Стратегия Синергия Сигурност

  Не искам да ми се приписват зависти или тъмна балканска субектност, но от няколко дни си мисля:
  Еврокомисарството не е лична позиция, за която човек си подава СиВи-то и се бори сам, за да се устрои на престижна и високо платена работа. Това е кандидатура, зад която застава конкретната държава, за която се борят цял куп национални институции, поемат се ангажименти от първите лица в управлението, обвързват се интереси, преплитат се сложни разговаряния, преговаряния и договаряния.

  Пет години в президентството бяха за мен с преобладаващо негативна равносметка. Независимо от моите усилия (сериозна част от тях са на сайта ми - две книги и една рубрика). Разбира се, не случих на президент, за когото си струваха толкова трудности и битки за вярната от гледна точка на българските интереси и националната ни сигурност (както аз ги разбирах) позиция. Но далеч по-важното е, че такава е конституцията - тя превръща президента в слаба политически фигура, във фигурант, в етикет, в невъзможна да се сбъдне надежда на избирателите. Още повече след като в зародиш посякоха, съсипаха, унищожиха и обезсмислиха Закона за Консултативния съвет за национална сигурност, на който, впрочем, аз бях вносител, аз се борих почти еднолично за прокарването му (СДС вече бе против президента Желев, в БСП винаги бяха против него и така съвпаднаха общите им интереси - да го лишат от такъв мощен инструмент за изковаване на национално съгласие около стратегическите приоритети на страната, какъвто би могъл да бъде починалият преди да се роди КСНС).

  Някoгa, още през 2003 г., бяx нaпиcaл зa президeнтa Пъpвaнoв aнaлиз „B cтpaнaтa нa Бoйкo и Cлaви” – зa oпacноститe пред нaшeтo oбществo и дeмoкpaциятa ни oт тoзи тип „фeнoмeни”, кoитo „пипaт” eлeмeнти oт ниcкoтo и низкoтo y чoвeкa, кoмyникиpaт директнo c плeбca, изпoлзвaт eзик, cъдъpжaщ нe мaлкo aрогaнтност, oпростaчвaщи внyшeния, мaчoвcкa нaxъсеност и рушaт предcтaвитe зa блaгoпpиличиe и възпитaниe, нo гъдeличкaт пpиятнo нeизбити кoмплeкcи и cтaявaни доскоро в пoтуритe нa oбществeнoтo мнeниe въждeлeния.

  За мен е крайно, дори безкрайно тревожно, когато ключово лице в нашата държава превръща лъжата в норма, в практика, в навик, в ежедневие, в политически инструмент, в нещо съвсем естествено, в средство за разправа с опонентите.
  Възможни са само следните варианти:

  Това, което видях през годините, когато бях във, край, около, зад и под политиката ме убеди, че за мнозинството наши водещи политици практически няма нищо свято в политиката, че те са брутални пердета по отношение на принципите, че са хазартни играчи спрямо националните интереси и алчни сребролюбци в грижата за личното си богатство. Утешавам се, че неспособността ми да бъда като тях ме направи неспособен политик. И все пак, макар и видял в политиката 2 и 200, дори и 20 000, не съм си и представял даже, че ще ни управлява като води народа за носа човек,