Стратегия Синергия Сигурност

  В стадото (ордата), което започва мъчителния път от стадо, т.е. напълно липсващо общество, през племе, т.е. до-общество към общност, т.е. полу-общество (почти-общество), основният регулатор на отношенията и на поведението на индивида е бил Страхът. Страхът от наказание на Боговете и-или от наказание от групата индивиди, която може да прецени, че действията на индивида нарушават табутата и забраните и могат да разгневят Боговете.
  
  Много по-късно, когато племето започва да извървява не по-малко мъчителния път от племе, през общност към общество, се появява съвестта (индивидуална и общностна) и тогава заедно със Страха се появява още един регулатор на отношенията и на поведението на индивида – Срамът. Животното се страхува, Човекът се страхува и срамува. Колкото по-общество става общността, толкова повече Срамът излиза на преден план за сметка на Страха.
  Защо казвам това?
  Ами защото това, което наричаме у нас общество, все по-малко е общество и затова то търпи, не смее да се възмути, не се осмелява да протестира, казано накратко – страхува се. Страхът е бичът на съдбата, който плющи по мислите на индивидите и обществото ни и го възпира дори да си помисли, че може да се опита да промени нещо в живота си и да спре разпадането на България, превръщането й в социална клоака, в джунгла, в която по-силните изяждат или пребиват по-слабите, в анархия и хаос…
  Но аз разчитам, че все някъде сред нас и у нас има елементи на общество, че ние не сме се превърнали окончателно в стадо, в орда, в спасяващите се поединично индивиди.
  Надявам се, че ще сработи у нас другият регулатор – не Страхът, а Срамът.
  Имам известно основание за оптимизъм, макар че като всеки добре информиран реалист и аз съм песимист. Тук-там се пробужда това чувство, днес получихме нови поводи да го изпитваме.
  Трябва да започне да ни е Срам – Срам от това, което е на власт, което не знае що е демокрация; което няма никакъв проблем да лъже, да маже, после пак да лъже и пак да маже; което си няма представа от интелигентни технологии за управление, от съвременен стратегически мениджмънт, от визия и надигане на пръсти да се види какво има зад хоризонта, а се е взряло в пъпа на собствената си нарцистична кокоша слепота.
  Докато обществото не прави нищо, защото така му подсказва Страхът, то ще продължи да загнива и накрая съвсем ще изгние и загине. Страхът парализира, той обслужва Статуквото, подло наречено Стабилност.
  Срамът стимулира за действие, той събужда и сетните останали сили, той кара обществото да си каже – Срам ме е това да ни е властта, това да ни е на власт!
  Така ми се иска да станем повече – ние, срамуващите се, засега сме малцинство, срамуващото се малцинство, но ако е писано да я има България, рано или късно ще станем мнозинство.
  Или поне така ми се иска…
  
  
  
  P.S.
  Евгений Дайнов е написал за стила и изразните средства в говоренето на първото лице, единствено число в държавата ни - като на Лукашенко.
  Съвсем честно, аз също съм си го мислил. Отдавна виждам много общо в поведението им, в мимиките, жестовете, ако щете в манталитета, интелекта, образованието, културата (тук някои думи да не се възприемат буквално – „интелект”, „култура”, а като етикети за обозначаване на характерологични черти и-или поведенчески модели).
  Само че аз съм гледал на тази подобност като следствие и от процеси в обществото. Да, каквито са лидерите, понякога може да се каже – лидерите, с извинение, а доста често и да се слагат кавички – „лидерите”, такова започва да става обществото, но тук и днес в сила е и обратната връзка: каквото е обществото, такива са му лидерите (лидерите с извинение; „лидерите”).
  На такова общество – такива лидери. Казвам го, защото ми се струва, че в нашето общество протичат през последните няколко години много лоши процеси. То усилено се раз-обществява, започва да се превръща в тълпа, в пасивен зрител, в кошаревски свидетел, в наивна сива маса, която вярва на приказки и не се интересува от делата.
  Започва да се формира едно твърде „разкачено” от нормалността и случващото се у нас, мнозинство, което не се замисля какво се случва у нас, консумира лесни обяснения на сложни процеси, мрази другостта под каквато и форма да се явява тя, държи са като един мой съсед наскоро – не му пука какво става във входа ни, дали е чисто, дали е сигурно, дали не е шумно и т.н. а гледа без да го забележи някой да надраска стените, да счупи някоя пощенска кутия, да отмъкне нечие писмо, да си изчегърта калните обувки от първото стъпало. С други думи – не иска да допринесе поне с нещо да е по-човешка, по-нормална обстановката във входа, а когато е гарантирана анонимността му, даже гледа да я влоши, да я доразнормализира.
  Е, при такова разобществяващо, разнормализиращо се общество, какви да са му „лидерите”? Ами лукашенковчета, чиито стратегически (с извинение за думата „стратегически”) хоризонт и способности за мениджмънт (което у нас си е оксиморон днес) е на нивото на председател на едва кретащо текезесе (в съветските условия – на колхоз – какъвто е бил Лукашенко)...
  
  21.03.2016 г.