От най-древни времена ни е завещано златното правило, че когато има Олимпийски игри, се прекратяват всякакви военни действия. Ето защо и без това абсурдните сражения, избухнали между грузински и руски войски за Южна Осетия, изглеждат стократно по-абсурдни. Още повече – да не забравяме това! - че тази жестока война се води на територия, принадлежаща на нашия континент, на Европа...
  Казионните български медии незабавно (това им е вече първичен инстинкт) и с огромен брой материали за конфликта заеха грузинофилската и русофобска страна. От всички бърлоги и дупки, фондации и центрове наизскачаха какви ли не експерти, които най-наивно и с душевна простота си въобразяват, че няма нищо по-лесно от това да преразказваш на глас бегли впечатления от Интернет-сайтове. Но ако така би могло да се трупа научна продукция, то да се правят сериозни анализи е крайно недостатъчно.
  Аз нямам претенциите да се правя на всезнаещ експерт по конфликтите в този тревожен регион, наричани доста цинично “замразени” - по-нелепо название едва ли може да се измисли. Затова ще се опитам само малко да поразсъждавам на глас...
  И най-напред бих искал да посоча пряката връзка между този конфликт и Косово. Това, което се случва в Южна Осетия е първото (при това не най-страшното) ехо от начина, по който Западът подходи спрямо независимостта на Косово.
  Двойните стандарти и безотговорността на някои западни държави са една от причините за ескалацията на този конфликт в Задкавказието. Косово хвърля дълга сянка върху южноосетинската земя и вън от всякакво съмнение е причина, макар и само една от многобройните причини, за войната там.
  Нека сега Джордж Буш или Гордън Браун, Георги Първанов и Ивайло Калфин казват, че твърдо стоят зад териториалната цялост на Грузия - веднага ще възникне въпросът: "А с какво Грузия е по-красива, по-естетична или по-атрактивна от Сърбия, че същото не бе казано преди време за нейната - на Сърбия - териториална цялост?" Всяко подобно твърдение след Косово изглежда безкрайно неестествено и дори цинично...
  Не би могло да бъде другояче. Когато допускаш тотално игнориране на съществуващото международно право, сееш ветрове, след което жънеш бури - колкото и да твърдиш лицемерно, неискрено и лукаво, че всеки подобен случай би трябвало да се разглежда изолирано от останалите. Не, това е самоизмама, по-скоро - измама за лековерни, безхарактерни политици, които се смятат за велики държавници, само защото са възприели като свое кредо и мото простата думичка “Yes!“. И като прост и простосърдечен ветропоказател се ориентират в правилната посока, определяна от поредния Голям брат, без дори да се замислят къде е България в съответния сценарий и какво тя печели или губи от набъркването си в него.
  Абсолютен образ и подобие на Косово са конфликтите на територията на Грузия - в Южна Осетия, Абхазия и Аджария, а също така конфликтът в Приднестровието (молдовска територия, населявана от руснаци) и конфликтът в Нагорни Карабах (азербайджанска територия, населявана от арменци). Можем да добавим и много други реални и потенциални конфликти от същия порядък – кюрдите, баските, каталунците, уелсците, шотландците, (северно)ирландците, корсиканците, валонците и фламандците. А преди всичко и най-вече - албанците в Македония… И още много други.
  Без да се правим на лоши или зли пророци, нека осъзнаваме, че и за България Косово е спомен от бъдещето.

  Ако човек започне да се рови в същината на станалото, в тази толкова очаквана като неизбежност, но толкова неочаквана като ненавременно избухване война, в резултат на странните, зле обмислени, лошо подготвени и на практика намирисващи на скъсал с реалността авантюризъм, бойни действия на грузинската армия и спецчасти в Южна Осетия, би могъл да намери, колкото и странно да е това, поне един печеливш, за когото е утвърдителен сакралният въпрос: Qui bono? (А кому это выгодно?).
  И това е ... Джон Маккейн. Той и въобще - елитът на Републиканската партия в САЩ - сега могат да получат второ дихание, да се възродят в ситуация, за която ястребите около вицепрезидента Ричард Чейни само биха могли да мечтаят. Тази война идва за тях толкова на време, че чак не ти се вярва в нейната случайност. Защото с всяка седмица Барак Обама трупаше нови 2% преднина пред Джон Маккейн. А кой е на-силният коз на Джон Маккейн? Неговото твърдо, безкомпромисно, крайно, агресивно отношение към Русия. Тук именно Барак Обама изглежда далеч по-мек, по-гъвкав, по-умерен, по-компромисен.
  Сега Чейни и компания могат спокойно да посочат: "Ето, вижте я Русия - агресор, варварска страна, недемократична държава, мимикрия на предишния Съветски съюз! Само Джон Маккейн знае как да разговаря с нея, само той ще постави Владимир Путин и Дмитрий Медведев на място, ще им посочи вратата - вън от Г-8! Представяте ли си как при Барак Обама - с неговите външнополитически виждания и с неговата слабохарактерност в подобни критични моменти - Русия би се качила на главата на международната общност и би се държала нагло и жестоко в Близката чужбина!? Не, на Русия не може да се вярва, тя си остава прекалено авторитарна, различна от западните демокрации, чужда на нормалните евроатлантически практики и затова на САЩ в близките години е необходима твърда ръка, нужен й е силен президент, a tough guy."...

  Така съм устроен като човек, че за мен войните, да не говорим за насилието и убийствата на невинни хора, са отвратителни. Такова чувство изпитвам и сега, ето защо ми е трудно да деля убийците и убиваните на добри и на лоши, на “наши” и “техни”. Аз не смятам, че Русия води правилна политика по конфликтите на територията на бившия СССР. Но и без да съм обзет от каквито да е русофилски чувства, смятам, че Владимир Путин е прав, когато твърди, че на териториалната цялост на Грузия е нанесен “смертельный удар” и че вече трудно ще се намери сила, която може да накара Южна Осетия да остане в Грузия. (Друг е въпросът как Русия ще преодолява трудностите на фактическото двувластие, когато не се знае кой на кого възлага задачи – президентът Дмитрий Медведев на премиера Владимир Путин или обратното, защото вече се вижда, че подобно двувластие не повишава ефективността на руската държавна машина).
  И още нещо – убеден съм, че всеки народ трябва да си носи вината и отговорността за лидерите, които избира. Грузинският народ си избра за президент Михаил Саакашвили – сега дойде времето той да плати цената за този свой избор.
  Войната между Русия и Грузия за пореден път доказа и още нещо – колко неефективна, слаба и папагалска е българската външна политика, когато не се води от сериозен анализ на националните ни интереси и надскача сянката си.
  Нашите прекомерни претенции да се правим на фактор в този регион, без да сме съизмерили тези си претенции с реалните възможности, без да сме очертали целите, които преследваме и без да сме намерили инструментите, с които да провеждаме политиката си, сега се връщат като бумеранг, който ни халосва за пореден път право по челото и ние получаваме поредната геостратегическа синина, поредната геополитическа цицина, от която много боли.
  Външната политика не се измерва само с броя на държавите, които е посетил един наш бивш външен министър, нито с тоалетите, с които блести пред смаяните и очаровани дипломати в НАТО друга наша бивша външна министърка.
  Външната политика е нещо прекалено сложно, за да се води с импровизации, послушание и словесна реторика.
  Тук бих предложил на посетителите на моя сайт да видят материала “Косово - ахилесова пета на българския политически елит“, където съм направил обзор на анализите, правени от мен за президента по този толкова сложен въпрос.

  Във връзка с войната между Русия и Грузия за Южна Осетия ще приведа откъси от обширен мой доклад до президента, направен на 21.04.2006 год. и съдържащ основните впечатления, наблюдения, разсъждения и изводи от участието ми в изключително важната и престижна Конференция, организирана по Харвардската Програма “Сигурност в Черноморския регион” (6-7 април 2006 год. в Атина, Гърция и 9-14 април 2006 год. в Харвардския университет, гр. Бостън, САЩ):
  ● Конфликтът в Аджария (Грузия) се смята за окончателно решен, а като “замразени”, а всъщност горещи конфликти се броят четири – Приднестровието (Молдова), Южна Осетия и Абхазия (Грузия) и Нагорни Карабах (Армения).
  ● По повод позицията на Владимир Путин, че моделът “Косово” би трябвало да се приложи и за тези четири конфликта се лансира виждането, че не може да има единен и универсален модел, че всеки конфликт си е специфичен и трябва да се разрешава независимо от другите. Това е очевидно покана за прилагане двойни стандарти, като може да се усети антируска насоченост за конфликтите в Молдова и Грузия и антиарменска - за Нагорни Карабах.
  ● Без значение какво се твърди, независимостта на Косово ще създаде прецедент и ще има много негативни последствия за сигурността не само на Балканите, но и в Черноморието. Всички обяснения за индивидуалната специфика на отделните конфликти са не в главите на хората в дадените територии, а в главите на политиците и на тежката артилерия експерти, обясняващи със задна дата ставащото на принципа на свършените факти. Да не говорим и че Западът си затваря очите за мафиотския произход на огромното мнозинство косоварски лидери, от които едва ли ще се родят убедени демократи. Исторически е много грешно, че България не намери сили да заяви, че сме против независимостта на Косово или поне против отказа от формулата “Стандарти преди Статут”. За региона ни не е важно само дали дадено събитие ще се случи, а и кога то ще се случи - защото е от първостепенна необходимост то да се случи така и тогава, че регионът ни да е в състояние да го асимилира, да го преглътне и да се адаптира.
  ● При подобни конфликти са възможни общо-взето четири подхода:
  1. Където и да има сепаратистко движения НАТО, САЩ, ЕС – заедно или поотделно да се намесват бързо и безкомпромисно и да ги потушават. Особено тук, в Европа – която е малък континент и съответно тези движения се развиват на още по-малка територия, в тях участват малки по численост общности. А НАТО, САЩ, ЕС са мощни организации и държави и с ВВС и артилерия могат да поставят на колене всеки сепаратизъм. Ясно е, че подобна опция е практически неприложима.
  2. Оставяме сепаратистите и държавите да воюват и да решат по пътя на силата на чия страна ще е правото – има ли народът силата да извоюва свободата и независимостта – нека да бъде свободен и независим; а ако държавата може да си отстои интегритета – да бъде единна и неделима. Очевидно и тази опция също е практически неосъществима.
  3. Действаме избирателно – вземаме случаите, които на нас ни харесват и мобилизираме максимална подкрепа за тях – с военна или икономическа сила, с PR, с експерти (както Иван Кръстев е говорител на самозваната Втора Карнегиева комисия, призовала за независимост - и то час по скоро! – на Косово) и съюзници - и в тези случаи сме твърдо и за самостоятелност, и за независимост; в останалите защитаваме също така твърдо интегритета и териториалната цялост на страната и ако се налага – участваме в смазването на сепаратизма. Както става ясно, този подход е избран от САЩ, Турция и като цяло Запада към конфликтите в региона на Черно и Каспийско море – подход на двойните стандарти и свършените факти.
  4. Установяваме някаква степен на автономия плюс определени и ясни стандарти, които в дадената територия трябва да бъдат достигнати, а дотогава не допускаме и да се мисли за отделяне и независимост – нещо като “Стандарти преди Статут” - формула, която Западът наложи в Косово и после предаде. Хората в дадената област трябва да могат да избират свободно и отговорно, а не емоционално. Защото да попиташ косовар или руснак в Приднестровието, или осетинец, абхазец или арменец от Нагорни Карабах иска ли отделяне от държавата, с която той воюва и иска ли да е независим е все едно да го питаш дали обича майка си (да не говорим за страха му да каже нещо различно, защото е заплашен от насилие). Но ако бъдат установени стандарти - демокрация и човешки права - и се покажат алтернативи, вкл. реални перспективи за евроинтеграция, ако се създадат условия изборът да бъде и свободен, и рационален, то тогава би могло да се очаква, че резултатът от избора може да се окаже и различен. Не е основан на добри практики подходът на отказ от универсални стандарти –международните отношения винаги са е базирали на такива универсални норми и правила. Отказът от тях по отношение на регионалните конфликти е равносилно да се даде сигнал към всяка малцинствена общност: Борù се с всички възможни средства за самостоятелност, като вземеш страната на силните на деня – те ще ти признаят всичко, което си постигнал със сила!
  ● Принестровието е силно демонизирано като източник на организирана престъпност, а Румъния и Турция играят със САЩ (за жалост не се вижда същото крайно отношение към организираната престъпност и в Косово).
  ● За Южна Осетия и Абхазия декларациите са за подкрепа на Грузия и нейната териториална цялост, но на няколко пъти се усети, че акцентът в подкрепата за правителството е за консолидиране на територията, където няма подобни проблеми, което може би означава търсене на определени компромиси (поне временни). Работата е там, че Южна Осетия е de facto инкорпорирана в Руската федерация, а в Абхазия руските новобогаташи са направили колосални инвестиции в курортите, там всичко е изкупено от руския бизнес и Русия едва ли би отстъпила и на милиметър. А и в двете територии повечето хора имат руски паспорти и се смятат руски граждани.
  ● За Нагорни Карабах като че реалното решение е да се направи обмен на територии - няколко провинции на Нагорни Карабах срещу коридор на азербайджанска територия, който да свърже Нагорни Карабах с Армения. Азербайджан не се е отказал от военно решение на въпроса и продължава да се превъоръжава, да изгражда силна армия, макар че в момента не е готов за нова война - въпреки огромното превъзходство като население. В същото време Турция е изцяло на страната на Азербайджан, затворила е границата си с Армения и следва политика (негласно одобрявана от САЩ) на постепенно задушаване на Армения. Енергийните коридори заобикалят Армения и това поставя страната в още по-тежко положение. В същото време Русия, според арменците, демонстрира късогледство и не подкрепя Армения, нещо повече вдига неумолимо цените на енергийните суровини...
  ● За Русия се каза, че след края на Студената война тя не е изработила своя post-Cold War стратегия, а се е върнала към pre-Cold War стратегия, базирана на реализма, на преследване само и единствено на национални интереси, на отношения на велики сили и сфери на влияние, което прави Русия деструктивна и демодирана, мнителна и комплексирана държава. Упрекват Русия, че за държавите в близкото си обкръжение тя се стреми да бъде не външен, а вътрешен фактор; загубата на позициите си в тях тя си обяснява не като резултат на свои грешки, а като намеса и победа на Запада; не се отчита, че в тези крайруски държави е израснало поколение, живяло вън и далеч от Русия и не е толкова изначално русофилско, вече е свикнало с независимостта си и има силно развито национално чувство.
  ● По повод на огромните суровинни запаси на Русия се посочи, че те са в места, където добивът става все по-труден и Русия трябва да сътрудничи със Запада - защото на нея й липсват съответните технологии за тяхното разработване. Много упреци бяха изказани към Русия за това, че нейните нефтени и газови монополи (фирми) са пълни с бивши хора от службите и са прекалено непрозрачни институции, които трябва да отидат на борсите.
  ● Най-важното за и в региона са транспортните коридори за нефт и газ. Очевидно на бюрата на лидерите на Турция, Гърция, Румъния, както и на останалите държави, са картите с маршрутите и трасетата на тези вени и артерии на икономическия просперитет на страните им. Главната насока на тези коридори е те да заобиколят Русия. И да не минат през държавите, които са слаби, които нямат смислени национални интереси и са с лидери, които не съзнават, че лидерството не е пост, етикет и протокол, а е мисия! Това изисква ние да се замислим, за да не попаднем сред тези държави. И за да не останат само импровизации проектите Бургас- Александруполис и Бургас-Вльора. На България е необходима нова стратегия и ново мислене по отношение на коридорите – ресурси, енергийни, жп и шосейни и други.
  ● Примери за колосална, сложна геополитическа игра са тръбопроводите Баку-Тбилиси-Джейхан (за нефт - заобикалящ Русия) и “Син поток” - за газ. А вече се строи и газопровод от Баку през Тбилиси до турския Ерзерум!
  ● През цялото време на конференцията – и в Атина, а още повече – в Бостън, се чувствах много неуютно. Защото от развитието на проектите за тръбопроводи ставаше ясно, че България е The Big Loser - големият губещ в тази игра. Тръбопроводи минават през какви ли не сложни територии, че и по дъното на морето, а само през Горнотракийската низина не минават.
  ● Възниква въпросът - а въобще има ли България политика в тази област и дали ако я има, това е реалистична политика? Или са пропагандни тези, които другите държави приемат с ирония - като напр. желанието ни да сме енергиен център на Балканите. По-общият въпрос е – дали България има своя черноморска политика, знае ли какво иска да постигне тя в региона?
  ● При липса на геополитическо мислене и смислена външнополитическа визия, нашата външна политика рискува да стане стерилна и абстрактна и в резултат да сме заобиколени от всички по-сериозни енергийни проекти. Във външната политика на България преобладава разбирането, че тя едва ли не е основно дипломация. Ала дипломацията не е съдържанието, тя е средството, фòрмата. Външната ни политика изпитва огромна потребност от ясен поглед и подход от гледна точка именно на сигурността – от чиито проблеми тя е откъсната. А сигурността има различни измерения и те би трябвало да изпълват съдържанието на българската външна политика...
  ● Истината се познава в сравнение: за Турция и Гърция няма да говорим, защото това са държави със силна държавност, мощни специални служби, национални приоритети и цели, по които не се спори и всички говорят едно и също, в един глас. Да вземем Румъния: тя следва най-добрите образци на Турция (с която действа в почти пълен синхрон в региона, практически винаги зад гърба на България). Румъния заделя много ресурси за да води активна регионална външна политика, взела е на буксир Молдова, открито заявява, че Молдова за нея е “special case”. Лошото е, че повечето страни в региона “знаят за каква купа се борят” и гонят националните си интереси. За България е трудно да се посочи нещо, по което всички са единни. Ще кажат - ЕС и НАТО ни обединяват (макар че дали за НАТО това важи?)… Ние сме свели външната си политика до НАТО и до ЕС, там сме насочили всичките усилия. Докато за другите държави истинската външна политика всъщност започва извън НАТО и ЕС - тези два съюза се разглеждат главно като средство за постигане на повече сигурност, като придобиване на нова идентичност, като господстваща геополитическа тенденция и приемане в нова вяра. Докато същинската външна политика е свързана с региона, със суровините и тръбопроводите, с взаимодействието със съседните страни, с потенциала да се влияе върху тях, да са защитават своите малцинства. Регионалното направление при тях е водещото, тук е тяхната тежест. Ние изтъкваме винаги колко добри са нашите отношения със съседите ни, а другите държави търсят да извлекат резултати от тези свои отношения.
  ● Най-силните отдели в МВнР на всички тези страни са регионалните (а на мен МВнР ми даде пред Конференцията само една нелепа страничка с позиции(!), докато другите дойдоха с цели папки с опорни точки и позиции).
  ● Нашите лидери и политици произнасят по международните форуми и пред западни общности на учени, бизнесмени и NGO “панбалкански” речи (понякога слушащите не могат да схванат от коя държава е докладчикът), докато представителите от другите държави в региона говорят и действат в посока Черноморието и Кавказ - те стават и лягат с мисълта за нефто-, газо- и енерго-проводите и ясно очертават своите национални интереси...
  ● Единствената по-значителна разлика между Турция и Румъния е за водещата роля в Черноморието. Тя наистина принадлежи на Турция, но се вижда и с невъоръжено око как Румъния постоянно се опитва да “отчупи” част от безспорното лидерство на Турция. Ето къде България би могла да маневрира, но за това се иска консенсус между различните ни институции.
  ● Турция е особен случай за региона – тя е наистина Голямата Държава в този регион. Държава, която е извела националните интереси в абсолют и там никой – политик, учен, бизнесмен, не си и помисля да говори за това, за което не е прието изобщо да се говори. Турция единствено се осмелява да “държи тон” на САЩ и да не им отстъпва и на милиметър там, където се засягат нейните интереси. Един от лекторите в Бостън удивено говореше как Турция отказала преди инвазията на САЩ в Ирак 1 милиард долара безвъзмездна помощ (de facto – “подкуп”), за да им позволи да ударят от нейна територия. Турция е с кюрдски комплекс, макар нейните участници да казаха, че те нямат кюрдски проблем, а проблем с терористичната ПКК. Турция се осмелява - следвайки своите интереси - да не допуска в Черно море разширяване на контратерористична операция на НАТО, провеждана в Средиземно море - Active Endeavor! Турция не позволява на огромното мнозинство от държави по света да признаят, че през 1915 г. е извършен геноцид над арменците – а това е неоспорим факт за катастрофическо зверство! Не получи отговор и въпросът – Защо Турция така усилено се въоръжава – особено с танкове, които могат да се използват единствено или поне главно само на европейското направление на операциите й? В нашия регион едни държави си играят на политика, други правят политика.
  ● Друго, което си струва да се отбележи и да ни накара да се замислим е, че практически всички държави в региона инвестират в спецслужбите си – като са ги превърнали в инструменти за постигане на ефективна външна политика и провеждане националните цели и приоритети. Това се постига не на последно място и като се създава атмосфера, при която службите не се стремят да говорят на политиците само това, което политиците искат да чуят. Разбира се навсякъде ситуацията е далеч от идеалната, но повечето служби в региона се изграждат или по американски или по турски образец. Впрочем, САЩ вече се опариха с политизирането на разузнаването, като го накараха да стане защитник и агитатор на една политика. Службите трябва преди всичко да информират политическия елит, за да може той да взема правилни решения, а не основно да оправдават тяхната политика.
  ● Службите за добро или за лошо последни ще се интернационализират последни и ще има винаги светя светих на държавата, която няма скоро да се съгласи да плати прекомерен данък на интеграцията, така че полето на службите ще остане дълго поле на конфронтация. Тук изобщо не иде реч за кървавите битки, които още водят службите на Армения и Азербайджан. Зад всяка външна политика, ако тя иска да е успешна стои Държава, стоят Лидери, стоят Национални интереси, вкл. стоят Специалните служби. И този сложен конгломерат, ако той работи като сплотен механизъм, винаги се стреми да влияе пряко върху политиката на другите страни като прави опити да прониква на различни етажи на управлението, сред различните общности, сред “своите” малцинства, ако в дадената страна има такива. Това са обективни явления срещу които е нужно силно контраразузнаване...

  P.S. В допълнение към написаното ще приведа и един мой материал до президента, написан на 15.05.2005 год.

  Статистиката сочи, че посещението на президента Джордж Буш в Грузия измести по отзиви в медиите неговото присъствие на 9 май в Москва.
  Както писа “Newsweek”: “Дойде, поразклати бедра, победи”. [Има се предвид нетипичното за него поклащане-танцуване в такт с музиката, с която жаркото грузинско гостоприемство го приветства на тбилиския площад - 150 000 възторжени хора!].
  Ключова и особено показателна е речта на президента Михаил Саакашвили в чест на Джордж Буш.
  В тази си реч Михаил Саакашвили сравнява руснаците с османците, персите и монголите - все империи, донесли кръв, разрушения, опити да се унищожи грузинският народ. Винаги досега, казва той, всеки лидер на голяма държава е идвал в Грузия като завоевател и поробител - да разруши, да унизи и оскърби грузинския народ.
  Ала сега, за първи път в историята на Грузия заедно “с нас и пред нас стои лидер на страна, която е най-силната държава в света. Той стои като приятел, като патриот, като съюзник, като съратник, като човек, чието пристигане радва всеки от нас.” От името на целия народ Михаил Саакашвили приветства световния лидер, на който (sic!) принадлежи огромната роля в борбата за свобода. И Михаил Саакашвили иска да го приветства като борец за свобода, като “наш голям съюзник и наш голям приятел”...
  Познато. Липсва само “Баща на народите”. Впрочем, лидер на “лошата” голяма държава не бе ли най-известният грузинец - Сталин?
  Тази реч по екзалтация и патос е сходна със знаменитата пропагандна реч “Ястреби на демокрацията” - за участието на България във войната в Ирак - на Соломон Паси пред Народното събрание...
  Още една показателна фраза на Михаил Саакашвили: “Ние заедно носим отговорност за разпространяването на демокрацията по целия свят – започвайки с Белорусия, чийто народ заслужава свобода. Ние стояхме заедно с украинския народ, и ще стоим заедно с всички народи, започвайки със Северна Корея и Куба - Грузия ще бъде главният партньор на САЩ в разпространяване на демокрацията на постсъветското пространство и в Близкия Изток. Това е нашето предложение към Вас, г-н Президент!"
  И накрая: “Грузия ясно каза, целият грузински народ ясно каза – Грузия трябва да стане член на Северноатлантическия алианс. Президентът Буш днес още веднъж открито изрази подкрепата за Грузия за членството й в НАТО”.
  Ето какво каза впрочем Буш: “Ние поддържаме вашето тясно сътрудничество с НАТО… Всички страни трябва да уважават независимостта и териториалната цялост на Грузия.” “Всички” означава Русия.
  “Times” писа, че Русия може да оцени заявлението на Буш като провокационно и смята, че диалогът между Москва и Тбилиси не трябва да се прекратява - защото Грузия е изцяло зависима от суровините на Русия, без да плаща за тях редовно; а около 1 милион грузинци живеят в Русия и изпращат спечелените си пари в Грузия. Без тези преводи Грузия я очаква пълен крах.
  Да напомня, че с решение, прието единодушно, грузинският парламент заяви, че не бъде ли постигнато споразумение за премахването на руските военни бази от Грузия до 15 май т.г., то от Русия ще се изиска да прекрати военното си присъствие в Грузия до 01.01.2006 год., а Грузия ще предприеме съответни мерки спрямо тези бази, в т.ч. ще се спре издаването на входни визи за руските военни и ще се въведе специален режим за придвижване из територията на Грузия на руските военни и на военната им техника, като се осъществява контрол върху тях.
  Всичкото това говори за много сериозни процеси в Грузия – свидетелство за слабостта на Русия и за амбициите на САЩ. Stratfor писа: “Ситуацията с бързи темпове става безнадеждна за Русия. Украйна е загубена от Москва, Грузия е доминираща страна в Кавказ, събитията в Киргизия могат да се прехвърлят в Централна Азия - под очевиден въпрос става оцеляването на самата Руска Федерация. Ние ще станем очевидци на втора деволюция, когато част от Руската Федерация ще се отдели от нея. Русия, която знаем днес повече няма да съществува. Ако Русия смята да навакса изпуснатото, то сега това все още би могло да се постигне. Още една година и тя може и да няма повече шанс, да бъде много късно. Това е случаят, за който се казва – сега или никога. САЩ консолидират своите позиции на територията на бившия СССР. Русия може да се възстанови ако й дадат време. САЩ не планират да я видят възстановена и няма да й дадат време. Те възнамеряват да видят Русия в неблагоприятно състояние и да доведат това й състояние до необратим процес. Русия е много близко до тази ситуация, но прозорецът, който скоро ще се затвори, е още открит. Дали Русия ще използва този шанс - който може да бъде последен? Или руснаците са твърде уморени, за да се погрижат за това?”

  11.08.2008 г. Николай Слатински