Този сайт е личен. Всички материали в него изразяват само и единствено моите собствени виждания, убеждения, възгледи и позиции. Всички съдържащи се тук принципни становища и идеи не са имали, нямат и няма да имат за цел да засегнат човешката и професионалната чест на когото и да било.
  Нищо, написано тук, по никакъв начин не може да ангажира нито един от моите настоящи и бъдещи работодатели от правителствени и неправителствени, областни и общински, корпоративни и частни организации, от университети и академии.
  Отсега нататък аз, като наемен работник на умствения труд, искрено се надявам, че моето мнение по даден въпрос няма да стане повод да бъдат застрашени интересите (икономически и финансови, материални и морални) на работодателите ми, само защото това мое мнение не е допаднало на някой от властимащите - министър-председател, председател на Народното събрание, президент, министър, депутат, висш магистрат, областен управител или кмет.
  Mисия на сайта >>

Интервю за Стоян Вълев, „Книги News”, 13.02.2011 г.

  Интервюто може да бъде прочетено и на следния адрес: http://www.knigi-news.com/?in=pod&stat=6346&section=9&cur

  - Прочетох нещо в блога Ви, което ме развълнува:
  „Аз изграждам търпеливо и с обич своя Малка България – и тя е чиста, спретната, демократична, спокойна и интелигентна. В нея са моите най-любими хора и моите най-любими творци. За мен в тази България е важно аз и населяващите я скъпи същества да са честни и почтени; майка ми да е още дълго жива, децата ми да са много дълго здрави; да имам възможност да предоставям на своите студенти максимално качествен продукт и да дам на своята наука максималното, на което съм способен. Ето, вече месец в тази моя Малка България на гости ми е Джон Стайнбек. След „На изток от рая”, „Златната чаша”, „Безпътният автобус”, „Улица „Консервна”, „Небесните пасбища”, „Тортила Флет”, „Пътешествие с Чарли”, дочитам (препрочитам) „Гроздовете на гнева”. И после този сладкодумен разказвач ще си тръгне, а ще започне да ми гостува някой от Хемингуей, Фокнър или Ъпдайк, Хесе, Фриш или Канети...”
  - Да, това е моята реакция на действителността, на унилата родна действителност. Голямата България се превръща все повече в коридорна територия с обслужващи функции, населена от спасяващи се поединично индивиди. В нея общите и общностните ценности и идеали, цели и приоритети минават на заден план, не на последно място, защото се смятат за губещи каузи и остатъци от колективизъм; защото са непродуктивни в свирепото време на крайния, безмилостен индивидуализъм и на лишеното от морални задръжки преследване на успеха на всяка цена. Голямата България страда от политически СПИН – Синдром на придобитата идентичностна недостатъчност, в нея стават все повече интелектуално ограничените хора и маргиналите, социопатите и страдащите от остри нравствени и етични дефицити, та дори и двукраките дегенерати, които не уважават другите хора, навлизат им безпардонно в личното пространство, не се съобразяват с тях, нарочно профучават с колите си през локвите, за да изпръскат с кал пешеходците, говорят на висок глас всевъзможни глупости по джиесемите си в градския транспорт.

Интервю за Мария Дерменджиева, „Гласове”, 08.02.2011 г.

  Интервюто може да бъде прочетено и на следния адрес: http://glasove.com/article-11943.php.
  
  - Как възприехте доклада на парламентарната подкомисия за контрол на СРС във връзка с подслушването на Ваньо Танов?
  - Вероятно при по-различни обстоятелства този доклад би заслужил особено внимание. Защото е безпрецедентен, суров и дори безсърдечен спрямо властта. Даже аз самият в друга ситуация бих бил доста изненадан от него. Но в сегашната политическа драма съм по-скоро склонен да гледам скептично на доклада. Макар и да поставя сравнително точна диагноза на случилото се, той не „пипа” дълбоко вътре в самата същност на нещата. Той коментира симптомите на болестта, но не и самата болест. Нещо повече – не предписва лечение, нищо че с просто око се вижда, че констатираните симптоми изискват да се направи следващата крачка, а тя е хирургическа намеса и дори химиотерапия. В този смисъл докладът за мен е удар в празното пространство. Той е внезапна проява на смелост, от която са се уплашили самите смелчаци от мнозинството. По принцип не си падам по хора, които застават пред огледалото, правят страшни физиономии, оглеждайки се в него, и така се стряскат сами от своите си физиономии, че се изпокриват под кревата и започват неудържимо да тракат със зъби от страх.

Докога ще се търпят недъзите на българската демокрация? (И защо няма алтернатива на управлението и управляващите?)

  Напоследък станаха несъмнен хит смазващите, спиращи дъха, просто убийствени с диагнозите си за ситуацията в България анализи, базирани на културната антропология, социалната психология и идентичностната социопатия.
  Да вземем само брилянтните дисекции (направо вивисекции), проведени от Харалан Александров и Николай Михайлов със стигащо до жестокост хладнокръвие в изводите.
  Очевидно дебатът за процесите в страната ни се измества от омръзналите на всички социологически и политологическите производства на думи, целящи обслужването на партийните елити и конструирането на желани от задкулисието сценарии за развитие - към същностните изследвания, навлизащи в дълбоките води на необратимите деформации и туморните образувания в обществото ни. Включват се панически аларми и сигнални лампички, че количествените натрупвания преминават в злокачествени изменения.

Обяснете ми кое по-точно е дясното на „ГЕРБ”! (Диагнозата за ставащото в България не е в плоскостта дясно-ляво: поне според мен)

  Днес рано сутринта, преди да тръгна да изпитвам мои студенти-магистри, се заслушах как по една от предпочитаните от мен телевизии обясняваха разпалено, че няма „между” в днешната ситуация – или си с Бойко Борисов и Цветан Цветанов, или си със Сергей Станишев и Ахмед Доган. И ако човек е с десни убеждения, той трябва да направи този избор категорично и необратимо!
  Защото правителството на „ГЕРБ” е дясно, за разлика от правителството на Тройната коалиция, което беше ляво.
  Замислих се... Ехххххх, да можеха нещата да са толкова кристално ясни, елементарно прости и неопровержимо верни!?

Интервю за Цветомира Георгиева, LIVENEWS.BG, 16.01.2011 г.

  Интервюто може да бъде прочетено и на следния адрес: http://www.livenews.bg/interviews/s/1613473388-Nikolay_Slatinski_Osnovna....

  
  - Г-н Слатински, от известно време се разнасят постоянно СРС-та из страната – до каква степен изнасянето на разговори между представители на изпълнителната и законодателната власт заплашва националната сигурност?
  - Аз съм си мислил много над тези въпроси като всеки български гражданин. Не е нужно дори човек да е експерт, за да оцени ситуацията. Но търся в няколко измерения вредността от случващото се.
  Най-напред това засяга националната сигурност, защото дестабилизира институциите на страната. Подобни публикации, засягащи премиера и министри, и шефове на важни агенции, замесването на името на президента не може да не дестабилизира ситуацията в страната. По принцип ние живеем от скандал в скандал, а най-опасното нещо за една демокрация е винаги да се храни със скандали, защото така се подкопава доверието на обществото въобще в демократичния процес и във властите.
  Второ измерение на кризата и на заплахата за националната сигурност аз виждам в това, че се дискредитират разузнавателните служби. Те се превръщат в обект на много сериозна критика и дори понякога омерзение сред обществото - службите като източник на подобни скандални информации; службите като неспособни да опазват тези информации.
  Трета заплаха, пряко влияеща на националната сигурност, аз виждам в това, че тези скандали подменят не само дневния ред на обществото, но подменят приоритетите на властта в обезпечаване на сигурността. Вместо да хвърлят усилия в гарантиране на стабилността на държавата, гражданите и обществото, цялата енергия отива в изясняване на междуличностни, междуинституционални отношения и цялата държавна машина работи на празен ход и безкрайно неефективно.
  Виждам и още една четвърта посока, която е заплаха за националната сигурност. Това е начинът, по който постепенно демократичните процеси се подменят с един милиционерски манталитет, с едно ченгесарско битие. Няколко пъти съм можел да кажа на студентите си, че ние всъщност претърпяхме един много тежък преход. Гражданите загубиха много жизнен стандарт и единственото, което спечелиха бяха определени човешки права и свободи. И сега, когато се посяга на тези права и свободи, когато властта управлява, подслушва, просто защото е мнителна, защото някого не харесва, защото има за някого едно на ум и всеки може да бъде подслушан и всяка деликатна информация може да изтече и нищо в националната сигурност не е свято – и генерали, и пр., хора газят с ботуши по оголените нерви на националната сигурност, какво остава с демокрацията. Какъв е въпросът? Защо ги ручахме жабетата, за да получим подобна милиционерско-ченгесраска форма на управление?

Експорт на съдържанието