Този сайт е личен. Всички материали в него изразяват само и единствено моите собствени виждания, убеждения, възгледи и позиции. Всички съдържащи се тук принципни становища и идеи не са имали, нямат и няма да имат за цел да засегнат човешката и професионалната чест на когото и да било.
  Нищо, написано тук, по никакъв начин не може да ангажира нито един от моите настоящи и бъдещи работодатели от правителствени и неправителствени, областни и общински, корпоративни и частни организации, от университети и академии.
  Отсега нататък аз, като наемен работник на умствения труд, искрено се надявам, че моето мнение по даден въпрос няма да стане повод да бъдат застрашени интересите (икономически и финансови, материални и морални) на работодателите ми, само защото това мое мнение не е допаднало на някой от властимащите - министър-председател, председател на Народното събрание, президент, министър, депутат, висш магистрат, областен управител или кмет.
  Mисия на сайта >>

Нищо повече от лично мнение

  Преди време един мой университетски колега и известен български учен (не е вече между живите, затова не му споменавам името) ми казваше следното:
  Всезнайкото има мнение по всички въпроси от международните отношения и националната сигурност, а експертът – само по тези, които разбира.
  Постоянно ме притискат, даже го изкарват като едва ли не мой морален дълг, да се изказвам по всяка тема – и от медиите ми звънят, и на личната поща ме атакуват, и като ми разпознаят физиономията на улицата ми говорят настоятелно (казано шеговито, има полза човек отдавна да не е вече в политиката – в институциите, службите на общината и отделни граждани се досещат, „че са ме давали по телевизора”, но вече са позабравили как беше – дали трябваше да ме мразят или не, затова се отнасят някак уважително, като към човек от голямото добр’утро, нали „случайни хора по телевизора не ги дават” :) ).

Пост-социалистическа едра шарка

  Този, който иска да прочете нещо повече от Кой?-вестници, нека надзърне в сайта на "Дневник". Там им два много силни текста на Теодора Димова и Евгений Дайнов като реакции на трагедията в Париж.
  По своята същност тези два текста [като че ли] са коренно различни и отстояват противоположни тези. Но според мен те в нещо много дълбоко и истински ценно си приличат - това са два абсолютно европейски анализа!
  Аз съвсем убедено и разтревожено смятам, че у нас протича изключително опасен процес на крайно отрицание, на осъждане, охулване и омраза към Европа. Този процес е като пост-социалистическа едра шарка - болест, която инфектира все повече хора у нас, а носи в себе си опасността от летален изход или нанасяне на уродливи петна по лицето на обществото ни. Отричайки се от европейската идентичност ние можем да загубим и националната си идентичност, която в своята дълбока същност е европейска.

Държавата ни – паянтова, скрибуцаща селска каруца

  Тези дни няколко приятели пием кафе и разговорите ни са все около политиката. Както се шегува един от тези мои приятели – от възрастта ще да е, затова другите теми постепенно отпадат и остава само политиката. 
  Опитвам се да разсъждавам, че щом 25 години все сме последни и все по-последни ставаме в Европа, то очевидно не е защото непрекъснато ни управляват негодни или негодници, несъмнено има и по-дълбоки системни и ценностни причини...

Европейци сме ний, ама все не дотам, че даже почти никак (Или загрижено за четирите „З“)

  По принцип се въздържах да правя коментари относно всички събития свързани с терористичния акт в Париж.
  Някои от причините са предимно лични – вече не ми се участва в масовата и безполезна говорилня, в която звучат предимно самовлюбени и силно некомпетентни монолози.
  Освен това всичко, което съм искал да кажа за тероризма и в частност за религиозно мотивирания тероризъм вече е написано в моите книги, студии и статии, споделено е на конференции (малък пример за това виж тук http://nslatinski.org/?q=bg/node/667).
  А при предната „карикатурна война“ дадох интервю на Милена Димитрова за вестник „Труд“ на 9 февруари 2006 г. (ще приведа това свое интервю в приложението към този текст). Казаното в него тогава в общи линии остава в сила и сега, 9 години по-късно.
  [Нека се отчете, че по онова време бях секретар по националната сигурност на президента Георги Първанов и някои от моите тези са поомекотени, за да не наруша етиката на поста, който заемам.]

ББ и внезапното му отрицание на Възродителния процес

  Това е мой коментар във Фейсбук:
  Някога бях в нормални човешки отношения с една народна представителка от БСП.
  Веднъж си говорихме с нея по проблем на външната ни политика и тя ми изложи много аргументирано, убедено и даже пламенно своята позиция. Само след два дни в "Труд" прочетох нейно интервю, в което тя много аргументирано, убедено и даже пламенно бе защитила точно противоположната позиция.
  Попитах я какво означава всичко това. Отговори ми следното: "В политиката трябва да говориш не това, което мислиш, а това, което трябва и не това, в което вярваш, а това, което ти е изгодно."

Експорт на съдържанието