На вниманието на Г-н Президента, 2002 – 2006

Тук привеждам Увода към книгата.

Изтеглете пълното съдържание на книгата

Увод

Тази книга е необичайна. Поне на мен не ми е известно да има друга такава, а и едва ли някога би се появила още веднъж подобна книга. В нея се съдържат материали, които аз съм писал за президента Георги Първанов през петте години на първия му мандат в качеството си на негов секретар по националната сигурност.
Това са материали, подготвяни по моя идея и самоинициатива. Материали, които с много надеждната и всеотдайна моя секретарка и сътрудничка Ива Огнянова ние наричахме просто „страничките“.
Тези материали бяха предавани всеки понеделник, в 9.00 часа – без нито едно изключение. Където и да бях в този момент – най-често в София, понякога – из страната, много рядко – в чужбина. От първата до последната ми седмица на тази длъжност. 264 седмици и съответно – 264 материала.

Реших да пиша тези „странички“ веднага, след като президентът ме покани да стана негов секретар. Тогава се водех от няколко по-съществени съображения:
– Първо, аз съм секретар по националната сигурност не на човека Георги Първанов, не на политика Георги Първанов, а на държавния глава на България Георги Първанов. И затова съм изключително заинтересован моят държавен глава да бъде максимално добре подготвен по всички аспекти на националната сигурност.
– Второ, в страна в Преход като България всичко, което се случва е в голяма степен национална сигурност и в този смисъл трябва да стане обект на моите анализи – независимо какво като конкретни задачи и ограничения ми се възлага и налага от президента.
– Трето, колкото и напрегната и с каквито и конкретни събития да е била отминалата седмица, аз мога да посветя нейните почивни дни – събота и неделя – на проблеми и процеси, които заслужават да са на вниманието на президента, да споделя свои тревоги, изводи и идеи с него, да провокирам вниманието му, да му дам нови теми за размисъл, да изведа допълнителни акценти в неговата дейност.
– Четвърто, като човек, който не принадлежи на вътрешния кръг секретари и приятели на президента, аз трябва да си създам канали за комуникация, да си извоювам правото моите анализи, съвети и препоръки да достигат до президента. Това би могло да стане не ако аз се виждам с него от дъжд на вятър, а ако взаимоотношенията и контактите помежду ни са що-годе постоянни и систематични.

Постепенно обаче аз започнах да осъзнавам, че съм бил нужен на президента не чак толкова като експерт в сферата на сигурността, а повече като „синя брошка на червения ревер“ – за да може да се каже, че в неговата администрация има хора също така и от СДС. Моята изолация в президентството започна да се задълбочава, бях изтласкан в периферията. Въпреки че давах голям брой становища по какви ли различни закони и събития, въпреки че пишех проекти за позиции, лекции и слова на президента, не ми бе никак трудно да разбера, че ми е отредена второстепенна роля. Затова по ключови въпроси, засягащи пряко националната сигурност (АЕЦ, Либия, ЕС, НАТО, Русия, Ирак) стана практика да ме „забравят“ при дискусиите и в работните групи. Показателно е също и, че за 5 години аз нито веднъж не пътувах с президента при посещенията му в чужбина.

Ето защо „страничките“ се оказаха всъщност една чудесна идея. Те наистина ми даваха възможност да „контактувам“ с президента много по-често, отколкото ми позволяваше неговото най-близко обкръжение. А то, това обкръжение беше на стража пред вратата на кабинета му и ревниво пазеше да не би някой да се промъкне и да му каже неща, които според тях не беше здравословно той да чува.
Чрез „страничките“ аз упявах да излизам извън контрола на тези хора. Така можех допълнително да бъда полезен на президента, да го обръщам с лице към проблемите на страната ни. От един момент нататък „страничките“ се превърнаха в много необходим за мен канал, по който да споделям с президента това, което ме вълнува като секретар по националната сигурност.
„Страничките“ ми помагаха да живея с чиста съвест – че не съм подминал без внимание нищо важно от националната ни сигурност, от международните отношения и политическия живот в България, че не съм премълчал тогава, когато е трябвало да заявя отношение.
„Страничките“ бяха част от постоянни, нелеки мои усилия – срещу склонността на нашия екип да бяга от парливите проблеми и да се плъзга по повърхността, срещу нежеланието да се борим за каузи и предпочитанието да се говори само по безопасни, печеливши теми.
С тези „странички“, както впрочем и с останалите мои материали президентът не би могъл да каже, че той не е знаел за нещо в МВР и борбата с престъпността, в МО, ГЩ и при сделките с въоръжения, в специалните служби и управлението при кризи, че за нещо не е бил информиран от съветниците, че не му е предложена позиция.
Връщайки се към тези 264 „странички“ след уволняването ми от президентската администрация, аз си дадох сметка колко усилия ми е струвало всеки един уикенд през всичките 5 години да чета, да мисля, да пиша – с желанието в началото на работната седмица президентът да получи нещо стойностно – такова, че да не му дава покой, да му напомня, че да си държавен глава не е пост, а мисия.
От „страничките“ се вижда как месец след месец са се топили моите илюзии, че ще мога да се разгърна като пълноценен секретар по националната сигурност на превръщащ се в държавник политик. С топенето на илюзиите „страничките“ стават все по-тревожни и по-критични. Колкото повече съм бил избутван назад и встрани, толкова по-рязък ми се е налагало да бъда в това, което пиша, за да се спъне президентът в него, да бъде провокиран, да се ядоса ако трябва, но да го прочете и дори да се замисли.
„Страничките“ показват защо в моето съзнание тези 5 години ще останат като трудна борба на характери и интелекти с президента.
Издържах, защото да работиш за държавния глава е невероятен шанс. И аз исках да се възползвам от този шанс, исках да бъда полезен на своя президент, на България. Исках президентът да има в своята администрация човек, който да му изрича истината в очите, да му казва Другата гледна точка, да не го оставя да бъде твърде щастлив държавен глава на един все още доста нещастен народ.
При подготвянето за печат на тези 264 „странички“ аз се опитах да ги съхраня в оригиналния им вид. Освен за по-добра четивност, промени и съкращания са правени основно по три причини:
– Първо, за да не допусна никакво изтичане на класифицирана информация.
– Второ, за да махна някои негативни мои оценки за политици и бизнесмени. Правя го не защото се отказвам от тези си оценки, а защото „страничките“ са писани за президента и затова в тях съм дал свободно воля на лични възгледи – винаги, когато съм искал да засиля своите аргументи. Махането на тези доста лични елементи намалява „сочността“ на изказа, но в същото време изчиства текста от някои емоции, които могат съществено да изместят акцента и да придадат на написаното малко по-скандален привкус.
– Трето, за да смекча съзнателно някои заключения за дейността и състоянието на институциите в системата ни за национална сигурност, така че да не нанеса ущърб на имиджа на България.
Разбира се, „страничките“ са само част от това, което аз мога да разкажа и покажа за дейността си в президентската администрация.
Сигурен съм, че част от подготвените от мен анализи и препоръки за позиции по актуални политически събития и по важни проблеми на националната сигурност ще представляват интерес и затова под някаква форма ще се опитам по-нататък също да им дам гласност.
Освен това, всеки ден през тези 5 години съм си водил подробен дневник. Правил съм го защото макар и секретар на президента, аз съм получавал заплата не от него, а от обикновения данъкоплатец и редови гражданин. Ето защо всичко, което съм видял и научил за функционирането на държавните институции и за дейността на ключовите фигури в тези институции принадлежи на нашия народ и трябва да бъде споделено с него. То би му помогнало да разбере малко по-добре – какво става по върховете на властта, как се взимат решенията там, какви са тези, които го управляват. И така – да може да надникне зад още доста непрозрачните стени на висшата власт.
Изключително много съм задължен на Издателство „Изток-Запад“ и преди всичко на г-н Любомир Козарев за отпечатването на тази книга. Аз му благодаря сърдечно за протегнатата ръка и проявеното внимание. Искам обаче изрично да отбележа, че отговорността за съдържанието на книгата разбира се е само и единствено моя.

04.01.2008 год. Николай Слатински

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _              ____   __     __  _   _ 
| | ___ / ___| \ \ / / | \ | |
| | / _ \ \___ \ \ \ / / | \| |
| |___ | __/ ___) | \ V / | |\ |
|_____| \___| |____/ \_/ |_| \_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.