Напоследък мнозина приятели и някои познати журналисти ме убеждават, че всички усилия, в това число и моите - да се откъсне президентът от засмукващата го и просмукваща се в него среда на олигарсите, на свръх-богатите и спечелилите от Прехода, е загубена кауза, защото той се е обвързал с тях, станал е част от тях, възприел е тяхната ценностна система, всички онези екстри, стандарт на живот, белези на успеха – скъпи облекла и обувки, специални дрънкулки (часовници, писалки, игли за вратовръзки), ловни пушки, лукс (коли, почивки, пътувания в чужбина), охрана, прислуга и т.н., с които – чисто по човешки - лесно се свиква и е практически невъзможно да се разделиш с тях.
Още повече, че само след 3 години президентът излиза от политиката, а не е изградил - поради езикови проблеми, манталитет и повърхностна, привидна откритост към света - контакти със западните структури и на 55 години ще бъде един относително още млад човек, но постепено минаващ в забравата – без ясна представа с какво ще се занимава нататък. Дори при прехвалените по време на мандата му връзки, Петър Стоянов ни даде нагледни примери колко извън политиката и тревогите на България може да остане един бивш президент.
Аз обаче засега не мога да си позволя да разсъждавам по този начин. Защо? Защото до 2011 година, т.е. още 3 години и отгоре, Георги Първанов ще бъде Българският президент. Т.е. нашият и моят президент. Продължавам да се надявам, че като такъв, той може да подпомогне България и да служи на нейните цели и усилия, да открие нови възможности, които институцията "Президент" съдържа в себе си и да ги осмисли - чрез вярно подбрани приоритети и сериозна кауза.
Аз искам да бъда добронамерен към президента, независимо от претърпените лични разочарования и начина, по който той ме уволни, без поне една дума за благодарност и оценка за тежкия ми 5-годишен труд.
В моите писания по отношение на президента няма, наистина няма нищо прекалено лично, не влагам в анализите си повече от нормалното от нараненото си его, не търся реванш, не разчиствам сметки.
Само ако много категорично се убедя, че странните съвпадения на ескалиращи мои проблеми с договорите ми за работа в абсолютно всичките университети, в които съм основно ангажиран като преподавател (т.е. където си вадя хляба и където студентите ме ценят и уважават) се окажат повече от случайни стечения на обстоятелства, тогава вече - усетя ли се притиснат от стената и наказван за принципи и позиции - ще започна да водя и лични битки, защото не съм склонен да позволявам да ме мачкат и да смятат, че с административни хватки и натиск могат да ме накарат да загубя и ума, и дума и да престана да разсъждавам на глас...
Сега обаче съм воден от искреното желание на България да й е по-добре. А това минава, няма как да не мине - през тревогите ми за начина, по който президентът осъществява своите правомощия и отговорности...
Ето защо смятам, че сред първите ни усилия в тази посока е отвоюването на президента от олигарсите, връщането му на и сред българското общество, на и сред българските граждани.
Това трябва да стане независимо от отишлото много напред и засилващо се негово обвързване с тези среди. Пак да уточня - не твърдя, а и не мисля, че това му обвързване е свързано с корупционни практики – то по-скоро се изразява в силната му привързаност към тези среди, към начина им на живот, към възможностите за преживявания и впечатления, които този живот предоставя.
В значителна степен този проблем не е само на президента и по-общо, на нашите политици - той е язва, която разяжда демокрацията практически навсякъде на Запад. Защото да си политик, депутат, министър, премиер, президент - означава преди всичко да служиш на държавата и обществото си, а ние виждаме как и на Запад демократично избраните политици бързо и лесно свикват с екстрите на властта, с привилегиите, с високия стандарт, с хай-лайфа, към който се приобщават – прескъпи форуми, приеми, коктейли, хотели, възнаграждения, охрани, ваканции, секретарки (и секретутки), перспективи след политиката - бордове, управителни съвети, мисии в чужбина.
И политиците, слугите на народа започват да въприемат като естествено полагащ им се всичкия този блясък, това лустро, този лукс, те се стремят да бъдат точно такива, каквито се изисква от тях да бъдат, да лобират за определени интереси, да се обвързват със силните на деня и с богатите - за да (о)станат част от тях.
Това е тази „демократично избрана” аристокрация, която ме е смущавала и винаги ми е била чужда - с нейните постоянно растящи материални амбиции, с нейните пирове по време на чума, с нейното отношение към редовите граждани - като към аутсайдери, които трябва само да знаеш как да ги манипулираш.
Но да се върнем към президента. Писал съм многократно, закото винаги съм смятал така - с кого да общува, с кого да танцува, с кого да ловува - това не е и не може да бъде само негов личен избор, защото той е президент, държавен глава.
И нашето общество има право да го контролира, да „попива” всякаква информация за тези неща, да го критикува и да му казва истината в очите и в душата. Българското гражданско общество и българските граждани са в пълното си право да си поискат обратно президента, да се преборят той да се върне при тях, в другата България – тази, която се бори, за да оцелее; която иска нещата ни да се случват; която се тревожи, че страната ни се превръща в лошото момиче на Европа, в малка, пренеприятна и досадна пакостница, която казва на своите близки – Дай ми пари, акъл не ми давай!
Не става дума за конфронтация с олигарсите и за тяхното сатанизиране, а за избор: Ти, господин Български Президент с кого си:
● С обществото, което иска да живее по правила, да бъде модерно и европейско, да има отговорни и намиращи се под граждански контрол политици, да има лидери с визия и мисия?
● Или с върхушката, която е уловила в мътните води на Прехода своите златни рибки и сега иска да си подреди България във вид най-удобен за лично ползване и то само и единствено за себе си?
Никой не изключва от усилията на страната олигарсите, но те трябва да приемат европейските, демократични правила и да работят за доброто на България! А не с едно щракане с пръсти да назначават свои хора за министри -където и когато им е нужно, да „забравят” в кабинетите на политиците издути бели пликове, да си „подаряват” тлъсти хапки от българския национален продукт и от българските земи, да „изписват” български управници като сватбени генерали на своите семейни тържества, да подаряват тузарски ловни пушки - през оптичния мерник на които животът у нас изглежда коренно по-различен, държавата се струва „дръпваща стремително напред”, а бедното „прикарано” на пуския животно се вижда много лесно за улучване...
Ние, българските граждани имаме не само моралното право, но и моралното задължение да поискаме от своя президент да се върне в реалната България, при реалните нейни тревоги. А не иззад дебелите зидове и пищните трапези на олигарсите да дочуваме неговия глас да ни казва: Да, може и да съм с тях и при тях сега, но те станаха такива, те забогатяха при Костов!
Та това е пълен абсурд, такива неща моят президент няма право да казва, поне докато е моят президент...
И когато най-престижен западен вестник, с който деловите хора на Запад си пият сутрешното кафе и си формират представите за света, пише неща, от които западните граждани подразбират, че българският президент като че ли е имал вземане-даване с не най-точните и не действащи в съгласие със законите хора, то в името на моята България, моят Президент трябва веднага да напише статия за истината и да я прати в този вестник – за да измие не толкова лекето по своя образ, колкото петното, лепнато върху България!
Ако аз все още бях секретар на Първанов, точно това бих го посъветвал, както винаги съм го правил – само истина, само откритост, само откровеност, само прозрачност.
Нещо повече, в дадения случай аз бих бил задължен да му предложа да го направи и дори бих му подготвил проект за отговор, защото едно подобно намекване в един подобен вестник има пряка връзка с националната сигурност на България – какво хубаво ще мисли Европа за нея, ако е хвърлена такава сянка върху нейния президент.
Ние трябва да направим всичко, което се изисква от нас като европейско, модерно, гражданско общество:
● За да прекъснем задълбочаващото се отчуждаване на нашия президент от ежедневните радости и неволи на страната ни.
● За да предотвратим пълзящото асоцииране на нашия президент с участта, която тънката прослойка от няколко процента самоосъществил се и самопровъзгласил се елит иска за България.
● За да предпазим нашия президент от неустоимото затъване в измамния свят на свръбогатите олигарси.
Защото те, олигарсите искат само едно - да си присвоят нашия президент, да му влияят върху позициите, да му определят приоритетите, да го сложат като скъпо украшение и скъп гост сред тях, за да се знае кои са те и чий е той.
Този техен свят - признавам го - е много трудно устоим...
Както ни учи митологията, всеки капитан на кораб, който се е поддавал на омайните песни на сирените, е завличал кораба си в дълбини, от които спасение е нямало и единствената им посока е била надолу – към дъното...
Какво обаче е попречило на хипнотизирания от песните на сирените Одисей да отиде при тях?
Попречило му е това, че Одисей бил здраво завързан на мачтата от собствените си моряци. И те отказали да го отвържат, колкото и настоятелно той да ги молил за това.
26.07.2008 г. Николай Слатински
Уважаеми г-н Слатински, много ми допадна статията Ви за президента Първанов. Ваш почитател съм и чета всичко написано от вас. Но тук имам, някои несъгласия, който искам да споделя. Първо, за да бъда откровен до край ще кажа, че когато избраха г-н Първанов за президент аз се радвах, все едно са избрали моят баща /царство му небесно/. Разочарованието ми беше бързо и необратимо. Причините са тези, който Вие така точно сте изтъкнали. При мен когато нещо, което ценя, почне да се разклаща, обзема ме разрушителният стремеж да го разклатя докрай, да го махна от себе си. Не виждам г-н президента в ролята на Хайнрих ІV чакащ три дни пред замъка Каноса. Считам, че той е загубен за мисията, която съдбата му бе предоставила. Не смея да го съдя строго защото сме я докарали до там, че човек не може да остане почтен дори да иска — Това е болестта на тази страна. Ако успее да остане почтен, ще му видят сметката. Колкото и да звучи абсурдно струва ми се, че този държава трябва да бъде построена отново. Но не от такива, като него.
Благодаря за коментара. Аз чак толкова - колкото вас - не съм се радвал, когато Първанов стана президент - пак заради баща ми (царство му небесно) - защото партията, на която Първанов бе лидер, би смазала живота му (за което Първанов разбира се ням никаква вина). Но се съгласих да бъда негов секретар, нищо, че звучи малко патетично - в името на България, да мога да й дам още нещо, защото тя ми е дала толкова много. В останалото съм съгласен с вас...да, България като дърава трябва да бъде построена отново и затова написах материала за ТРЕТАТА РЕПУБЛИКА.
А за Първанов нещата са ясни. Неговата странна усмивка издава вътрешната му трагедия на човек и историк, принуден от същите тези капризи на съдбата и историята най-кардинално да се откаже от всички свои предишни (и младежки) убеждения и ценности. Това наистина е страшна трагедия. Антинатовецът Първанов беше принуден да подпише договора за присъединяването на България към НАТО. Приятелят и ембарговият партньор на С.Хюсеин беше принуден да изпрати български войници в Ирак в помощ на коалицията против Саддам. Идейният другар на Милошевич, който му пишеше писма, израз на най-сърдечна подкрепа, доживя да види приятеля си пред трибунала в Хага. Той и на погребението му не можа да отиде, въпреки че толкова го обичаше. Някогашният националист Първанов днес е принуден да слугува на Ахмед Доган и да бъде унизяван непрекъснато от лакомията за власт на този коалиционен партньор. Някогашният “убеден републиканец” днес е пръв съюзник и приятел с бившия монарх. Той беше агент Гоце, кри години наред това, лъга и отрича, но накрая беше принуден да си признае. Това е страхотно унижение. Няма го СССР, а на Първанов му се налага да парафира договори за влизането на България в Европейския съюз. Забелязвате ли колко внимателно Първанов изрича думите “Европейски съюз”? Съветвам ви: вслушайте се, интересно е. Той внимателно изрича тези думи, защото го е страх да не би вместо “европейския” безсъзнателно да каже “съветския”. Само при Путин в Москва нашият Първанов може свободно да излее мъката и да разкрие сърцето си. Явно затова толкова често ходи при него. А иначе постоянно е принуден да говори и прави точно обратното на това, което му се иска.
Това е истинска трагедия. Нашият Първанов се чувства така, че все едно е сключил сделка с Дявола. Все едно Дяволът му е казал: “Ще ти дам всички земни благини, пари, власт, слава, но в замяна искам да се отказваш постоянно от убежденията си и да правиш обратното на това, което ти се иска!”. Как при това положение нашият любим Първанов да може да се усмихва?! Та това е пълно душевно и личностно раздвоение, това е подобно на шизофренията. Ако има някой у нас който да страда най-жестоко, това е нашия президент. Мъките му са невероятни. Затова той не може да се усмихва, затова той се усмихва така измъчено, затова усмивката му е като на… терминатор. Или поне като на… Мона Лиза (да ме прощава достойната дама!).
Прочетох внимателно тези Ваши разсъждения. И си припомних отново колко пъти в свои анализи съм писал до президента, че честата промяна, честото завъртане на позициите - но не на 5 или 10 , а на 180 градуса в един момент ще се възприеме като липса на позиция, или като липса на принципи. Всеки човек извървява своите еволюции - под натиска на годините, на информацията или на обстоятелствата, но винаги трябва да има няколко стожера, опори, които формират гръбнака на даден политик. Иначе, както някъде беше казано, възниква подозрението, че политикът, който така извърта своите позиции има само един принцип - да няма принципи. Може, сигурно имате право, точно това да е разликата между това да си политик и да си държавник - политикът сключва договор с Дявола, а държавникът - със своя народ. И всеки един от тях служи на този, с когото е сключил договор. Всъщност, с подобни разсъждения непрекъснато съм се борил със и за Първанов, за да му помогна от политик да стане държавник. Пак някъде бе казано нещо в следния дух - държавниците водят страната ни на Запад - към Западна Европа, а политиците водят страната ни на Запад - към Западните Балкани. Аз исках Първанов да води страната ни на Запад, към Западна Европа, т.е. към Европейския съюз, но не като членство, което ни носи само критики, обиди, унищожителни оценки, а като възприемане на европейските норми, стандарти, ценности и практики на политическо и обществено поведение. И като личен морал на политиците ни.
Г-н Слатински, Гоце си е президент на ДС, на олигархията и на руските тайни служби. По тази причина той не може да бъде мой президент. Отношението към него е пробен камък за това кой какъв е и с кого е: за жалост сегашният български президент не е обединител, той е по-скоро разделител на нацията. Просто тази роля не е по силите на един анахроничен човек като Гоце; той е човек на миналото, не на бъдещето. Той е антинатовец, той е неевропейски, той е проруски и азиатски. Срам ме е, че това лице днес е символ на окаяната и унизена наша родина...
Ваше право е да мислите така. А как мисля аз - това се вижда от моите текстове. Когато казвам, че това е моят президент, аз говоря за президента на моята държава, на моят родина, на България, която действително днес - тук съм съгласен с Вас - е окаяна и унизена.
Впрочем, да вметна още нещо: този наш диалог тук е пръв случай, в който политик признава правотата на философ, пък макар и 2 години по-късно. Аз сега не искам да анализирам отговора Ви, щото си имате правото да мисли както желаете. Искам само да отбележа, че Вашите самоотвержени опити от Първанов да направите държавник явно завършиха с пълен крах: Първанов си остана слуга на руско-българската олигархия, нищо друго не е той.
Да, Първанов, уви, е примерен изпълнител на волята на мафията. Което наистина е ужасно и той трябва да си иде. Сам няма да си иде, но ние, гражданите, трябва да му помогнем това да стане колкото се може по-скоро. И не заради друго, ами заради България. За изчистването на нейното име.
Не приемам определението "самоотвержени" за моите усилия да служа вярно и честно на своя държавен глава. Да, аз исках и искам моята държава да има за държавен глава държавник. И работех - според силите си - съзнателно. Но не съм Матросов, да запушвам саомоотвержено зейнали амбразури. В живота си винаг се опитвам да правя нещата съзнателно и професинално, друг е въпросът дали съм успявал. В случая не успях. Не съм съгласен да наричате моя неуспех пълен крах. Защото това означава, че съм съучастник, че нося вина за провала. Аз съм направил каквото можах, каквото ми диктуваше съвестта. Не толкова и не само заради президента, а заради Българския народ. Искаше ми се той да види как на най-високия пост в държавата един политик от средна ръка, воден от чувството си за мисия и отговорност, воден от стратегическо мислене и силно родолюбие, воден от демократични ценности и европейски цели, упява да извърви пътя до Първия наш държавник през 21 век. Друг е въпросът, че в края на краищата насила не можеш никому нищо да дадеш, насила можеш само нещо да му отнемеш. Но съм убеден, че всеки на мойто място трябваше да постъпи така, каквото и това да му струва.
Аз, впрочем, го написах в своя блог, в специален пост, наречен "Чий президент е Гоце Първанов?", но искам и тук да Ви кажа основното.
Г-н Слатински, между нас възниква един показателен кратък диалог между политик и философ, който по начало наистина е рядък случай: политиците у нас съвсем не са склонни да слушат, камо ли пък да чуят какво казват философите. А изглежда трябва: виждате как с Вас, независимо от различията в позициите, в крайна сметка стигаме до сходни изводи. Но Вие стигате до тях, признайте си, с известно закъснение. Аз лично към Вас имам някои морални скрупули: не биваше да се подвеждате и да ставате съветник на Гоце. Каквито и да са били мотивите Ви, компромисът със съвестта е неоправдан: не бива опитен политик като Вас да е чак толкова наивен. А най-вероятно сте се поблазнили: Гоце явно Ви е купил със синекурнатата длъжност в Президентството. Самият Вие обаче в крайна сметка сам се убедихте, че са напразни усилията с нещо да повлияете на безнравствен политик, какъвто беше и продължава да си е наш Гоце.
А той, Президентът Гоце, ще си остане един доказан, но неразкаял се лъжец, който при това обича често пали църковни свещи, внимавайки наблизо да има повечко телевизионни камери. Нищо повече от това не може да е наш Гоце: той си беше и си остана един фалшив безнравствен човек. Един трагичен образ, символизиращ по някакъв начин нашата България, която се намира в такова окаяно положение днес благодарение и на неговите заслуги. Ето тук си личи правотата на моята теза, че в основата на кризата на българската демокрация стоят най-вече дълбоки личностни, ценностни, морални причини. Но това е друга тема, по която много пъти съм писал...
Това исках да Ви кажа...
За липсата на ценности - като една от сериозните причини за кризата, в която се намира обществото ни, за ниското качество на политическия елит и за липсата на лидерство, съм напълно съгласен.
Не с възприемам от доста години вече като политик, а и не съм се изживявал и за миг като такъв, бидейки секретар на президента. Причината да не се чувствам в момента политик е, че нито една от основните партии, представени в парламента със свои парлментарни групи не е моя - нито БСП, която никога не е била моя партия, нито ДПС, нито НДСВ (доколкото я има), нито ДСБ, нито СДС (Rest in Peace), нито Атака... Не говоря за напълнилите гушките си разни отцепници. Те са ми физически непоносими и чужди като манталитет. Така че вие можете да сте философ, но аз не съм политик. Въпреки че в момента някои хора с червен, а по-скоро с до-1989 год. манталитет ме карат да се замисля дали да не се върна в политиката.
Що се отнася до вашите скрупули и съмнения срямо мен - Ваше право е. Само че сте много, ама много далеч от истината да си мислите, че съм се полакомил за синекурна длъжност. Абсурд. Аз съм отказвал и по-престижни длъжности и позиции, вкл. посланически на много хубави места. Даже първото нещо, което казах на президента, когато той ми отдели 90 секунди, за да ме уведоми, че няма да работи повече с мен, бе - че не искам от него да ме урежда за посланик (та да не си праи труда да ми го предлага).
Съгласих се през 2002 год. да стана негов секретар по националната сигурност, защото бях отделил 10 години на непрекъснати усилия и труд за израстване в науката и практиката на националната сигурност и искрено се надявах да мога да бъда полезен на държавния си глава и оттук - на държавата си.
Да се твърди, че падението на Първанов (известен още като Гоце) е типично за демокрациите е непознаване на принципите на демокрацията. Това поведение е типично по-скоро за тоталитарно-олигархична Русия, отколкото за Запада. Вярно е, че хора като Буш, Берлускони и Саркози си без смущение се впускат в суетата на светския живот, но това в никакъв случай не може да се каже за политическия елит на други страни, чиито лидери не са избрали светския живот пред суетата. Ярки примери в това отношение са скандинавските страни или Нова Зеландия. При тях обаче за непросветения местните лидери дори са неизвестни. Впрочем проблема не е в конкретните личности, а в обществата (нациите), които ги обкръжават и в крайна сметка избират. Стереотипът за политическо падение е Русия, нито в САЩ, нито във Франция, нито в Италия не може да се говори за толкова голямо принизяване на ценностите, като при нас и Братушките. В т.нар. Запад, тези политическо-светски фигури поне се чувстват отговорни пред обществото. Първанов доказа, че в неговия случай обществото е само една неудобна формалност, която пренебрегва с лекота.
За справка: http://bg.wikipedia.org/wiki/Георги_Първанов
Не, разбира се, че не навсякъде на Запад, не следя нещата в Нова Зеландия, но наистина се възхищавам от някои норми и нрави сред политиците в скандинавските държави, в Швейцария, в Ирландия... Но съм видял дори и не чак толкова много, н не и малко от нещата, свързани с политиците на Запада и определено смятам, че в известна степен и там набира значителни мащаби това, което за себе си наричам "демократично избрана аристокрация". Честно казано, не ми се връзва, ам никак не ми се връзва с разбирането ми за политик-образец на Запада Берлускони. От малкото срещи с чужди политици, на които Първанов ме допусна, най-силно впечатление ми направи вътрешният министър на Франция - сегашният президент Саркози. Имам обаче известни тревоги сега - как ще й е на Франция като се събуди от съня "Саркози"... И още нещо, честно казано - трудно се съгласявам с тезата, че всичко на Запад е добро, а всичко в Русия е лошо. Което не означава, че бих искал и у нас олигарсите да имат толкова силна роля, а също така и у нас да се налага отгоре управляема демокрация.
"всичко на Запад е добро, а всичко в Русия е лошо" в толкова краен вид не съм имал предвид тезата, но така поставена, мисля че за политиката е напълно вярна. Факт е, че в САЩ Обама е популярен именно защото се отличава от статуквото, дори МакКейн се откроява от републиканския стереотип. А Италия е една тъжна история, нещо като добрия сценарий за развитието на България, лошият е Русия.
В крайна сметка понятията Изток-Запад са неточни, но определено Русия и Италия са концентрирали всичките лоши примери, които можем да последваме, а скандинавските и други страни имат култура, която за мнозина може да е само идеал. Това не се отнася само до политиците, а до цялото общество. Няма как Първанов - роден на село и отрасъл в кулоарите на партийните (тоталитарни и поощряващи лицемерието) институции да има широк поглед и извисени ценности. Именно това беше нещо различно при г-н Неделчо Беронов, но българите не можаха да го оценят. Именно това е проблемът на политици като Първанов - те получават многократно по-голямо доверие, отколкото са си заслужили. И докато има такива дисбаланси в обществото, няма как ги уважават интелигентните и независими хора.
Не е нужно да се спори, кой каквото има да каже го казва... Не е добре само да се акцентира като предопределящо поведението на президента върху това, че той е роден на село. Да се родиш на село не е зл орис, дори за българската политика. Широкият поглед и извисените ценности също не са дадени веднъж и завинаги, човек може и тряба да работи върпу себе си за да ги има. И последното ми несъгласие - всичко, което пишете показва висока интелигентност, но по отношение на г-н Неделчо Беронов сте допуснали партийното ви виждане на нещата да вземе връх. Нищо ново, нищо различно не е предлагал този господин, това беше голям автогол, връх на безсилието на десните, мнозина от които, впрочем, ги нямаше в началото, когато ние се опитвахме да изграждаме СДС... Този поостарял господин мног късно и с изненада е установил, че е десен, той такъв никога не е бил, и не е. Не е редно мног да говоря - заради възрастта му, но истината за него е, че ловко и хитро избра да е десен, провря се тук-там из СДС и без да е чак пък толкова значим юрист си осигури дълги, мързеливи и безделически години в Конституционния съд (защото там се безделничейства тотално), а после без да се прецени като качества и достойнства, дори има нахалството да се кандидатира за президент и бе разгромен позорно. Такива абсолютно неизбираеми като този господин направиха побдата на Първанов на изборите от лека - по-лека, пък сега менторите на господина - олеле, малеле... Много ме е яд винаги, когато някой не ще да погледне обективно и ми навира пълната изборна пародия, наречена кандидатурата "г-н Неделчо Беронов"....