Имаше един виц от съветско време. Известният съветски естраден певец Леонид Утьосов се върнал в родната Одеса, излязъл от гарата, видял всичко много по-различно, оставил куфарите до себе си, разперил ръце и възкликнал: Одеса, мила, не мога да те позная, толкова си се променила! После посегнал към куфарите, но тях вече ги нямало, откраднали му ги. И той плеснал с ръце: Одеса, мила, познах те, все същата си си!
  Та и аз, завръщайки се в България, след много позитивни емоции, почти бях склонен да я видя по-различна, да я намеря променена.
  Но:
  1. Тълпи от хора с ужасна организация на работата на летището, дълго чакане, неприветливост. Сякаш пристигащите пътници са някаква абсурдна досада за част от персонала на администрацията.
  2. Научавам за лицемерието на една министърка, която драпа здраво за мандат, а пет пари не дава за катастрофалното състояние в поверената й сфера за управление. Аз например бих се сврял в себе си поне една седмица от срам и страх - накъде върви страната ни именно в тази въпросна област, пряко, ама изключително пряко свързана с националната сигурност. Но не - министърката за това не мисли, тя мисли за мандата - мандат ми дай, мандат ми дай и повече не ме мъчи!
  3. Срещам случайно колега, приятел и човек, с когото сме работили по някои проекти и силно се уважаваме един друг; затова го питам как са нещата след смяната на началството при тях? А той маха отчаяно с ръка: Не, няма да повярваш - предният бе много слаб, напатихме се и се намъчихме с него, но новият, ох, представа си нямаш - като затропал с крак, като решил да въвежда солдафонска дисциплина, хал хабер си няма от същината на това, с което ние се занимаваме, че то е творческа работа, че там като ти заработи въображението и мислилото, нямаш покой денем и нощем, че той си има работи не със стадо, а с уважавани личности. Не, новият биг бос иска подчинение, иска да се страхуваш от него и да се чувстваш виновен, иска да ти покаже, че си му в лапите, да смачка самочувствието ти и се оказа, че вече половината в нашата организация плачат за предходния, а смятахме, че при него сме ударили дъното! Откъде ги изкопават такива, какъв е този безумен герберски кадрови подбор, те какво - търсят кой най-малко разбира от това, за което ще отговаря и него го спускат с парашут ли?
  4. В метрото съм - нося от чужбина за близки хора един малко по-нестандартен като форма и нуждаещ се от внимание багаж. Вляво до вратата има удобен засек - да го оставя там, хем да не му се случи нещо, хем да не пречи на хората. В този момент младеж си джитка нещо на смартфона, блъска ме без да ме забележи, задминава ме целенасочено на виража и застава точно там, макар да има свободно пространство достатъчно. Аз вежливо го питам дали не мога да ползвам този засек за багажа, че не е мой и искам да го предам след 4 спирки здрав на хората. Младежът пет пари не дава за възрастта ми - все пак съм поне с 35 години по-възрастен. Пет пари не дава за багажа ми. Пет пари не дава за възпитанието си. Пет пари не дава за нищо. Почесва си брадата с нахален, бих казал нагъл, но не искам да изливам тук гнева си, поглед, гледа ме с презрение и ми заявява - тук съм избрал да стоя, пръв застанах тук и това място е мое, нямам намерение да го отстъпвам на когото и да било. Добре, казвам му, няма да споря. Щом това място е по-важно за Вас, отколкото за мен, уважавам правото Ви на временна собственост, все пак вложихте толкова много енергия да го заемете пръв и сте първи по право! Край, нямам повече претенции...
  
  И така, въпреки доброто ми настроение след позитивните емоции зад граница, аз дори не можах да разперя ръце и да кажа на милата България, че ми се вижда поне с мъничко променена към по-добро. Огорчен, нямах сили и да плесна с ръце, а само си помислих - все същата си, мила България! И даже още малко по-лоша...
  
  07.12.2016 г.