Стратегия Синергия Сигурност

  Студенти, които са слушали мои лекции по системно прогнозиране, базирано на стратегическо проектиране и сценарийно планиране знаят, че аз разглеждам като хипотетичен вариант възникване на много интензивно напрежение между Русия и Турция и какви са евентуалните опции за външнополитическо поведение на страната ни при условието на членство в НАТО, където Турция също е член, и на ЕС, в който Турция не членува.
  
  Разбира се, изключително важен е конкретният кризисен контекст. Но за мен въпросът за възможно напрежение с висока степен на интензивност между Русия и Турция е бил много вероятен (вероятен не означава задължително неизбежен, а възможен), поне поради четири причини:
  
  1. В днешно време за всеки лидер на една държава, камо ли на държава с високи геостратегически цели и сериозни геополитически амбиции по-дългото от два мандата заседяване на висшето държавно място е изключителен генератор на риск – за държавата и нейния народ, за съседните страни, за региона и дори за света като цяло. Да си начело като несменяем лидер на подобна държава много дълго време ти изкривява ужасно много оптиката, притъпява ти човешките сетива, ти се проникваш с мания за величие и непогрешимост и освен това се обвързваш с кръгове и интереси в държавата, които вече имат определяща дума върху твоите решения, налагат си своите приоритети, а ти смяташ, че това са твоите приоритети, че си независим и контролираш държавата. Ти ставаш изключително властолюбива и коравосърдечна марионетка на тези интереси, облечена с прекалено много силова власт. Западът (либералната пазарна демокрация) е разбрал това и въвежда мандатност. Ердоган и Путин са несменяеми и обзети от грандомански представи за себе си, затова постоянно затягат режима на управление, смачкват алтернативното мислене, репресират опозицията си и така лишават държавите си и тяхното управление от свежа интелектуална и стратегическа кръв. Това, което те правят става все по-импулсивно, по-истерично и по-самозабравящо се и така пораждат възможността някой ден да вземат решение с много тежки, ако не и катастрофични последици за държавите и обществата си.
  2. През последните 10 години и Турция, и Русия при тези свои двама лидери се взеха прекалено насериозно в геополитически план, решиха да играят роля, която не им е по силите – на надрегионални сили, затова смятах и споделях на глас, че с тях може да се случи нещо от рода на това, което се случва на всеки човек, който се е претоварил с непосилни тежести – да се изкриви или счупи гръбначният му стълб. Нещо повече, амбицията на надрегионални сили на двете иначе много сериозни като потенциал държави рязко промени статуквото в много широк териториален диапазон и породи системни и структурни напрежения, нестабилности, подозрения и страхове. Още повече, че амбициите за надрегионална роля, т.е. роля почти на велики сили, пир тези две държави бе „опакована“ с експанзионистични идеологии на идентичностна основа – неоосманизъм и неовеликорусизъм, а това не може да бъде съзерцавано спокойно от другите регионални и надрегионални сили и от единствената засега суперсила. И накрая, действащи в почти един и същи регион, двете държави с надрегионални амбиции несъмнено правят така, че този регион се оказва тесен и за двете и това е покана за конфликт помежду им.
  3. Споменатото силно шовинистично „опаковане“ на политиките на Турция и Русия с неоосманизъм и неовеликорусизъм само по себе си е жестока предпоставка за остри и дългосрочни напрежения между Турция и Русия. В края на краищата двете държави под имперско-грандоманското ръководство на своите лидери всъщност залагат на противоположни идентичностни, културни, исторически, религиозни ценности и вектори в своята политика, което е автоматична предпоставка за потенциален конфликт между тях.
  4. И Турция, и Русия през последните години залагат в различна, но немалка степен на антиевропейски, антизападни и антиамерикански позиции, на доста агресивна на думи поне политика спрямо Европа и САЩ, с които те и всички ние сме в една лодка спрямо най-сериозните предизвикателства и рискове, опасности и заплахи, пред които обществата ни са изправени в непосредствена близост. Това придаде на двете държави геополитическия привкус на недостатъчно системни или даже на почти антисистемни актьори (играчи), а подобна антисистемност логично кара Европа и САЩ да се отнасят с подозрение към тях и понякога да ги поставят в лагера на други подобни и дори далеч по-страшни антисистемни играчи. За Турция обаче е ясно и Ердоган това го разбира отлично, тенденцията да бъде възприеман от Европа и САЩ дори и само отчасти за антисистемен играч е крайно неприемлива, защото това може да донесе на страната тежки политически, финансови, социални и дезинтеграционни последици, затова той вес повече и все по-често се стреми да поддържа топла връзка със Запада, да си върне, така да се каже, любовта му и като резултат в отношението спрямо Европа и САЩ Турция и Русия (доколкото докато Ердоган се стреми към западните обятия в някаква степен, Путин – напротив, засилва и ожесточава антизападната реторика) започват силно да се раздалечават, по тази линия на ориентация между тях възникват все по-често напрежения, ценностни и геополитически различия. Такава е днес ситуацията с големите сили и интереси в света, че силни различия спрямо Запада и като резултат силни различия в отношението на Запада към Турция и Русия са покана за много сериозни конфликти между Турция и Русия.
  
  Това, в общи линии и наистина доста схематично и накратко са някои от моите „опорни“ мисли, които ме караха от няколко години да очаквам рязко обтягане на отношенията между Турция и Русия и да си позволявам да прогнозирам конфликт с висока интензивност (поне в словесното му изражение) между тях.
  Но признавам, дори аз не можех доскоро да предположа, че това ще се случи толкова скоро.
  
  За Турция и Русия, това вече малко извън контекста, може би днес важи в пълна мяра това, което ми каза някога един познат от ранните години на демокрацията.. Аз му казвах тогава за моята мечта да помогна България да се промени към по-добро. Той ми отговори по следния начин:
  - А моята най-голяма мечта е да променя миналото си!
  
  
  Допълнение:
  Както и да тълкуваме геополитическите игри на държавните лидери, не можем да не мислим със състрадание, съпричастност и съчувствие за майките на загиналите войници.
  За майката на загиналия пилот (а казват, че загиналите пилоти са повече) днес светът е свършил, животът е разрушен завинаги.
  Някога, когато президентът Първанов завъртя на 180 градуса позицията си по българското участие в Ирак и се присъедини към лагера на ястребите, та даже излезе пръв сред равните по ястребност наши политици, аз зададох въпроса – като това е най-висша кауза за националната сигурност, Вие бихте ли пратили свой син там? Защото и древногръцките тирани, и римските консули, и даже кръволокът Сталин когато преценяваха, че една кауза е от висш национален интерес, пращаха да се бият за нея своите синове.
  Чуждите синове лесно се пращат на бойното поле, докато синовете на елита живеят в мезонети-прогимназии от 500 кв. м., карат коли за по 500 000 и купуват хотели за 5 000 000…
  В това също е разликата между Европа, от една страна, и Турция и Русия, от друга страна.
  В Европа се интересуват от мнението на майките, от общественото мнение и далеч по-трудно пращат синовете на тези майки да се бият за каузи, които не се преценяват от общественото мнение за най-висши за националната сигурност.
  Докато Ердоган и Путин не се интересуват от мнението на майките, от общественото мнение и много по-лесно пращат синовете на тези майки да се бият за каузи, които Ердоган и Путин са преценили, че са най-висши за националната сигурност и налагат тази своя лична, вождистка преценка на общественото мнение.
  А най-жестоко от това страдат майките. На мен ми е покъртително жал за майката на загиналия руски пилот. Нейният син бе пратен там против нейната воля и загина за неясна геополитическа кауза – жестока жертва в една съмнителна геостратегическа позиционна шахматна партия на двама еднолични и несменяеми лидери, обзети от мания за имперско величие, мечтаещи за велика роля в Историята.
  Пред очите ми е онази гледка от аспирантските ми години в Харков, когато по площада в този град вървяха мълчаливо множество майки, носещи портрети на своите 20-25 годишни синове – загинали в жестоки битки, разкъсани от самоделни мини, одрани живи или безследно изчезнали в кървавата безумна авантюра в Афганистан, започнала с подла тайнственост и завършила с унизително поражение – дело на едни склеротизирали грохнали старци от Политбюро, чиито деца и внуци живееха в охолство и разврат, а в Афганистан се биеха и умираха децата на обикновените майки – тези, които никой никога не ги питаше, когато пращаше синовете им на явна смърт и в битки за съмнителни каузи. Никой не ги питаше и не ги пита и досега…
  
  24.11.2015 г.