„Сблъсъкът на цивилизациите”: Джон Маккейн и Барак Обама (Този път американците трябва да направят решаващ избор)

  Мой добър познат от Тексас ми подари неотдавна две ценни и знакови книги, чиито автори са двамата основни кандидати за президент на САЩ – Джон Маккейн и Барак Обама:
  ● John McCain (with Mark Salter), "Faith of My Fathers” [„Вярата на моите бащи”], „HarperCollins Publishers Inc.“, 2000.
  ● Barack Obama, "The Audacity of Hope” [„Дързостта на надеждата”], Three Rivers Press, New York, 2006."

  Тези книги наистина помагат да се разбере в голяма степен какви са и кои са Джон Маккейн и Барак Обама. Защото ние знаем за тях това, което ни се показват най-вече от медиите в САЩ. Поради което виждаме и очакваме това, което се иска от нас да виждаме и да очакваме, мисленето ни се шаблонизира и лесно навлиза в удобните схеми на калъпа или на щампата.
  Всъщност, това са две напълно различни книги. И не би било коректно да ги сравняваме и поставяме под общ знаменател.

  ● Джон Маккейн разказва най-напред за своя дядо и за своя баща: съответно Джон Сидни Маккейн – Старши и Младши, които имат блестяща военна кариера като адмирали.
  Дядото е водеща фигура в сраженията в Тихия океан по време на Втората световна война, има много успешни военни операции и дори присъства на церемонията при капитулацията на Япония на 2 септември 1945 год. Четири дни след това умира - в резултат на огромното напрежение, изтощението и преумората.
  Бащата е също много известен адмирал, отишъл дори доста по-напред и по-нависоко във военната си кариера. По време на войната във Виетнам той ръководи (от 1968 до 1972 год.) Тихоокеанското военно командване на САЩ (Commander-in-Chief of the U.S. Pacific Command), т.е. de facto е начело на Виетнамския фронт на военните действия, когато по същото време синът му, пилотът от морската авиация Джон Маккейн е военнопленник (близо 5 години и половина) при нечовешки условия и жестоко третиране в Ханой, столицата на Виетнам.
  Основната част на книгата е посветена именно на този етап от живота на Джон Маккейн. Без да се прави на герой, скромно и доста живо, реалистично, а на места - дори натуралистично, той разказва за преживяното в ада на виетнамския плен. Факт е, че Джон Маккейн отказва да бъде освободен от плен само защото е син на най-висшия американски командир в зоната на войната. Не скрива, че за известно време се е пречупил след нечовешките мъчения и се възхищава на храбростта и издръжливостта на свои другари, които са третирани много по-лошо от него (защото все пак виетнамците са знаели чудесно чий син е той).
  В тази книга Джон Маккейн е войник и разсъждава като такъв - т.е. той е пратен там от Родината си и от нейните лидери да се сражава и се стреми с всички сили, храбро и всеотдайно да изпълни военния си дълг, а после - да запази достойнството си в ужасните условия на смазващия човешката същност плен.
  Дори и понякога да критикува начина, по който цивилните и военните лидери на САЩ са водили войната, той нито веднъж не критикува самата война, не я отрича, не признава, че е грешка, че е провал, че е нанесла огромен ущърб на САЩ - през цялата книга преминава като много ярка нишка неговият американски патриотизъм, силната любов към Отечеството.
  Ще приведа само един цитат от тази книга на Джон Маккейн (преводите от двете книги тук са нередактирани – направи ги моят син): „Научих истината: има по-важни неща от егоизма. Славата не е самонадеяност. Тя не е украшение за доблестта. Тя не е награда за това, че си най-умен, най-силен или най-смел. Славата се полага на този, който е верен на нещо по-важно от него, на кауза, на принципи, на хората, на които разчиташ и които съответно разчитат на теб. Никое нещастие, никоя травма, никое унижение не може да я разруши.”

  Аз имах възможност четири години поред, всеки февруари да присъствам на знаменитата международна конференция по политиката за сигурност в Мюнхен и да наблюдавам и слушам там на живо Джон Маккейн (заедно с десетки други политици – президенти, сенатори, конгресмени, депутати, министри на външните работи и на отбраната от много държави).
  Малко по-надолу съм включил главното от изказванията на Джон Маккейн по време на всяка от тези 4 конференции.

  ● В същото време книгата на Барак Обама е писана с ясната мисъл, че това е негова платформа, сбор от виждания и идеи, с които той ще преследва най-високи политически амбиции.
  Това е една чудесна книга, която ми показа Барак Обама в качествено различна светлина, казах си Това е моят кандидат!
  Накрая ще приведа цитати и от книгата на Барак Обама (аз частично направих това на този сайт по друг повод и по-рано): „Това е едно от нещата които предполагам ме правят демократ - тази идея че нашите общи ценности нашето чувство на взаимна отговорност и социална солидарност, трябва да изразяват себе си не само в църквата, джамията или синагогата; не само в квартала, където живеем, там където работим или в нашите семейства; но също така и чрез нашето правителство. Като много консерватори, и аз вярвам в силата на културата да постига едновременно и индивидуалния успех, и социалната сплотеност, и вярвам, че ние игнорираме културните фактори в наш ущърб. Но също така вярвам, че нашето правителство може да играе роля в моделирането на тази култура - за по-добро или за по-лошо.

  Какво мога да кажа за тези двама забележителни кандидати за президент на САЩ, след прочитането на техните книги:
  Общото между тях не е малко: те са личности с характер и ум, без съмнение са много достойни за високия пост, този път начело на САЩ няма да бъде политик със среден интелектуален потенциал, осенен от божествена светлина и мания за мисия.
  ● Джон Маккейн заслужава поклон - за това, което е, за своя път в политиката, за последователността и силата на волята.
  Но той е човек на отминалия 20 век и за жалост не може да предложи алтернатива, мисленето му е черно-бяло, в духа на американската суперсила, която решава, че има право да прави това, което иска и смята, че то е най-добро за нея и за света.
  Джон Маккейн е „exclusive” (т.е. изключващ - по отношение на другите държави), за него водеща е „hard power” („твърдата сила” - т.е. военната мощ), неговата антируска, а и отчасти антизападноевропейска насоченост може да създава повече проблеми, отколкото да допринася за тяхното разрешаване.
  ● Барак Обама би бил новото лице на САЩ. Има харизма и стратегически усет, добър оратор и трезво мислещ политик е. За мен той е човек на 21 век, обърнат към реалните проблеми.
  Барак Обама е „inclusive” (т.е. включващ - по отношение на другите държави), водеща за него е „soft power” („меката сила” - на несиловите методи, на влиянието, на сътрудничеството). Не страда от русофобия и вижда в лицето на Западна Европа партньор, без когото САЩ трудно ще носят лидерското бреме.
  Барак Обама е много по-социално мислещ - защото такъв е неговият произход, и не притежава и грам от англосаксонското чувство за расово превъзходство над останалите и обсесия за "бремето на белия човек". Не, той не е повече Европеец, но донякъде е много по-малко Американец - без високомерието на елита, без истаблишментската закваска за историческа предопределеност.
  В този смисъл съм обнадежден – в САЩ израства явно ново поколение политици, които съзнават днешните реалности и разбират, че пътят на безпардонното упражняване на силата е път наникъде. Да, тези политици споделят тезата на гуру-то Збигнев Бжежински, че САЩ са пред дилемата „господство или лидерство”. Само че - не както той си представя лидерството – „решаваме всички заедно, а става както искам аз (т.е. САЩ)”.
  Някак е логично, че не-бял, не-англосаксонец, не-протестант по-лесно не само ще артикулира нова политическа визия, но и ще я прегърне искрено като своя. Така че за мен Барак Обама наистина е имал късмет да се роди не точно такъв, какъвто би било доскоро задължително да е всеки президент на САЩ.
  Макар и да е още много неясна неговата визия за Ирак, а и по-общо - схващането му за външната политика, все пак Барак Обама е готов да бъде новият стратегически лидер на САЩ.
  Остава само съмнението – Но дали САЩ са готови за това?
  Моят познат от Тексас ме погледна напълно разбиращ - какво искам да го попитам с този въпрос. И сви рамене. Нищо не отговори, но ми се стори, че не е много убеден в положителния отговор.
  А той е един мъдър, успял - материално и кариерно - човек.

  24.07.2008 год.   Николай Слатински

  ● Ето и изказванията на Джон Маккейн по време на международната конференция по политиката за сигурност в Мюнхен:

  --- 8 февруари 2003 год.:
  „Поканата за Румъния, България и Словения да се присъединят към НАТО и установяването на ясни дати за приемането им в ЕС са основа за по-сигурна и напълно интегрирана Югоизточна Европа.
  Една обща черноморска структура, която може да се изгради върху успехите на Турция, Румъния и България, би могла да послужи като форум за регионална координация на общите икономически въпроси и сигурност, а също като спирка за Украйна, Грузия и Молдова по пътя на интеграцията им в западните политически структури и структури за сигурност.
  НАТО може да играе централна роля за сигурността и възстановяването на свободен Ирак. Френските и германските възражения са базирани върху себични интереси, това е нов унилатерализъм. Много американци, които подкрепят историческия проект за европейска интеграция са загрижени, че вместо да посрещаме общите предизвикателства заедно, те виждат цинично желание да се изтъкват разликите с Америка и това намалява влиянието на Европа, отклонявайки вниманието на европейските лидери встрани от сериозните предизвикателства към сигурността на Европа и насочвайки тяхната враждебност срещу САЩ вместо към нашите общи врагове.
  Йошка Фишер говори срещу примитивния антиамериканизъм. Но ние трябва да сме загрижени не само за примитивния антиамериканизъм на улицата, който завижда на американските успехи и се радва на нашите нещастия и ни приписва мотиви в които е глупаво и самоизмамващо да вярваш.
  Ние трябва да се тревожим и от префинения антиамерикнизъм или по-точно от циничния антиамериканизъм на политическите лидери, които експлоатират за собствени цели неинформираната, примитивна враждебност към Америка, ширеща се в различни части на техните общества за да укрепят своите амбиции да властват или да надуват представите за тяхното международно влияние.
  Но има и американска “улица”. Тя силно подкрепя разоръжаването на Ирак, приема нуждата от засилена американска роля в света, която да осигури, че 11 септември няма да се повтори. Тя се озадачава, че народи, с които ние дълго сме преследвали обща кауза, не разделят нашето усещане за неотложност и чувството ни за заплаха по време на война, че имат враждебност към Израел като корен на всичките проблеми в Близкия Изток. Това за тази наша американска “улица” е ирационално и посягащо на морала ни.
  Саддам е най-лошият тип съвременен диктатор, безсъзнателен убиец, който се стреми към всевластие и често извършва ирационални актове откак е заграбил властта. Сдържането и възпирането, международните инспекции няма да работят по-добре, отколкото линията Мажино преди 63 години. Сдържането се провали. Възпирането се провали. Докато Саддам остане на власт, той все така ще продължава да лъже, да подкупва, принуждава и напада въпреки всяка една схема на сдържане. Заедно с нашите съюзници ние трябва да помогнем на освободения иракски народ да прегърне универсалните политически ценности, за защитата на които е създадена НАТО и които могат да доведат до реален прогрес в качествено друг Близък Изток, където Израел и една палестинска демокрация се радват на мира на свободните народи, а гражданите в целия регион имат истинско право на глас за начина, по който техните политически лидери ги управляват.”

  --- 7 февруари 2004 год.:
  „Нека сме своеобразно братство от либерално мислещи държави, които споделят общи ценности. Нека помним, че китайският йероглиф за “криза” означава едновременно и “опасност” и “възможност”. В момента протича стремителен процес на трансформация на НАТО. Алиансът за пръв път действа извън Европа – днес в Афганистан, утре може би в Ирак. Нашето движение напред се натъква на неразбиране и нежелание да се отпускат достатъчно средства, възможности и хора за новите мисии на НАТО.
  Трябва да успеем в Ирак. Ирак трябва да бъде стабилна, демократична, самоуправляваща се държава. Ирак граничи с Европа чрез Турция. Ако се провалим в Ирак, провалът ни ще е общ. Нещо повече, този провал ще се отрази най-зле на Европа, защото ние знаем, че много от терористичните актове “Ал Кайда” планира от европейска земя. Докато успехът ни в Ирак ще стимулира реформаторите в региона, ще ускори позитивните промени, които се наблюдават напоследък тук, например тези, свързани с отказа на Либия от програмата си по ОМУ, подобните процеси в Иран, готовността на Сирия към по-добри отношения с Турция. Неуспехът ще се оцени като слабост на Запада. Единствената “exit strategy” (стратегия за излизане от Ирак) е победата. Ние, Западът, често поддържахме измамна стабилност в държави от Близкия изток. Тази практика трябва да се преустанови.
  Турция е единствената държава в Европа с преобладаващо ислямско население. Тя ще бъде централен елемент в политиката на НАТО. Ние не можем да изградим нов, трансформиран Алианс без Турция. Турция е част от НАТО от 50 години, но все още не е член на ЕС. Турция е стабилна опора на демокрацията. Ако не бъде приета в ЕС, Турция може да тръгне в съвсем коренно друга посока – към фундаментализма и екстремизма.
  Новите Сили за отговор на НАТО ще позволят на Алианса бързо да развръща свои подразделения в кризисни региони. Но Европа има над какво да се замисли. От нейните близо 2 млн. военнослужещи само 5% могат да се развръщат бързо. Това положение трябва да се измени.
  Ние заедно сме призвани да разработим стратегия като Западен проект за подкрепа на демократичните реформи в Близкия Изток. Този проект би трябвало да е от интерес за Европа, да се приеме от сърце от нея, защото има широко поле за нейната мека (soft) сила – “търговия и помощ”, за разлика от по-честия наш уклон към твърдата (hard) сила на “шок и ужас”.
  Западът трябва да разработи стратегия за ограничаване и възпиране на тиранията на Лукашенко. Ако ли пък Украйна удовлетвори демократичните стандарти, трябва да стане член на Евроатлантическата общност.
  Нека бъда пределно откровен и прям. Управлението на Путин в последно време провежда политика на демонтаж на свободните средства за масова информация, на грубо преследване на неговите политическите опоненти, на кървава война в Чечня, на твърдо въздействие срещу демокрацията и териториалната цялост на нейните суверенни съседи. Русия с отказа да изпълнява предписанията на Договора за обикновените въоръжени сили в Европа, тя се опита със своите ВМС да установи контрол върху канала, свързващ Азовско и Черно море, окупира с военни части територия на Молдова и Грузия, използва спецсужбите си за влияние върху изборите в Грузия и Азербайджан и със своята агентура иска да обвърже по-тясно Украйна към своята орбита. Тя манипулира цинично руското малцинство в Латвия и му придава сила чрез доставките на суровини, като по този начин въздейства върху демократичното правителство в Рига. Тя подкрепя и последния европейски диктатор – този в Беларус. Това недемократично поведение не е в интерес на Русия. То ще доведе само до изключването на Русия от общността на западните демократични държави.”

  --- 12 февруари 2005 год:
  „Дълги години ние вярвахме, че връзките на приятелство между правителствата ще водят до мир, независимо от това, каква е вътрешнополитическата природа на тези правителства и че един деспот-съюзник е за предпочитане пред неприятел, па било то и демократ.
  Събитията от 11 септември показаха по най-болезнения начин, че това не е така. Ние разбрахме, че където се управлява с репресии, отсъствие на политически свободи и икономически възможности, там се поражда отчаяние и дори екстремизъм. Никъде този въпрос не стои толкова остро, колкото в Близкия изток и това стагниращо статукво там изисква внимание.
  Затова разпространението на демокрацията и свободата са неотделими от дългосрочната сигурност в този регион, а сигурността в него е просто неотделима от сигурността навсякъде, вкл. в Европа и в Северна Америка.
  Никъде сътрудничеството между САЩ и Европа не е така важно, колкото в Ирак. Зная, че някои европейски държави се колебаят и там има силна вътрешна опозиция срещу военната операция на нашата коалиция в Ирак.
  Но не мога да повярвам, че повечето от тези, които бяха срещу войната, сега са също и срещу това – да окажем помощ на иракския народ днес. Но даже и така да е, ние, като политически лидери, изправени пред толкова сериозен въпрос, който засяга всички нас, трябва да вземем правилните решения, а не тези, които са популярни. Иракчаните могат да определят сами своята политика, но не са в състояние да направят това в отсъствие на ред. Нашият алианс трябва да им помогне за обезпечаването му.
  НАТО може да играе важна роля в изграждането на новата независима и свободна от тероризъм Палестинска държава. Докато мироподдържането само води до необходимостта от удължаване на мироналагането и трябва да се избягва, има други опции за участие на НАТО - като обучението на палестинските сили за сигурност, укрепването на сигурността по границите и мониторинг на прилагането на споразуменията от Пътната карта.
  В Иран репресивният режим на моллите трябва ясно да чуе нашето общо послание – продължават ли разработването на ядрените оръжия, те ще бъдат сурово наказани с международни санкции, наложени от СС на ООН.
  Президентът Мубарак управлява в Египет като диктатор повече от 24 години и се опитва да си осигури още един мандат, подготвяйки сина си за това, което един вестник нарече “фараонско онаследяване”. Подкрепата на Египет за мира в Близкия изток е много съществена, но все пак – там, където се подтискат многопартийните избори, лидерите на опозиционните партии са хвърляни в затвора и извънредното положение остава от десетилетия, не можем да продължаваме да пренебрегваме и игнорираме опасностите, които крие подобно вътрешнополитическо развитие.
  Муниципалните избори в Саудитска Арабия са позитивна промяна за абсолютисткото управление там, но репресиите си остават норма. Не само в Египет и Саудитска Арабия, но и навсякъде другаде ако правителствата искрено желаят реформи, ние трябва да им помогнем. Но ако те отказват да се реформират и продължават по своя стар, недемократичен и опасен път на управление, ние трябва да преоценим отношенията си с тях, вкл. и тия милиарди долари от помощта ни, които ежегодно текат към тях…
  Под управлението на Владимир Путин Русия очевидно върви назад и все по-назад – и по отношение на вътрешната, и по отношение на външната политика. Нашите атлантически демокрации трябва с много решителност да помогнат да бъдат разрешени онези “замразени” конфликти в Европа, които съществуват с помощта на Русия. Нека заедно помогнем на Грузия, на Украйна и особено на народа на Беларус – където трябва да се сложи край на диктаторския режим, който е в разрез с европейските ценности.
  Европа и САЩ са естествени и жизненоважни един за друг партньори. Ние не можем да разглеждаме нашите отношения главно като усилия с добра воля – да се прави най-доброто в една лоша ситуация. Когато САЩ и държавите в Европа са заедно, това създава и политическа, и морална сила, която лишава от всякакъв шанс враговете на свободата. Светът се нуждае от единството на нашите усилия. И ние се нуждаем един от друг.”

  --- 4 февруари 2006 год.:
  НАТО е въплъщение на трансатлантическата общност, на нашите ценности. НАТО преобразува светът и продължава да го преобразува. НАТО допринесе много за стабилността на Балканите, спря убийствата в Косово и предотврати войната в Македония. И сега вече Сърбия, Хърватско, Босна, Македония и Албания са по пътя на членството в евро-атлантическите структури, което само преди години бе невъзможно.
  Не е вярно, че Ирак нанесе удар на трансатлантическото партньорство.
  НАТО доказа своята ефективност с отговорностите, поети в Афганистан.
  НАТО се превръща в съюз с експедиционна мощ на въоръжените сили.
  Иран е основен спонсор на международния тероризъм, враждебен към САЩ и Израел. Той много пъти се е опитвал да подкопае мирния процес в Близкия Изток и е отговорен поне за едно терористично нападение над САЩ. С ядрено оръжие Иран ще се чувства свободен да спонсорира тероризъм и да принуждава друг страни, вкл. Египет и Турция да променят своята политика. Иран има балистични ракети, с които може да достигне Европа. Добре е, че досието на Иран се предава в СС на ООН и трябва да постигнем съгласие за санкции над тази опърничава държава. Но ако и Китай, и русия откажат да подкрепят тези санкции, ние трябва да мислим за санкции и действия извън формата на СС на ООН. При това трябва да кажем категорично: всяка опция е открита и възможна, сложена на масата. По-лошо от военното решение е само едно – Иран да има ядрено оръжие!
  Като осъждаме корумпираната и фанатична върхушка на Иран, ние сме призвани да изпратим ясни сигнали на подкрепа към редовите, разумни и талантливи, високо образовани хора в Иран, които се задушават под този гнет, лишени от права, лишени от право на избор и от по-добро бъдеще.
  Ние трябва да сме на правилната страна на историята. И трябва много определено да кажем, че в своята вътрешна и външна политика Русия действа срещу нашите ценности. Тя сключва много-милиардни контракти с Иран, шантажира с природния си газ Грузия и Украйна и води брутална война в Чечня, подкрепя редица репресивни режим като този в Беларус.
  Русия има право да си избира път, който тя желае, но пътят, който тя избира не е нашият път, а пътят на автокрацията, на сътрудничеството с държави-престъпнички. Това е мислене, което принадлежи не на 21 век, а на Студената война. Нека отново помислим дали е разумно развитите и демократични държави да участват в планираната среща на Г-8 в Русия.
  Трябва да подкрепяме Грузия и Украйна в демократичните им реформи. Те доказват ежедневно, че заслужават искрената ни и мащабна подкрепа.
  Тази година е ключова за Западните Балкани. Международната общност трябва да гарантира демократично провеждане на референдума в Черна гора. Косово ще стане независимо. Правителството в Прищина трябва да правата на човека. ЕС трябва да даде европейска перспектива на Сърбия.
  Всеки от новите членове на НАТО при последното разширяване даде своя принос за сигурността на нашата общност и на света. Пример в това отношение е Румъния, която е активна във всяка една операция на НАТО.
  НАТО е велик съюз и ще продължи да побеждава, както винаги досега.
  “Хамас” е терористична организация и палестинският народ се нуждае от време да разбере – това ли са искали, давайки по този начин гласа си. За да променим своето отношение към “Хамас”, “Хамас” трябва да се откаже безусловно от тероризма и от своите цели за унищожаването на Израел.”

  ● А ето какво пише Барак Обама в своята книга:
  „Това, което е притеснително, е различието между важността на нашите проблеми и малодушието на нашата политика - леснотата, с която се разсейваме от малкото и неважното, хроничното избягване на важни решения, нашата очевидна неспособност да построим функциониращ консенсус за да се справим с който и да е голям проблем...
  Ние знаем, че глобалната конкуренция - да не споменавам и искреното обвързване към ценностите на равните възможности и правото на издигане в обществото - изисква от нас да преработим образователната си система от горе до долу, да реформираме нашия учителски корпус, да се заемем активно с математика и научно обучение, и да спасим градските деца от невежество...
  Ние знаем, че здравната ни система е грохнала: безбожно скъпа, ужасно неефективна и лошо адаптирана към икономика, която не е вече базирана на дългосрочна заетост, система, която излага трудолюбивите хора на хронична несигурност и възможна бедност...
  Политиците говорят твърде малко за това което преживяват - защото те разбират че политиката днес е бизнес, а не мисия.
  Правителство, което наистина представлява гражданите, което наистина им служи - изисква друг вид политика. Политика, която наистина отразява живота ни по начина, по който го живеем. Тя ще трябва да бъде построена върху най-доброто от нашите традиции, и ще трябва да взима предвид и най-тъмните аспекти на миналото ни. Ние ще трябва да разберем как изобщо стигнахме до тук до тази земя на враждуващи фракции и родова омраза. И ще трябва да си напомняме, въпреки разликите ни, колко много общо имаме, общи надежди, общи мечти, връзка, която няма да се скъса...
  Ние знаем че борбата срещу международния тероризъм е едновременно въоръжен сблъсък и съревнование на идеи, че нашата дългосрочна сигурност зависи от здравословно проектиране на военна мощ и подобрено сътрудничество с други нации, и че заемането с проблемите на глобалната бедност и провалилите се държави е жизненоважно за интересите на нашата държава, а не просто е въпрос на благотворителност. Но ако проследите повечето наши дебати за външната ни политика, може да повярвате че пред нас има само два избора – или войнственост, или изолация...
  Вместо „съчувствения консерватизъм”, който Джордж Буш обещо по време на кампанията си през 2000 год., това, което характеризира идеологическото ядро на днешната Републиканска партия е абсолютизъм, а не консерватизъм.
  Налице е абсолютизмът на свободния пазар, идеологията, изповядваща липса на данъци, липса на регулиране, липса на предпазна мрежа. Та дори и липса на правителство за всичко, различно от защитаването на частната собственост и обезпечаването на националната отбрана...
  Повечето хора, които служат във Вашингтон, са обучавани или като адвокати, или като политици – професии, които акцентират на печеленето на аргументи, отколкото на решаването на проблеми. Виждам как, след известно време прекарано в столицата, става примамливо да предположиш, че тези които не се съгласяват с теб имат фундаментално различни ценности - даже, че те са мотивирани от лоши помисли и че може би са лоши хора...
  За повечето политици, парите не са, за да станеш богат. В Сената поне, повечето хора са вече богати. Парите – те са, за да поддържаш статус и власт, за да плашиш претендентите и да се бориш със страха. Парите не могат да гарантират победата - те не могат да купят страстта, харизмата или способността да разказваш истории. Но без парите и телевизионните реклами, за които се изразходват всичките пари, почти сигурно е, че ще загубиш...
  За широката публика поне, аз съм този, който медиите казват, че съм. Аз казвам това, което те казват, че казвам. Аз се превръщам в това, което те казват, че съм се превърнал...
  Аз казвах тогава: „Знам, че дори успешна война срещу Ирак ще изисква окупация от страна на САЩ - в невиждан размер, на безпрецедентна цена и с неясни последствия. Знам, че една инвазия в Ирак без ясна обосновка и без силна международна подкрепа само ще засили напрежението в Близкия Изток, ще поощри най-лошите, вместо най-добрите импулси в Арабския свят и ще умножи способностите на Ал Кайда да вербува последователи”...
  Все пак, изобщо не е още твърде рано да си извадим някои поуки от действията ни в Ирак. Защото нашите трудности там не са резултат просто на лошо изпълнение. Те показват провал в замисъла. Истината е че, почти 5 години след 11 септември и 15 години след разпадането на Съветския съюз, САЩ още нямат съгласувана политика в сферата на националната сигурност.
  Вместо водещи принципи, ние имаме, както проличава, серия от специални решения, с неясни резултати. Защо да нападнем Ирак, а не Северна Корея или Бирма? Защо се месим в Босна, но не в Дарфур? Целите ни - свалянето на Иранския режим, разоръжаването на всички Ирански ядрени мощности, превенцията на ядреното разпространение - те ли са нашите цели, взети поотделно или са и трите взети заедно? Ние ангажираме ли се да използваме сила навсякъде, където има деспотичен режим, който тероризира хората си - и ако е така, колко време стоим там за да укрепим демокрацията, така че тя да пусне своите корени? Как се отнасяме с държави като Китай, които се либерализират икономически, но не и политически. По всички въпроси ли работим съвместно с ООН или само когато тя е склонна до одобри решения, които ние вече сме взели?...
  Ние имаме правото на едностранни военни действия - за да елиминираме надвиснала заплаха за нашата сигурност, стига тази надвиснала опасност да е от нация, група, или индивид, които активно се готвят за удар срещу американски цели (или срещу съюзници, с които САЩ имат договори за взаимна защита), или ще разполагат със средствата за това в близко бъдеще. „Ал Кайда” може да се окачестви като заплаха по този критерий, и ние можем и трябва да провеждаме изпреварващи удари срещу нея – винаги, когато трябва. Но Ирак по времето на Садам Хюсеин не отговаряше на този критерий, и това е причината нашата инвазия там да бъде такава стратегическа грешка. Ако ще действаме едностранно, тогава трябва много по-добре да умеем да избираме обектите на нашите действия.”

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
 __   __                       ____  
\ \ / / _ __ ___ __ _ | _ \
\ V / | '__| / __| / _` | | |_) |
| | | | \__ \ | (_| | | __/
|_| |_| |___/ \__, | |_|
|___/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.