Интервю с Мария Дерменджиева, публикувано във в-к “Гласове”, No. 29, 25-31 юли 2008 год. , www.glasove.info със заглавие на редакцията:
  “Първанов започна да се оправдава. Част от провала на Първанов като мисия е свързан с тази заблуда, че като минеш 30 км, вече си част от Големия град, Голямото Добро утро""

  - Какъв е вашият коментар за последното интервю на държавния глава от понеделник във в. “24 часа”?
  - Следя неговите изяви и не крия, че съм пристрастен и разбираемо критичен. Според мен това е най-слабото интервю на президента Първанов досега. Причините за тази оценка са три. Първо, той се оправдава...

  - ...което показва, че се чувства виновен?
  - Най-малкото е болезнено чувствителен. Той репетира всеки жест в словата си, а винаги съм му казвал, че е по-добре, вместо да репетира три часа една реч наизуст, да ни събере секретарите за мозъчна атака и да дебатираме три часа какво да каже, не как да го каже. Оправдателният тон в интервюто си го обяснявам с това, че той вътрешно разбира, че е казал неща, които са недопустими. Изявлението, че ДАНС трябва да изясни доколко тезата в доклада на ОЛАФ е обоснована, за мен е индикация за загуба на ориентация. Ненапразно реакцията на европейски дипломати е: президентът си отгледа премиера, премиерът си създаде ДАНС, сега ДАНС да проверява критиките на ОЛАФ към президента... – абсурдно е! Ако иска, нека президентът да покани, да речем, Интерпол или Европол да сверят изводите на ОЛАФ, но не може да иска българска институция да разследва европейска, при това далеч не само европейска по роля и влияние институция. Това създава прецедент, който може само да шокира Европейската комисия. Дори ОЛАФ да е направила част от доклада си по публикации в българските медии...

  - Смятате ли, че е имало упражнено влияние върху ОЛАФ?
  - За мен истината е някъде по средата. Това е част от по-дълбок разговор. Щом сме приели да сме част от европейското пространство, трябва да приемем правилата, нормите и институциите на ЕС, да реагираме не като български политици и популисти, а като европейски лидери. Не можем да се държим като слон в стъкларски магазин, не можем да дойдем, образно казано, от село, и да си оставим навущата и опинците в хола, защото точно това сме свикнали да правим у нас. Така в подредения европейски дом не се прави, това е друго възпитание, друга култура, друг манталитет. А и ОЛАФ не е просто някаква служба, а е световна опора по отношение на прането на пари.

  - Да се върнем към интервюто.
  - Казах, че звучи оправдателно в резултат на липсата на стратегия. Когато не знаеш накъде си тръгнал, никога няма да стигнеш там. Второ, интервюто показва липсата на разбиране на процесите в страната. Президентът сякаш не си дава сметка за дълбочината на проблемите и използва всичките си ресурси – “Труд”, “24 часа” и другите, създаващи му вреден за самия него комфорт медии и журналисти, за да отиграе ситуацията политически и по нашенски. Това всъщност е разликата между управлението на кризи и кризисния пиар. Когато се опитваш да управляваш една криза, трябва да стигнеш до дълбоките причини на конфликта и ако можеш, да го управляваш, да минимизираш негативните последствия, да си извлечеш поуки. Докато пиарът просто е отиграване на ситуация, опаковането й в по-атрактивна обложка. Третото, което ми се струва най-смущаващо, е пълната загуба на ориентация - какво прави Първанов като президент, за какво използва президентската институция. В тази обстановка един от ходовете, които бих му препоръчал, е най-напред да огледа своя двор, да види с кого общува, кой му влияе върху начина на взимане на решения; второ, да огледа екипа си, кой подготвя анализите на ситуациите, и третото, което е много важно – липсва стратегическо мислене по повод на ключовите проблеми, с които може да се ангажира президентската институция. Нужни са радикални действия и в трите посоки: спешно откъсване на президента от средата, която го засмуква – средата на лукса, на олигарсите, на ловните дружинки и на скъпите костюми.

  - Не мисля, че това е възможно...
  - Но само така той може да се върне в реалността. Не е популистко това, което казвам. Въпрос е на оцеляването му. Първанов трябва да разбере, че тази среда засмуква и съсипва ценностната система. Освен това в президентството е пълно с изчерпани хора, хора - негови сенки, които го манипулират, изкривяват му действителността – напр. Бойка Башлиева, Красимир Стоянов... Президентът трябва да се освободи от 7-8 души незабавно, да преструктурира екипа и да преосмисли приоритетите на институцията и държавата, с които да се ангажира.

  - Предлагам да спрем с безплатните съвети към президента...
  - Но той е нашият президент, моят президент! Не споделям хуленето му, той е държавният глава и ще бъде такъв още три години. На мен ми е обидно дискредитирането на институцията, на държавата ни...

  - На всички ни е обидно. Но не смятате ли, че президентът лично допринесе достатъчно за дискредитирането на България? Не трябва ли да се “самосезира” и да напусне поста?
  - Не. Мачът на опозицията е загубен на изборите през 2006 г.: не издигнаха реална алтернатива, не се пребориха, не го подложиха на сурова критика – имаше толкова неща за дисекция, а те мънкаха. Нека сега да не искат служебни победи – това не е БФС. Няма да има преиграване на мача.

  - Не искам да се отклоняваме от темата за българския президент. Известно е, че сте препоръчвал на Първанов да не участва в тържества, откриване на обекти, ловни излети и пр., организирани напр. от Георги Гергов, Васил Божков или Людмил Стойков. Защо?
  - Съветвал съм го, защото винаги съм смятал, че президентът е олицетворение на държавата, и има голяма разлика между човека, политика и държавния глава Първанов. Когато той се обвързва с мероприятия, спонсорство, лов с тези хора, той като държавен глава им слага етикета „проверено, мини няма”, т.е. дава от най-високо ниво гаранция, че тези хора са чисти, почтени, морални, с изцяло законни действия. А в обществото има огромни съмнения доколко това е така. И по този начин Първанов се позиционира от другата страна на браздата, прави избор на чия страна е той – на страната на обществото или на олигарсите.

  - Познавате ли Людмил Стойков?
  - Разбира се. Ние всички сме от Перник.

  - Хубаво изречение.
  - Има ирония в този израз. Но имах предвид Л. Стойков, президента и себе си. Макар че с президента се запознах по-късно. А Люси го познавам в чисто човешки план и съм общувал с него основно от годините, когато не бях нито в парламента, нито в президентството. Импонираше ми тогава неговият хъс да успее, да се пребори в дивото начало на прехода, той е мъжкар, рискува си вкл. живота – нравите тогава за тези момчета бяха жестоки, играеха не балет, а на bullet. Но в момента, в който станах секретар на Първанов, аз си наложих не само по отношение на Л. Стойков – познавам доста богати хора, една санитарна хигиена на контактите. И исках подобна принципна лична хигиена да я подскажа и на президента в анализите си. Когато Първанов ходеше в Перник, той никога не ме взимаше. А ние сме перничани. Може да не знаем достатъчно добре какво един или друг бизнесмен или “бизнесмен” е правил в Русе, но в Перник всичко се гледа под лупа, това е нашето голямо село. След като отиде на мероприятие, на лов, на басейн с някой със смътна репутация, Перник три дена боледува. Този град никога не го е възприемал просто като президент на всички българи, вижда го първо като перничанин. И затова там се говори, че Първанов е първият от заемащите висши държавни постове през последните 50-60 години, който не направи нищо за града си, дори шосето за Перник не е оправено. А всяка дупка по пътя е съпроводена с ругатни към властта. Има повишена чувствителност към перничаните политици, а като добавим и граовските ни специфики – стеснения хоризонт, усещането, че София е на една ръка разстояние – хващаш “еликтричката” и си там... А София е друга цивилизация. И много перничани са “катастрофирали” така. Част от провала на Първанов като мисия (и моят може би също) е свързан с тази заблуда, че като минеш 30 км, вече си част от Големия град, от Голямото Добро утро. Но това е опасна илюзия и самоизмама, защото там са високите слоеве на атмосферата, където има други по-широки хоризонти. Много е страшно това за всеки перничанин – той веднага попива възможностите, давани от големия град, пространството, лукса, парите, а няма необходимата култура да се адаптира, да си изработи имунитет срещу съблазните. Перник е град, който е създаван на спазми – миньори, машиностроители, металурзи, той няма традициите, няма сплотеността, аристокрацията на духа. В този смисъл и не уважава авторитети от своя град, охулва ги, завижда им. Неслучайно най-добрият за мен български поет от края на ХХ в. Борис Христов едно време ми каза: “Ники, прогледнеш ли с едното око, бягай от Перник, че ще ти извадят и двете”.

  - Спомням си, че когато приехте поста секретар по националната сигурност на президента, имахте големи очаквания, но бързо се разочаровахте. Защо?
  - След промените от 1989 г. моят професионален път изцяло се обвърза с проблемите на националната сигурност – като научен и преподавателски интерес. Затова и този пост беше сериозна възможност да реализирам част от идеите си, въпреки че си давах сметка за представителните функции на институцията. През първите две години имах надеждата, че президентът като историк, като човек, получил внезапно и неочаквано политическо развитие на базата на невероятно щастливо стечение на обстоятелства, ще използва своя шанс да остане като нещо повече от запис в историята. Ще осъзнае, че има мисия. На фона на тези очаквания, опитвайки се да уплътня позицията на секретар по национална сигурност, беше още по-драматична катастрофата на разочарованията ми и превръщането на престоя ми в президентството в 5 на практика загубени години.

  - Всъщност на каква база тогава беше сформиран екипът на Първанов?
  - В началото бях обнадежден, виждайки около себе си екип, който ми се струваше много качествен. Надявах се, че сме поканени като можещи и знаещи, после разбрах, че ролята ми е – както обичам да се шегувам – на синя брошка в червения ревер. И започнах да си задавам въпроса как е формиран екипът. Останалите ми колеги бяха подбрани по един от следните четири критерия. Първо, лични приятели на Първанов, на които той има доверие, които и досега работят в администрацията като приятели на президента.

  - Да няма такава длъжност в класификатора?
  - Не, но има няколко души, които ако ги питаш какво работят, биха отговорили “работя приятел на президента”.

  - Кои са те?
  - Не искам да ги засягам... например един симпатичен човек като Тодор Велев, но не е само той. В контекста на факта, че бях уволнен от администрацията, всяка моя дума може да се приеме едва ли не като плюене в кладенеца, от който съм пил вода, затова ще спра дотук. Другият кръг (някои от кръговете се пресичат) бяха хора, минали през “Позитано” 20. Абсолютен мит е, че президентството е надпартийна и деполитизирана институция. Има служители, които работят като хора от БСП. Следят изявите на президента, стараят се да му помагат да не се отклонява от правата партийна линия – много от тях са сред най-критично, а и иронично изказващите се там за премиера. Третият кръг са онези, които имат зад гърба си ясна влиятелна подкрепа – или от бизнес средите, или от средите, диктуващи нещата в българската политика. Разбираемо е, държавният глава не може да игнорира влиянието на тези среди, които реално дърпат конците в България, най-малкото докато натрупа авторитет. И четвъртият кръг, естествено, са свързаните с Държавна сигурност. Мой приятел, врял и кипял в службите, на шега още в началото ми подхвърли: “Нямаш никакви шансове в тази администрация, защото, доколкото преценявам, само ти тук нямаш папка в Първо главно.” Действително в президентството е много силно присъствието на хора от бившата ДС. Някои не го и криеха, странно е, че не всички от тях засега се появяват в списъците на комисията по досиетата. Но си го обяснявам с големия брой унищожени документи. В крайна сметка вероятно непринадлежността ми към нито един от тези 4 кръга обрече на провал опитите ми да стане интегрална част от екипа. Което сведе мисията ми, както аз я разбирах, до това да държа президента информиран по актуалните и болезнените въпроси, за да не може никога да твърди “никой не ми каза, не знаех”. Отговорно твърдя, че президентът е бил винаги прекрасно информиран за всичко в държавата* – и за крупните бизнесмени, и за сделките в МО, и за ставащото в МВР, така че не разбирам защо той си позволява да твърди, че е неосведомен и лишен от информация. Отделен въпрос е дали е предприел нещо на базата на това, което знае, което са му докладвали службите или съм му написал аз. Не ми беше леко да работя в една среда, в която се правеха, че не ме чуват и колкото повече бях изтласкван в периферията, толкова по-рязък ставаше моят глас, за да бъде чут. Влагах елементи в своите текстове, които трябваше да сепнат президента, да го заболи, за да обърне внимание. “Израелската” стена, която той изгради между двама ни, превърна 5-те години в сблъсък на характери и разбирания. На единия полюс – плъзгане по повърхността, свикване с привилегиите и лукса на властта, на другия полюс – експертен, понякога дори брутален или емоционален натиск от моя страна върху него, за да се опитам да разруша комфорта в администрацията. Винаги съм казвал, че когато гледаш на света от втория или третия етаж на някоя сграда на властта, когато пред теб има чаша уиски и ядки и долу те чака шофьор с кола, а бъдещата ти кариера е предопределена в уютно посолство в Хага, Осло или другаде, тогава гледаш света с обърнат бинокъл – големите неща ти се струват незначителни. Исках президентът да вижда реалните проблеми на страната и хората, да се сбори поне за една кауза, а не да превърне двата си мандата в това, което всъщност се случи в Полша. Поляците се питат сега: как можахме да изберем този социалист Квашневски, защо загубихме 10 години... С какво да го запомним – с това, че имаше хубава жена ли? И последните години на втория мандат на Квашневски се превърнаха в агония, в пълна досада за поляците. Стремях се да не се превърне и президентството на Първанов в агония, в 10 загубени години за България.

  - А с какво се отличава новият екип на президента?
  - Изчезнаха в голяма степен креативните хора. И там вече се мисли по-малко, по-малко се анализира, не се изработват позиции, алтернативи и това крещящо си личи в изявите на президента през последната година. От работа в служба на държавния глава и на стратегическата му мисия се премина още в средата на първия мандат в обслужване на бившия лидер на БСП и настоящ титуляр на институцията, която се политизира. Творческата работа е изнесена навън, дадена на ишлеме...

  - Нещо като аутсорсинг?
  - Да, не знам дали читателите ще разберат понятието, затова исках да си го спестя. Сред секретарите има ключови фактори от отделни институции, представители на престижни университети. Президентът смята, че те имат властта да мобилизират свои доценти и професори и да им възлагат да подготвят различни документи за президентската администрация. Президентството не успя да стане мозъчен тръст на нацията, но по-лошото е, че вече няма нито капацитета, нито задачата да стане такъв. Именно затова толкова малко продукти излизат от там, стига се до неудачни импровизации на президента, неправилно отиграване на ситуации. А това пречи, бих казал, дори на неговата почти перфектна политическа интуиция. Абсолютна заблуда е, че ректор или зам.-ректор на качествено висше учебно заведение може да заповяда на доценти или професори “напишете еди-какво си”. Колкото и добри учени да са те, те нямат погледа отгоре, възможността да подходят стратегически, не са вътре в средата, нямат нужната информация. Тоест двете администрации са коренно различни. Каквито и да са хората във втората администрация на Първанов, тя не е създадена, за да работи, а за “аутсорсинг”. Няма аналитичен отдел, но има огромен пресцентър, следователно основната цел е пиарът, президентът да “продаде” образа си на обществото. Само че това работеше перфектно в началото. Когато обикновеният, дребният човек, аутсайдерът, ако щете, получаваше една реабилитация. Винаги начело на държавата и бизнеса през прехода стояха хора с пари и възможности. Никога обикновеният човек. Изведнъж един обикновен човек застана начело, с който те да се идентифицират. Човек, който никога не се е сборвал за каузи, който винаги е бил втори и е трябвало да оцелява, мобилизирайки всичките си ресурси, който е средностатистически – и като интелект, и като семейство, и като доходи, и като къща с тоалетна в двора – и изведнъж такъв човек става държавен глава. И хората се обнадеждиха, видяха, че не е гибелно да си обикновен човек. Почувстваха се реабилитирани, получиха своеобразен реванш за униженията на прехода: “Вие може да имате парите, имотите, красивите мадами, но ние си имаме наш човек, от нашата черга, сродна душа за президент. Ето, човек от Сирищник и от Косача може да стане държавен глава.” Тогава пиарът работеше, каквото и да каже президентът, възприемаше се добре от хората. Когато обаче доверието е разрушено, когато в малките медии и в интернет сайтове материалите са 100:1 негативни и авторитетът изчезва с всеки ден и дори обслужващите социологически агенции вече го долавят, трябва да се премине към кризисен мениджмънт, защото пиарът вече не заблуждава никого. Затова твърдя, че президентът е жертва на своя пиар, който му внушава, че всичко е много просто – качваш главните редактори на най-тиражните вестници в президентския самолет, отвеждаш ги на екскурзия до Бразилия или Малдивите и те са ти “в кърпа вързани”. Само че хората у нас може все така да са си лесни за манипулиране, с нула политическа енергия, но в информационното общество през ХХІ в. са доста по-добре информирани и в душите и сърцата им трябва да “пипаш” с по-модерни практики и хватки, не така откровено по социалистически – с пропаганда. И съм го предупреждавал президента, че ако не намери стратегически приоритети, ако не се превърне в лидер, ако не се пребори поне за една кауза – дори с риска да ядоса силните на деня по света и силните на деня у нас, то може да се случи така, че той да се превърне в скулптурата на Св. София. Всички казват: “Стои много добре, но никой не я забелязва.” Това е предпоследната фаза преди агонията.

  - Накрая, един кратък въпрос, уважавате ли Първанов като персонификация на българската президентска институция?
  - Изпитвам сериозна криза на човешко доверие към президента като персонификация на институцията и съм обзет от дълбоки съмнения, че той разбира, че високият му пост е мисия. Тече бърз процес на смаляване на президента в моето съзнание и все повече се стопяват искрените ми надежди, че България ще има в негово лице съвременен и модерен държавен глава, президент от ХХI век.

  *Вж.: nslatinski.org

  25.07.2008 год., С доц. Николай Слатински разговаря Мария Дерменджиева