Поход или похот: стремежът на учените към участие в политиката

  Като гледам мелодрамата и многострадалността на поредната Геновева, скочила от университета в политиката и наритана по типично нашенски начин, та сърцето ми се свива и къса.
  Аз самият съм бил, така да се каже, обект на замислянето – защо един човек, чийто живот е свързан с науката, може да се стреми да заеме някой пост в политиката, като по този начин се откъсва от науката и то понякога фатално, необратимо…
  Има няколко категории такива хора.
  Първата категория не са никакви научни работници (избягвам сериозното название „учени“) или са приключили като научни работници. За тях политиката е убежище, спасение от науката, при това далеч по-изгодно във всяко едно отношение.
  Впрочем, има и обратното движение – политици, приключили с политиката, да търсят отиване в нея. Това практически винаги е било само злоупотреба с положение. Приключилият с политиката като правило е приключил преди това с науката или изобщо не се е занимавал с нея. Политиката е, така да се каже, друг спорт, различен от науката и даже много силни политици, се оказват след 10, 15, 20, че и 25 години в политиката, немощни в науката, освен ако не намерят наемни работници и шерпи да им пишат науката…
  Спомената първа категория хора са ми най-разбираеми – не стават за сериозна наука, нека си търсят другаде място под слънцето.
  Втората категория са тези, които са достигнали своя таван в науката, постигнали са нещо добро, ако не и много добро, но ги блазнят светлините на политическата рампа, хвърлят се в тази посока, за да осребрят, докато има известна цена, научното си име, давайки си сметка, че няма какво повече да правят в науката. Моите наблюдения са, че те като правило се оказват неадекватни в политиката, нито вече учени, нито още политици, не могат лесно да сменят ролите си, смятат се за далеч по-образовани от „политическата паплач“, държат се високомерно, после волята и самочувствието им се спихват и започват да треперят за поста си и да драпат на всяка цена да останат някак в политиката, дори в трета глуха, защото разгреждат отпадането от политиката като провал, драма, „какво ще кажат хората“ и се изживяват с показна гордост за недооценени и неразбрани. Търсят вината у всеки друг, само не у себе си. Тези хора за мен са ми най-смешни и най-жалки.
  Третата категория са такива, които все още могат да се развиват в науката, имат много какво да направят в нея, но в у нас научен работник къща не храни, затова за тях политиката е изходът от ситуацията. Според мен те са най-нещастни и за искрено (все пак) съжаление, защото в политиката нямат особени шансове, а вътре в тях ги гложди мъката по науката. Науката е страст и призвание, но тя е и като една силна по характер и с огромно достойнство жена – тя никога не прощава измяната, не оправдава изневярата и завинаги обръща гръб на предалия я.
  Четвъртата категория са големите учени, високите имена в науката, които, така ми се струва, не са съблазнени и изкушени толкова от самата политика, колкото от политици, готови да ги привлекат към своята лична, частна, групова, корпоративна и много рядко – национална кауза. Такива учени (те са учени!) са капитал ако не за нацията, то за науката. Бих могъл да твърдя, навярно, че те, макар и водени, може би, от искрени подбуди, са позволили да бъдат употребени, да послужат за маска и прикритие, за оправдание и измиване на ръцете при извършване от злоупотребилите с тях политики на доста лоши неща за страната. Да вземем Любен Беров. Твърдо съм убеден, че именно тези научни работници, тези учени, са най-неподходящи в България за политиката и именно те би трябвало да се пазят от нея като дявол от тамян.
  Политиката е едно, Науката – съвсем друго. У нас това са несъвместими дейности и човек няма как да бъде еднакво много добър и в двете. Силният учен може да се превърне в слаб политик. А силният политик няма как – като правило - да стане добър учен. Защото е изпуснал влака на годините, когато е трябвало да прочете тонове книги и хиляди лекции, да напише няколко книги и десетки студии. Слабият научен работник вероятно може да бъде силен политик, защото това му е призванието. Средната ръка научен работник най-вероятно ще бъде и средна ръка политик. Слабият политик може да стане много добър учен, ако навреме се спаси от политиката. Най-често средната ръка политик изобщо не става за учен, но за жалост твърде често ламти за малки и големи дисертации, за доцентури и професури. И ако съчинявайки с компилации или плащайки някой да му напише дисертация, той само начесва своето Его и се кичи с малки буквички пред името си, то като доцент или професор той заема мястото на кадърен млад човек. И живее като паразит в науката и висшето образование, тормози студентите си с безсилието си, добавя си още една заплата към материалния си статус, кичи се с титлата „професор“, защото за него само „доцент“ е вече твърде малко и дори доста обидно.
  Остана да добавя, че има у нас университети, които се възползват от инцеста на Политиката и Науката и раздават научни степени и звания на политици, които после им се отблагодаряват с щедри финансирания с публични ресурси и с ненормално и неморално завишени оценки при акредитации и анализ на тяхното ниво в науката и образованието…
  
  31.01.2016 г.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
 __  __  _                  _             
\ \/ / | |__ __ __ | |__ _ _
\ / | '_ \ \ \ /\ / / | '_ \ | | | |
/ \ | |_) | \ V V / | | | | | |_| |
/_/\_\ |_.__/ \_/\_/ |_| |_| \__,_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.