На вниманието на Г-н Президента, 2002 – 2006

Тук привеждам Увода към книгата и няколко откъса от нея.

Изтеглете пълното съдържание на книгата

Увод

  Тази книга е необичайна. Поне на мен не ми е известно да има друга такава, а и едва ли някога би се появила още веднъж подобна книга. В нея се съдържат материали, които аз съм писал президента Георги Първанов през петте години на първия му мандат в качеството си на негов секретар по националната сигурност.
  Това са материали, подготвяни по моя идея и самоинициатива. Материали, които с много надеждната и всеотдайна моя секретарка и сътрудничка Ива Огнянова ние наричахме просто „страничките”.
  Тези материали бяха предавани всеки понеделник, в 9.00 часа - без нито едно изключение. Където и да бях в този момент – най-често в София, понякога – из страната, много рядко - в чужбина. От първата до последната ми седмица на тази длъжност. 264 седмици и съответно - 264 материала.

  Реших да пиша тези „странички” веднага, след като президентът ме покани да стана негов секретар. Тогава се водех от няколко по-съществени съображения:
  - Първо, аз съм секретар по националната сигурност не на човека Георги Първанов, не на политика Георги Първанов, а на държавния глава на България Георги Първанов. И затова съм изключително заинтересован моят държавен глава да бъде максимално добре подготвен по всички аспекти на националната сигурност.
  - Второ, в страна в Преход като България всичко, което се случва е в голяма степен национална сигурност и в този смисъл трябва да стане обект на моите анализи – независимо какво като конкретни задачии ограничения ми се възлага и налага от президента.
  - Трето, колкото и напрегната и с каквито и конкретни събития да е била отминалата седмица, аз мога да посветя нейните почивни дни - събота и неделя - на проблеми и процеси, които заслужават да са на вниманието на президента, да споделя свои тревоги, изводи и идеи с него, да провокирам вниманието му, да му дам нови теми за размисъл, да изведа допълнителни акценти в неговата дейност.
  - Четвърто, като човек, който не принадлежи на вътрешния кръг секретари и приятели на президента, аз трябва да си създам канали за комуникация, да си извоювам правото моите анализи, съвети и препоръки да достигат до президента. Това би могло да стане не ако аз се виждам с него от дъжд на вятър, а ако взаимоотношенията и контактите помежду ни са що-годе постоянни и систематични.

  Постепенно обаче аз започнах да осъзнавам, че съм бил нужен на президента не чак толкова като експерт в сферата на сигурността, а повече като „синя брошка на червения ревер” - за да може да се каже, че в неговата администрация има хора също така и от СДС. Моята изолация в президентството започна да се задълбочава, бях изтласкан в периферията. Въпреки че давах голям брой становища по какви ли различни закони и събития, въпреки че пишех проекти за позиции, лекции и слова на президента, не ми бе никак трудно да разбера, че ми е отредена второстепенна роля. Затова по ключови въпроси, засягащи пряко националната сигурност (АЕЦ, Либия, ЕС, НАТО, Русия, Ирак) стана практика да ме „забравят” при дискусиите и в работните групи. Показателно е също и, че за 5 години аз нито веднъж не пътувах с президента при посещенията му в чужбина.

  Ето защо „страничките” се оказаха всъщност една чудесна идея. Те наистина ми даваха възможност да „контактувам” с президента много по-често, отколкото ми позволяваше неговото най-близко обкръжение. А то, това обкръжение беше на стража пред вратата на кабинета му и ревниво пазеше да не би някой да се промъкне и да му каже неща, които според тях не беше здравословно той да чува.
  Чрез „страничките” аз упявах да излизам извън контрола на тези хора. Така можех допълнително да бъда полезен на президента, да го обръщам с лице към проблемите на страната ни. От един момент нататък „страничките” се превърнаха в много необходим за мен канал, по който да споделям с президента това, което ме вълнува като секретар по националната сигурност.
  „Страничките” ми помагаха да живея с чиста съвест - че не съм подминал без внимание нищо важно от националната ни сигурност, от международните отношения и политическия живот в България, че не съм премълчал тогава, когато е трябвало да заявя отношение.
  „Страничките” бяха част от постоянни, нелеки мои усилия - срещу склонността на нашия екип да бяга от парливите проблеми и да се плъзга по повърхността, срещу нежеланието да се борим за каузи и предпочитанието да се говори само по безопасни, печеливши теми.
  С тези „странички”, както впрочем и с останалите мои материали президентът не би могъл да каже, че той не е знаел за нещо в МВР и борбата с престъпността, в МО, ГЩ и при сделките с въоръжения, в специалните служби и управлението при кризи, че за нещо не е бил информиран от съветниците, че не му е предложена позиция.
  Връщайки се към тези 264 „странички” след уволняването ми от президентската администрация, аз си дадох сметка колко усилия ми е струвало всеки един уикенд през всичките 5 години да чета, да мисля, да пиша – с желанието в началото на работната седмица президентът да получи нещо стойностно - такова, че да не му дава покой, да му напомня, че да си държавен глава не е пост, а мисия.
  От “страничките” се вижда как месец след месец са се топили моите илюзии, че ще мога да се разгърна като пълноценен секретар по националната сигурност на превръщащ се в държавник политик. С топенето на илюзиите „страничките” стават все по-тревожни и по-критични. Колкото повече съм бил избутван назад и встрани, толкова по-рязък ми се е налагало да бъда в това, което пиша, за да се спъне президентът в него, да бъде провокиран, да се ядоса ако трябва, но да го прочете и дори да се замисли.
  „Страничките” показват защо в моето съзнание тези 5 години ще останат като трудна борба на характери и интелекти с президента.
  Издържах, защото да работиш за държавния глава е невероятен шанс. И аз исках да се възползвам от този шанс, исках да бъда полезен на своя президент, на България. Исках президентът да има в своята администрация човек, който да му изрича истината в очите, да му казва Другата гледна точка, да не го оставя да бъде твърде щастлив държавен глава на един все още доста нещастен народ.
  При подготвянето за печат на тези 264 „странички” аз се опитах да ги съхраня в оригиналния им вид. Освен за по-добра четивност, промени и съкращания са правени основно по три причини:
  - Първо, за да не допусна никакво изтичане на класифицирана информация.
  - Второ, за да махна някои негативни мои оценки за политици и бизнесмени. Правя го не защото се отказвам от тези си оценки, а защото „страничките” са писани за президента и затова в тях съм дал свободно воля на лични възгледи – винаги, когато съм искал да засиля своите аргументи. Махането на тези доста лични елементи намалява „сочността” на изказа, но в същото време изчиства текста от някои емоции, които могат съществено да изместят акцента и да придадат на написаното малко по-скандален привкус.
  - Трето, за да смекча съзнателно някои заключения за дейността и състоянието на институциите в системата ни за национална сигурност, така че да не нанеса ущърб на имиджа на България.
  Разбира се, „страничките” са само част от това, което аз мога да разкажа и покажа за дейността си в президентската администрация.
  Сигурен съм, че част от подготвените от мен анализи и препоръки за позиции по актуални политически събития и по вважни проблеми на националната сигурност ще представляват интерес и затова под някаква форма ще се опитам по-нататък също да им дам гласност.
  Освен това, всеки ден през тези 5 години съм си водил подробен дневник. Правил съм го защото макар и секретар на президента, аз съм получавал заплата не от него, а от обикновения данъкоплатец и редови гражданин. Ето защо всичко, което съм видял и научил за функционирането на държавните институции и за дейността на ключовите фигури в тези институции принадлежи на нашия народ и трябва да бъде споделено с него. То би му помогнало да разбере малко по-добре - какво става по върховете на властта, как се взимат решенията там, какви са тези, които го управляват. И така – да може да надникне зад още доста непрозрачните стени на висшата власт.

04.01.2008 год. Николай Слатински

За г-н Президента, 07.07.2002 год., Материал No. 27
  Колкото и пасивно да е общественото мнение у нас, за АЕЦ “Козлодуй” народът ни ще даде отпор на политиците - ако те не защитят националните интереси. Клокочи ожесточение, което може да прелее в омраза към управляващия елит. Атаките срещу АЕЦ “Козлодуй” се възприемат като посягане върху националната ни идентичност.
  Планът на президента за блокове 1 и 2 е единственият различен от крайните опции - пълна капитулация и пълно неподчинение. Но:
  - Тази идея се лансира отдавна от експертите и президентът само пръв я изказа на глас.
  - Разликата между “спиране” и “затваряне” може да се размие.
  - Идеята не бе добре пропагандно защитена.
  - Няма стратегия за нейното отстояване и идеята избледня, затлачи се.
  Очевидното:
  - Правителството, начело с “ястребите” ... е предало/продало реактори 1-4.
  - С показен и поктрен консенсус по интеграционните въпроси, парламентът стеснява възможността на страната ни за маневриране.
  - По проблема АЕЦ “Козлодуй” и СДС, и ДПС са безнадежден случай.
  - Срещу АЕЦ “Козлодуй” са мощни (и арогантни) вътрешни интереси, особено “въглищното” лоби.
  - Икономически, а не политически са интересите и на основните врагове на нашата АЕЦ в Европа.
  - С Литва сравнение не може да се прави - тя е в първата вълна за членство в Европейския съюз, а компенсацията, която очаква засега е 15-20-25 пъти по-голяма от нашата.
  АЕЦ “Козлодуй” е инспектирана многократно и от кого ли не. Извършени са всички възможни обезопасителни действия. Нищо не може да се каже вече за дефекти, за които я виняха най-много - като липсата на защитна черупка на реакторите и несъвършената система за локализация на аварии. При 3 и 4 блок имаме ниво на сигурност на реактори, сходни с тези в Унгария, Чехия, Словакия, Финландия.
  Съгласно анализа на международните ни актове за АЕЦ “Козлодуй”, изготвен от Института по международно право, основният проблем е Гаранционното споразумение, ратифицирано със закон от 38-то НС на 29.11.2000 год. Изводът за този “неравноправен международен договор” обаче е: Ако средствата “не бъдат усвоени или бъдат върнати, всички уредени ангажименти ще отпаднат ipso facto”. Другото, вкл. капитулантският Understanding (Меморандум) “Надежда Михайлова (Иван Костов)-Гюнтер Ферхойген” от 29.11.1999 год. фактически няма юридическа стойност.
  Силна опора за страната и президента са:
  - Казаното от говорител на датското правителство: “Никоя страна няма право да се налага на друга страна за ядрените й реактори, стига те да отговарят на сигурността, изисквана от Международната агенция за атомна енергия (МААЕ)”.
  - Тезата на финландския премиер Пааво Липонен: “Изключително нечестно е да се принуждават страните от Източна Европа, стремящи се към Европейския съюз да затварят атомните електроцентрали, строени по съветска технология. Това е един вид енергиен империализъм”.
  - Думите на ръководителя на мисията на МААЕ Айдбар Гюрпинар [Турция]: “МААЕ е против практиката да се закриват ядрени централи с политически цели”.
  - Общоизвестният факт, че няма решение на Европейския съюз, на което да са основава решението на Европейската комисия за затваряне на четирите блока.
  Изводите:
  - За 3 и 4 блок - и дума не може да става да се затварят.
  - За 1 и 2 блок - Да бъдат спрени, модернизирани както е направено в Нововоронежката АЕЦ (за един блок това са 70, нека да са и 100 млн. дол.) и отново пуснати в експлоатация.
  Мои препоръки към президента:
  - АЕЦ “Козлодуй” да стане основен приоритет на неговите секретари - това не е само външна политика, а въпрос (въпросът) на националната сигурност.
  - Втвърдяване на тона за АЕЦ “Козлодуй” - от загриженост да се премине към решимост, да се бранят националните интереси и да стане ясно кой е истинският защитник на АЕЦ “Козлодуй”.
  - Срещи с чуждестранни личности, които работят за каузата на АЕЦ “Козлодуй”.
  - Активност на най-високо равнище в Европа - телефонни разговори, писма, послания, срещи с държавни глави за спасяване на “отписаните” четири (или поне два – 3-ти и 4-ти) реактора.
  - Отказ от нови срещи с Гюнтер Ферхойген.
  - Виждания, съзвучни с идеите (например на Гражданския комитет за защита на АЕЦ “Козлодуй”) за връщане на взетите досега за АЕЦ “Козлодуй” близо 60 млн. евро.
  - Дипломация, разумно отчитаща различията в ядрената енергетика между Европа и САЩ.
  - Търсене по този проблем на подкрепа от Турция (отказала се от строеж на АЕЦ, заради земетръсността си) и Русия.
  - Постепенна еволюция към референдум за съдбата на АЕЦ “Козлодуй”.

За г-н Президента, 27.04.2003 год., Материал No. 69
  С мелодраматичната оставка на ген. Бойко Борисов цяла България получи тема за размисъл, разговор и разпри и на заден план отидоха даже светите Великденски празници. Това доказа - на Бойко Борисов трябва да се гледа преди всичко като на политик.
  При всеки изход от водевила с оставката, Бойко Борисов ще спечели:
  - Или оставката няма да бъде приета и това ще го издигне на пиедестал - само че на жив бял кон - на който той ще влезе в МВР и тежкт му тогава на министъра.
  - Или оставката ще бъде приета и народът ни ще си каже: “Ето, Бойко Борисов посочи истината за свързания с мафията политически елит и този елит не му прости, изхвърли го – него, мъченикът на битката с престъпността, националният герой.” А Бойко Борисов беше (и сигурно ще продължи да бъде) хем Робин Худ, хем във властта!
  След това, което Бойко Борисов каза и направи в предаването “Неделя 150”, ако зависеше от мен, президентът щеше още в неделя незабавно да покани премиера Симеон Сакскобургготски, вътрешния министър Георги Петканов и главния секретар на МВР ген. Бойко Борисов - с Доклада за връзките на политици с престъпността и то веднага!
  Аз не бих се поколебал също незабавно да върна на МВР Докладната записка и да им кажа: “Не, не струва! Ако това е, което МВР знае за престъпния свят, значи МВР просто не е на нивото на отговорностите си!”
  В тази обидно непълна и семпла записка липсват цели звена от организираната престъпност. Най-важното - тя драстично се разминава с това, което Бойко Борисов обяви по “Неделя 150”.
  Защо обаче народът ни целокупно почти застана на страната на Бойко Борисов, на “човека с най-високия рейтинг в държавата”?
  Отговорът (или част от него) е в процесите, протичащи у нас през последните 10-15 години. Нашето общество необратимо се деинтелектуализира, става все по-ниско технологично и все по-малко образовано (дори грамотно). То гледа сапунки, порно и екшъни, които не искат умствено усилие; слуша пошъл фолк и рап; не чете дълбоки книги. Да видим например кой главно вече пътува сутрин от Перник за София – това са секретарки, продавачки, мацки, охранители и редови бачкатори, а не като преди - студенти, преподаватели и инженери.
  Всичко, което отхвърля действителността и чувства в себе си поне някаква способност, умение и воля за по-добър живот - бяга от България. Коя държава би издържала на подобна селекция!?...
  Смазан от страха за утре, зает само с оцеляване народ ще си пада по Бойко Борисов...! Бойко Борисов е отрицание на онова, което потиска хората – а именно - убит дух, разядена психика, разбито самочувствие, смачкана полова потентност.
  И друг път съм писал - Бойко Борисов е диагноза на нашето общество. Но и аз не съм предполагал колко точно е това мое твърдение! Това е много сериозен повод за размисъл за президента.
  И Георги Първанов, и Бойко Борисов в съзнанието на масите (ще) са антиподи на сегашния политически елит. Твърде вероятно е пътищата им да се пресекат и те да се окажат главни политически противници. В този бъдещ техен сблъсък:
  - Бойко Борисов ще се възприема като отрицание на статуквото, а Георги Първанов – като част от това статукво.
  - Бойко Борисов минава с лекота през идеологическите и политическите разделения, а Георги Първанов - трудно, почти невъзможно.
  - Бойко Борисов е първичен, мъжкар, решителен, а Георги Първанов – деликатен, размишляващ, изчакващ.
  - На Бойко Борисов не му пука от нищо, сече директно, кара напряко, а Георги Първанов се съобразява с ред неща, маневрира, говори витиевато.
  - Бойко Борисов е човекът от народа, а Георги Първанов - човекът от политиката.
  - Бойко Борисов се е борил с престъпността, настоявал е за промени, не е виновен, че нищо не се направи, а Георги Първанов свикваше съвети-говорилни и носи вина, че нищо от това, което искаше Бойко Борисов не бе направено.
  - Бойко Борисов има висок рейтинг, извоюван самостоятелно, а Георги Първанов има не лош рейтинг, но главно заради институцията.
  - Бойко Борисов е нещо още неопитано, той е самата противоположност на начина, по който страната беше управлявана досега, а Георги Първанов няма как да се дистанцира от досегашното тотално неефективно управление.
  - Бойко Борисов е с ореол на мъченик, страдалец, биткаджия, а Георги Първанов търпи минуси от отрицанието, с което се гледа на привилегиите на властта - охрана, ритуали, приеми, плюс критичния в края на 5-годишния мандат на президента популистки въпрос: и какво толкова той направи?
  - Бойко Борисов разполага с финансови средства, които ще му позволят да изгради екип вън от политическата система, та дори и задкулисен, а Георги Първанов може да има екип само от системата - по партийна линия и най-много в президентството.
  Бойко Борисов е символ за домодерна постдемократичност - ако можем да употребим такъв неологизъм. Това е знакова аполитичност на обществото, ясен отказ от съпричастност към партийността и към самата политическа същност на демократичния процес.
  В тази ситуация президентът не може да си позволи директен сблъсък с Бойко Борисов. Ако все пак Симеон реши да приеме оставката му, за Бойко Борисов има само една възможност - да се яви на изборите за кмет в София - не най-доброто място за подобна изява. Слава Богу, до президентските избори има много време. Но и то не е съвсем гарантирано, ако се тръгне на решителна промяна на политическата система (напр. към президентска република).
  Даже опасността “Бойко Борисов” да е тук преувеличена, обществото ни показва болестни симптоми на мислене, то става податливо на внушения...
  Президентът трябва да се бори с тази тенденция, защото отсега нататък тя подмолно ще подяжда неговите шансове за втори мандат.

За г-н Президента, 16.05.2004 год., Материал No. 124
  Измъчването на иракчани в багдадския затвор “Абу Гариб” е отвратително. Но то буди много мисли, част от които - на фона на страшната трагедия на невинните наши сестри в Либия:
  - Това възмутено арабско обществено мнение, тези възмутени арабски лидери – а те осъдиха ли гаврите и мъченията над българките?
  - А беше ли признато, че насилията в “Абу Гариб” са една стотна от това, което е ежедневие и в момента в много арабски затвори? Да не говорим за зверствата при Саддам, Асад, Бен Али, Кадафи.
  - Гадно за достойнството и човешкото, и мъжкото (тук ги боли тях, “мъжете”, за които жената е втори сорт човек, машина за деца и наслади), е да те влачи жена гол по земята, а не е ли гадно и за едното, и за другото достойнство да измъчваш и убиваш невинни хора, да грабиш и да мародерстваш!
  Извращенията на американци и британци са чудовищни и ни възмущават. Но те са прилагани, за да се сломи психиката на хора, способни да правят и правили точно такива неща.
  Т.е. нека да обърнем логиката и от насилника погледнем към жертвата. За да пречупят пленниците, за да си признаят те кои са, къде са техните сподвижници и какви престъпления планират, срещу американците и британците са “работили” над тях именно с методи, от които те разбират - насилникът изпитва ужас от насилия, които той самият върши.
  Накратко: дори тези перверзни насилия са обвинителен акт срещу нрави, които господстват в редица арабски държави. И арабският свят трябваше да си направи самоанализ и изводи.
  Не оневинявам отделни, душевно увредени жени и мъже, но заради тях Америка, великобритания, белите хора, прилагайки стандарти на отношение към Другия, към Противника, към Жертвата, които са типични за арабските държави станаха обект на унищожителни критики, най-важното - на потрес, на осъждане.
  И този потрес, това осъждане - с огромна сила – се разрази най-вече в САЩ и Европа. Защото извършеното е в разрез с нашите - на белите, на християните - норми. И наше, не тяхно дело са Женевските конвенции, Конвенцията срещу изтезанията, дори и Международният наказателен съд.
  - Едните плащат, че са нарушили своите норми. И нарушили ги, самите те се самоосъждат, открито се срамуват от себе си.
  - Другите не искат да се замислят защо такива действия са за тях начин на живот и изобщо не желаят да се модернизират.
  Вината на първите е, че дори стореното от тях да е по-скоро изключение и да е използване спрямо Другите на техните средства, те така са поругали собствените си нравствени норми.
  И обществата им страдат от това. А Другите ги сатанизират, макар че точно при тях тези средства са не изключение, а правило.
  Войната на САЩ в Ирак се критикува силно заради снимките от “Абу Гариб”. Ала защо оценката за тази вина да зависи от тях?! Та войната в Ирак е грешка със стратегически размах и е геополитически провал независимо от снимките от “Абу Гариб”. И тя трябва да се оцени като такава не заради тях, а заради самата нея. Доналд Ръмсфелд трябва да си ходи не заради шепа голи хора, а защото бе символ на глобално високомерие на администрацията, защото се оказа острие на доктрината на изпреварващия удар, защото разцепи Европа на две – на стара и на нова.
  При тотален хаос в Ирак - предзнаменование за драстична криза в стратегията на САЩ, за мен е неясно защо допуснахме да създадем такова отчетливо впечатление у експерти, медии, научни среди, из разузнавателната общност, че президентът е направил завой към силно проамериканска позиция по Ирак?
  Обясненията ми са две:
  - Или, че изработването на новата линия става след сериозни анализи в крайно тесен кръг президентски съветници и доверени лица.
  - Или, че имаме политически изкована стратегия - чиято дълбочина е непостижима за непосветените като мен.
  Така е и за Либия - при катастрофата на тихата дипломация се пледира отново за тиха дипломация; а когато нашите там ги третират като престъпници и ги гонят като плъхове, ние (в т.ч. президентът) зовем за това - да не се губи общата перспектива, сякаш може да има такава след изнасилванията и другите гаври със сестрите ни.
  Българската дипломация имаше за тези 15 години една по-сериозна задача и ние видяхме провала в нейното решаване.
  Връзките с Либия са разбити за десетилетия. Докато сатрапът Кадафи стои на власт, нямаме там нито приятелство, нито интереси.
  Този човек и тази бездушна и бездарна автократична политическа култура са без принципи - нагли картоиграчи, които блъфират и вдигат залога - ако някой веднъж им е показал мекушаво, че е готов и майка си да продаде, за да получи нещо, то те ще го принудят да я продаде, а после я му разрешат да постигне нещо – я не.
  Според мен място за манастирско шушукане с Кадафи няма.
  Има един-единствен изход, едно-единствено условие, една-единствена цел - свобода за нашите не медицински сестри, за нашите сестри. С Либия друг въпрос нямаме! Нека да отделим ясно отношенията с Либия от отношенията с арабския свят.
  На нас, в президентството ни са нужни радикално нови стратегия и поведение. Нужен ни е кризисен център от нашите експерти по арабския свят и исляма. Трябва да напишем писма до държавните глави на Г-8, до лидерите на най-влиятелни световни и неправителствени организации, на крупни компании, до видни личности, творци. Президентски секретари трябва да обходят ЕС, НАТО, арабските държави - с апел за помощ да спасим напълно невинните, измъчвани по средновековни методи българки! Да разкажем цялата истина за гаврите в Либия. Да покажем на този тиранин, че световното обществено мнение ще взривим - да настръхне за българките!
  Поне да разберем какво значим за САЩ и Европа - дали само добре разположена територия или уважаван и верен съюзник.

За г-н Президента, 30.10.2005 год., Материал No. 200
  За нашия Преход бяха типични социална безчувственост и унизително отношение към болните, слабите, старите и тия, които не могат да се адаптират към резките и тежки промени.
  Цели поколения живяха в условията на социализма – условия, които са коренно различни от днешните. Смяната на правилата завари милиони българи неподготвени за и неприспособими към тях. Все едно цял живот да се състезаваш на дълъг скок и внезапно състезанието да стане на висок скок.
  В същото време, ако социализмът беше толкова дъблоко вкоренен и успешен у нас, това до голяма степен се дължи и на факта, че като социална система той пасна на характера и традициите ни, на нашата религиозна и културна, морална и битова идентичност. Това още повече усложни и готовността, и приспособимостта на голяма част от народа към законите на пазарната икономика.
  Колосалният стрес от Прехода не само “наказа” доста групи български граждани, но той доведе и до шоково нарастване на онкоболните у нас. От една страна, мнозинството от тях са пряка жертва от този стрес и дивия нрав на Прехода - с факта на заболяването от най-тежката болест. От друга страна, те, вече като болни, са за втори път сурово потърпевши от нрава на Прехода, защото властта, политиците се отнасят към тях лошо и безотговорно.
  И не е странно, че България е с най-тежките показатели по брой както на хора, болни от рак, така и на починали от рак. А не е странно, защото от всички бивши соцстрани България е с най-лоши показатели - социални, демографски, екологични.
  Точно както сме най-зле и с разбитата военна индустрия, с мутрите и престъпността по улиците, ставащи нощем джунгла; с грабенето на държавата; с политическия елит, който имитира управление и реформи чрез палиативи и отбиване на номера и не рядко заблуждава ЕС, докато основно мисли за лично облагодетелстване.
  Никъде не си направиха толкова бездарно и безчестно Прехода.
  Броят на онкоболните и техните беди са огледало на Прехода.
  А че това е така се вижда по “приемствеността” и по липсата на промяна в отношението към тях от поредните правителства и от страна на гражданското общество, на бизнеса и медиите.
  Нали такъв бе Законът на Прехода: “Спасявай се сам!”? Само дето при онкоболните “Спасявай се” е вярно и в буквалния смисъл.
  Онкоболните у нас в официалната статистика са 260 000. А има цели прослойки хора (роми, самотни възрастни), които не са обхванати в статистиката. Може би скоро общият брой на болните ще достигне 5% от цялото население!
  Но болният не е единствен потърпевш от болестта. Заедно с него страдат физически, морално, финансово близките му. И да умножим тези 5% по 2, 3, 4 или 5 - какво ще получим!? Вече няма българин без приятел или роднина, разболял се от рак.
  Затова по-емоционални NGO употребяват думата “геноцид”.
  Те употребяват и думата “трияж” - както на бойното поле се решава от лекарите - кой има повече шанс да оцелее - него да го лекуват. “Трияж” имаше на 27 декември 2003 год. в Кербала.
  - Едната страна на проблема, че за онкоболните не достигат парите за лекарства. Каузата тук е вместо заделените 50 милиона лева да се върви колкото се може по-близо до нобходимине 150 милиона лева.
  Защото когато не достигат жизненоважни лекарства, в борбата за оцеляване влизат в ход всички средства и главно връзките - по роднинска, приятелска, партийна линия. Често битката е не за модерни, а за някакви лекарства! Загубилите тази битка умират с хиляди – загубената битка ги “умира” като втори рак. Тук не говоря изобщо за ужасната мизерия в онкоболниците.
  Сега правителството хаби огромни усилия - не да разрешава проблема, а да го “замита под килима”, плашейки с репресии лекарите, които не действат “адекватно” и не говорят “вярно”: Пак вечният метод: Няма дебати по проблема - няма проблем!
  - Втората страна на проблема е дискусията по натрупалите се въпроси на онкоболните да премине най-сетне там, където й е мястото - като политически проблем на сигурността. Това вече е не само въпрос на болните и на системата на здравеопазване. Този въпрос, както се казва в науката - се е “секюритизирал”, станал е въпрос на сигурността. Такива въпроси не могат да се решават без системни усилия и мобилизация, без спешни мерки и вътрешни трансформации.
  - Третата страна на проблема е създаването на атмосфера за ново отношение към рака. У нас той е смъртна присъда. А на Запад е болест - отчасти с по-ниски проценти на лечимост и трябва по-силна мобилизация за борбата с него. Да добавя икономическият ефект от това, че на Запад болните от рак продължават да работят.
  Във всички тези 3 аспекта на проблемите на онкоболните, президентът може с адекватни инициативи да използва своя авторитет и пост - за да облекчи страданията на болните и да обърне обществото и политиците ни с лице към този лавинообразно нарастващ процес, чиито последици са трудно предвидими.

За г-н Президента, 01.01.2006 год., Материал No. 209
  При дискусията за демографската криза (но не само при нея) отново се вижда с цялата острота, че един от най-сериозните проблеми на българската държава е средното образование…
  До 1989 год. това бе сфера на дейност с много успехи. Тогава образованието бе насочено към репродуктивното знание (т.е. възпроизвеждане на чужди мисли), с ограничена възможност учениците сами да правят изводи за нещата - или по-малко да мислят, повече да възпроизвеждат. Целта бе децата повече да знаят. Сега те трябва повече да могат. А образованието да ги прави по-адаптивни и да има не знание заради самото знание, а по-голяма практическа приложимост на знанието.
  Копирайки чужди модели, днес нямаме нито знания, нито тяхната практическа приложимост. Или образованието ни ще оцелее, за да има и знания, и тяхната практическа приложимост, или с псевдо-реформи заради самите реформи ще стигнем до липса на знания и с наличие основно на умения с практическа насоченост - т.е. ще готвим работници и обслужващ персонал.
  Ученикът трябва да се постави в центъра като личност, не като материал за работа. Реформата е не само закриване на училища и съкращаване на учители; тя не е само силен финансов интерес за нови учебници (всяка промяна в учебната програма по който и да е учебен предмет и за който и да е клас води до задължително издаване на нови учебници и учебни помагала).
  Под всякаква критика е системата за оценяване на знанията и уменията на децата - за нея не само няма критерии, но тя не стимулира ученика към творчество и мислене (а към зубрене), превръща се в инструмент за демотивация, дори за репресия.
  Така се получават гнезда (главно в по-големите градове) на по-качествено образование, а другите, масовите училища са гета, които не образоват, а обезпечават престоя в училище на учителите и учениците (да не се шляят децата по това време).
  Възпитателната функция на училището бе зачеркната (той-като училището само образовало - за възпитанието си имало семейство и социална среда) от Веселин Методиев (големи беди на образованието са свързани с неговата дейност, която de facto се оказа насочена към превръщането на държавата ни от общество на знание към общност на “бачкатори” и трета ръка хора). Никой не оценява дейността на учителя от гледна точка на това - как възпитава. Не е странно – защото самото общество си няма ценностна система. Учителят е беден, в стрес и с изкривени ценности, а училището естествено не остава изолиран остров в страната.
  Параграф 22: От училищата в педагогически ВУЗ-ове идват слабо подготвени ученици, съответно ВУЗ-овете предлагат на училищата слабо подготвени учители – некачествен продукт, без компютър, без чужд език и практическо обучение, с формална педагогическа правоспособност, без познания, необходими им за учителската професия. Те може и да имат научното знание (физика, филология), но я няма спецификата на училището.
  Например - слабо се познават проблемите на деца със специални образователни потребности: с увреждания и от малцинствата.
  Все по-малко са младите хора, които по призвание избират да са педагози. Една част отпадат (като чувство за мисия) още във ВУЗ, а другата – после, виждайки реалностите в училище.
  Те спират да се развиват, нямат финансовите средства, а и финансовите стимули - за да са компетентни. Няма работеща система за квалификация. И квалификацията е главно заради документа, без да променя компетентността на тези учители.
  Да добавим и липсата на система за оценяване, контрол на качеството и инспектиране на учителите и директорите, както и отсъствието на система за преквалификация и пренасочване на кадрите в съответствие с изискванията на пазара на труда.
  А кариерното развитие на учителите? Кариерното развитие въобще става национален проблем и президентът може да се произнесе по него. Налице е цинична политизация, корупция, непотизъм, безкрайно опорочено конкурсно начало; не се знае по какви критерии се става началник или директор, по какви критерии се постъпва в едно министерство или друго ведомство.
  Децата учат в тежки битови условия, материалната база е от 70-те год., организирана за по-голям брой ученици, по-големи паралелки и по-големи стаи. Обзавеждането на кабинетите също е от тогава – времето, когато са направиха инвестициите в образованието.
  Казва се – днес няма средства! Не, държавата има ресурси. Въпрос на приоритети. Но и в бюджета на МОН има ресурс - стига да видим напр. мрежата от обслужващи звена. Ако тя се оптимизира, ще се спрат големи разхищения на хора и пари.
  А каква е ролята на президента? Да работи за издигането на образованието като абсолютен приоритет на националната сигурност. Да работи за разбирането, че днес образованието не е разход, а инвестиция в по-доброто бъдеще на България.
  Той може да инициира национална дискусия за обсъждане на Стратегията за развитие на образованието, в която да участва широк кръг организации, лица и личности, имащи отношение към образованието: институции, неправителствени структури, родители. Това е необходимо дори само по следната важна причина – броят на отпадащите от училище ученици достига вече до 15%, което застрашава възпроизводството на знанието и компетентността на нацията.
  Образованието минава през всяко българско семейство. С Образованието се печелят (а и се губят) президентски избори.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  __  __            ____   ____    _____ 
| \/ | _ __ / ___| |___ \ | ___|
| |\/| | | '_ \ | | _ __) | | |_
| | | | | |_) | | |_| | / __/ | _|
|_| |_| | .__/ \____| |_____| |_|
|_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.