Този сайт е личен. Всички материали в него изразяват само и единствено моите собствени виждания, убеждения, възгледи и позиции. Всички съдържащи се тук принципни становища и идеи не са имали, нямат и няма да имат за цел да засегнат човешката и професионалната чест на когото и да било.
  Нищо, написано тук, по никакъв начин не може да ангажира нито един от моите настоящи и бъдещи работодатели от правителствени и неправителствени, областни и общински, корпоративни и частни организации, от университети и академии.
  Отсега нататък аз, като наемен работник на умствения труд, искрено се надявам, че моето мнение по даден въпрос няма да стане повод да бъдат застрашени интересите (икономически и финансови, материални и морални) на работодателите ми, само защото това мое мнение не е допаднало на някой от властимащите - министър-председател, председател на Народното събрание, президент, министър, депутат, висш магистрат, областен управител или кмет.
  Mисия на сайта >>

За плагиатството – 2

Злостният плагиат живее в някаква своя реалност, а това по принцип е вече повод за смущаващи изводи за психологическия му статус и причина за психиатрична диагноза.
Той не разбира, че вече е дискредитиран фатално и уволнението му е въпрос на дни. За него било важно дали етичната комисия можела или не можела да се произнесе за злостното му плагиатство, а не самият факт на злостното плагиатство...

За плагиатството – 1

Окончателно установено: Петър Илиев е плагиат!
Браво! Толкова седмици цяла комисия доказва, че две плюс две е четири!!
Невероятно откритие!!!

Подробности от пейзажа наш

Автобус 310. Бабаит на около 35 г. е седнал на едно от четирите места, които са две срещу две. Без маска. Кашля силно, очевидно е болен. Гледа тъпо. Хората са се отдалечили на няколко метра, натъпкани един върху друг.
Бабаитът кашля на воля, пръска слюнки навсякъде.
На простата му и простееща физиономия е написано: Няма само аз да съм болен, я!
Никой не смее нищо да му каже. Кръгът край него се разширява.

Пътува Клавдия Егоровна, пътува...

Това е вторият разказ, изскочил от моите архиви, който тези дни качвам в рубриката „Ескизи от младостта“. Писан е най-вероятно през втората половина на 1979 г. или в началото на 1980 г.

Пътува Клавдия Егоровна, пътува…

Пътува Клавдия Егоровна, пътува… Влакът трака и реже тъмнината, далечни лампи примигват с изцъклени, размазани очи, а снегът е сив, дразни очите и плаши с хладината си. Отвреме навреме прехвърчи дърво, помаха със сетни усилия на забързаните вагони, взре се, дано види нещо из купетата, като че ли търси някого и отмине нататък. А Клавдия Егоровна мълчи и сякаш самият живот се изнизва пред очите ѝ. Само плахи, тихи сълзи се мъчат да издадат обхваналото я настроение. Сълзите са вик на душата – нейна слабост, но и нейна сила.

Реалната Русия

Президентът Първанов имаше в екипа си един секретар, който бе изследвал Русия от гледна точка на сигурността и отбраната, външната политика и вътрешния ред - това бях аз. Но той изрично не ме включваше в екипа, който участваше в разговорите при посещения на високопоставени представители на Русия (президенти и премиери). Както впрочем и във всички други екипи, но това е тема за друг разговор.

Експорт на съдържанието