, през либералното и до консервативното...
  Що се отнася обаче до външнополитическите им стратегии, нашите водещи партии - от ляво до дясно, както и в центъра - трябва да започнат да сближават позициите си по националните цели и приоритети, така че България, който и да е на власт, да има последователно и приемствено поведение, а не да води зле обмислена и изцяло конюнктурна, често внушаема и нерядко безпринципна политика.
  Написаното дотук не е нито илюзия, нито утопия. То би било напълно постижимо, ако обаче си дадем сметка, че в усложняващата се глобална, континентална, регионална и национална среда вече не е достатъчно (а само необходимо) условие да си станал член на някоя общност от държави, та била тя и най-успешната и най-просперираща такава общност.
  Все повече става нужно да намериш минимално полезното пространство за разпростиране на своите амбиции, да очертаеш приемлив кръг от осъществими задачи, да умееш да диагностицираш онези критични зони и потенциални (и хипотетични!) конфликти, които с евентуалното си негативно развитие могат да ти инжектират несигурност и нестабилност, да си изясниш кой е регионът, където твоята тежест има някакво значение и където можеш да си полезен - на себе си и на този регион.
  А за да стане това възможно, българските политици са призвани да осъзнаят (ако се наложи - и принудени да осъзнаят), че в такова сложно, динамично и непредсказуемо време, с генериране на хаос и трудно контролирано нарастване на ентропията в системата за международни отношения, да си играят на дребна политика, на фили и фоби, на симулация и имитация на усилия и отговорности - това означава геостратегическо късогледство, което може да прерасне в трудно излечима кокоша слепота.

  17.08.2008 г. Николай Слатински