Този сайт е личен. Всички материали в него изразяват само и единствено моите собствени виждания, убеждения, възгледи и позиции. Всички съдържащи се тук принципни становища и идеи не са имали, нямат и няма да имат за цел да засегнат човешката и професионалната чест на когото и да било.
  Нищо, написано тук, по никакъв начин не може да ангажира нито един от моите настоящи и бъдещи работодатели от правителствени и неправителствени, областни и общински, корпоративни и частни организации, от университети и академии.
  Отсега нататък аз, като наемен работник на умствения труд, искрено се надявам, че моето мнение по даден въпрос няма да стане повод да бъдат застрашени интересите (икономически и финансови, материални и морални) на работодателите ми, само защото това мое мнение не е допаднало на някой от властимащите - министър-председател, председател на Народното събрание, президент, министър, депутат, висш магистрат, областен управител или кмет.
  Mисия на сайта >>

Искам да сме Държава! Много ли искам?

  Честно казано, малко съм като знаменития съветски джаз певец и артист Леонид Утьосов (1895-1982). Той веднъж се върнал в Одеса, оставил куфарите, плеснал с ръци и казал: Одеса, така си се променила, че не мога да те позная!
  После погледнал - куфарите му ги няма. И пак плеснал с ръце и казал: Познах те, Одеса, все си си същата!

Déjà-vu: "Уотъргейт" – прилики и разлики

  Трябваше ми да прочета едни неща за аферата "Уотъргейт" (оттогава всяка крупна афера е "гейт").
  Като махнем липсата на аналогичен конкретен повод, всичко друго бе за мен като déjà-vu - толкова познато ми прозвуча:
  -- И тоталната деморализация на изживяващата се като изборни аристократи политическата каста.
  -- И задънената улица на властта.
  -- И безумно противоречивите, нелепи, смешни и потресаващи изказвания на самия връх на управленската пирамида, плачещи за обяснение не от психолози, а от психиатри.

Корпулентни телеса са запречили пътищата на страната ни

  Моите тревоги и опасения са, че:
  -- при този запушен отвсякъде социален живот;
  -- при тази всеобща липса на перспективи, стратегия и надежди;
  -- при това всепоглъщащо опошляване на всичко;
  -- при тези загубили всякакво чувство за приличие; реалност и самосъхранение корпулентности...
  няма да ни се разминат възможно най-лошите сценарии.

Не повърхностни дефекти, а симптоми на много тежко заболяване на българската държава

  Добрич със суджуците, Винеградец с детето-снайпер не бива да се разглеждат така, както се разглеждат – като изолирани случаи. В соца се разсъждаваше по подобен начин – на отделни места, отделни хора погазват социалистическата законност, но иначе социалистическото ни общество става все по-развито и демокрацията все по-общонародна...
  Тези случаи не са някакви случайни, епизодични пъпки, загрозяващи днешното лице на нашата държава. Не са неестетични пъпчици, които като ги намажеш с крем „Здраве” и с малко фон дьо тен и лицето на държавата ни ще светне и ще засияе с непорочна красота.

За черно-белите учебници – 3 (За бедността в България. И за нашето отношение към олигархията и нейните безобразия – също)

  Още само веднъж и за последно за черно-белите учебници.
  Моят опит бе да поставя този проблем в по-широк контекст. В контекста на уродливото общество, в което се превърна България след края на Прехода и особено през последните десетина години – години, които ще останат в историята ни, в това съм убеден, като много лоши за страната, като развихряне на некомпетентността и арогантността, като пълна липса на стратегия и на каквато и да било програма за управление, която да произвежда бъдеще, модернизация, жизнен стандарт и сигурност за държавата, обществото и гражданите.

Експорт на съдържанието