Стратегия Синергия Сигурност

  На официалната церемония по прекратяването на българското участие в операцията по стабилизиране и възстановяване на Ирак („стабилизиране” ... „възстановяване” ... „Ирак” – в тези думи има толкова много зла ирония и горчив сарказъм), президентът Първанов заяви: „Трябва да признаем, че имаше и грешки, и пропуски, които съпътстваха организацията, подготовката и реализацията на мисията в Ирак.”
  Това са контатации не на някой независим политически наблюдател, а на върховния главнокомандващ. Затова със страшна сила виси въпросът: „А той какво направи, за да ги няма тези грешки и пропуски?”...

  Диагнозата за състоянието на българската демокрация не е никак добра. Преходът продължава да генерира хаос, лоша управляемост, разпадащи се ценности, засилващо се социално разслоение и нарастваща обществена и индивидуална апатия сред хората.
  Всъщност, много, наистина твърде много от това, което се случва у нас е отдавна вече анализирано, синтезирано и прогнозирано от видни, мъдри умове, от класически и съвременни, must read автори. Един от тях е Фридрих Хайек.

  Аз съм радостен от самия факт, че в София протестират млади хора. Нищо, че все още те са обидно малко.
  Както много пъти вече съм писал – младите хора и само те могат да спасят страната ни.
  Ако обаче се събудят, ако се разгневят, ако си размърдат задниците и мозъчните гънки.
  Ако си отвоюват България от антиевропейския и провинциален, атрофирал откъм идеи и склерозирал политически елит. Ако си направят и подредят България – такава, в каквато те искат да живеят.

  Напоследък ми е все по-трудно при срещи с близки и приятели, с познати и непознати, на улицата или по време на лекции. Защото неизменно бивам питан, разпитван и разпъван за това, че съм бил пет години секретар на президента.
  Не мога да си затварям очите пред очебийния, очевидния и очевадния факт, че в разговорите, които водя и в които постоянно бивам въвличан, аз се натъквам на нарастващо чувство на огорчение, недоволство, несъгласие и не рядко на срам (да, на срам – което е най-смущаващо) от действията и бездействията на президента, от неговите позиции и липса на позиции, от засилващата се – според не малко хора - негова страст към развлечения и охолство, към лукс и безгрижие спрямо реалните притеснения, горчивите страхове и ескалиращите тревоги на страната ни и на обикновените й граждани.

  Набиращата сила криза в МВР и в частност намеренията на полицаите да протестират с напомнящото един друг труден момент за държавата ни „пушене на цигара”, ме накараха да приема поканата на Петър Волгин за разговор в предаването „12+3” на програма „Хоризонт”.
  Реших, за разлика от друг път, да публикувам тук своите „тезиси” („опорни точки”, „некои съображения”), които си бях написал, подготвяйки се за това участие.