Стратегия Синергия Сигурност

  В дните след трагедията в Париж, причинена от зверските терористични удари на гадни мерзавци и мерзки гадове, написах няколко статуса във Фейсбук.
  
  
  1.
  Терористичната агресия срещу Европа трябва да ни направи още повече европейци. Това не е само удар върху душата и тялото на Франция, това е удар върху душата и тялото на Европа.
  Само който не разбира това, може да злорадства по адрес на Европа и да обвинява и проклина с антиевропейска злъч.
  Нападат Европа за това, което тя е и за всичко, което тя прави.
Вярно е, има неща в нея, които могат да бъдат и по-добри, както и сред това, което тя прави, има неща, които може да прави по-добре.
  Но ние днес трябва да бъдем не по-малко, а повече европейци.
  Също така, ние трябва да осъзнаем това, за което съвременната наука за сигурността отдавна говори:
  Ние сме във Вълнáта на Риска, ние сме в Обществото на серийно произвежданите Несигурности, в Обществото на Риска, в Рисковото общество. Все повече ще преминаваме от една извънредност и анормалност към друга. Извън-редността е новата редност, във-редност, а-нормалността е новата нормалност. Ето защо е необходимо не да реагираме когато бедата се случи, не дори и да мислим за превенция, при която не даваме на малката беда да стане голяма, да се превърне в катастрофа, а да действаме с ранно сигнализиране – да не позволяваме въобще на бедата да ни изпревари и да ни свари неподготвени, да не й разрешим да възникне. Защото в Рисковото общество всеки изпуснат риск се развива страшно бързо във времето и пространството. В Рисковото общество от напукването на стената до спукването й може да има няколко милисекунди. И ние не можем вече да укрепваме пукнатината, не можем да се мъчим да не допускаме малката пукнатинка да стане голяма пукнатина, а трябва да не позволяваме стената да се напука дори на милиметър. Напука ли се дори на милиметър, тя може за милисекунда да се спука и пороят да ни отвлече.
  В Рисковото общество се нуждаем от качествено различно мислене, от качествено различно отношение към бедите – като се научим да не изпадаме в паника и ужас, да не се разпадаме на атоми и подплашени стада, а да се мобилизираме, да се обединяваме, да се сплотяваме, да нарастваме нашата солидарност.
  Рисковото общество е общество на трансформационната, мобилизационната сигурност, когато са нужни сериозни трансформации и екстремна мобилизация, за да продължим да бъдем в сигурност.
  Рисковото общество налага качествено различен подход към сигурността, то борави с коренно различна терминология (която опасявам се, нашата политическа класа не владее, защото е все още в 20 век по отношение на рисковете и извънредните ситуации и дори съсипа систематично Гражданска защита, докато други общества развиват Гражданската си защита в Гражданска сигурност) – ранно сигнализиране, диагностика на уязвимостите, анализ на критичностите, преприоритизиране на ресурсите и др.
  Рисковото общество изисква много по-развита като мрежова организация система за национална сигурност с много повече децентрализация за сметка на централизацията и координация за сметка на командването. Изисква и инвестиции
  - в т.нар. рискови противодействия;
  - във first responders – първите реагиращи;
  - в Полицията, която не бива да бъде мразена по начина, по който бе мразена тези дни, само защото полицейските ни служби не работят, защото са постоянно разбивани, насилвани и изнасилвани от политическата каста;
  - в нов тип специални служби – такива, каквито ни налагат предизвикателствата и рисковете, опасностите и заплахите, а не да имаме служби, за които няма работа или те предпочитат да се занимават с това, което са си правили цял живот и да го правят така, както са си свикнали да го правят през цялото досегашно време!
  Войната с тероризма не се води само с армия и специални части, а и с полиция и специални служби и тежко и горко на държава, която мрази и първите, и вторите, и третите, и четвъртите!
  Рисковото общество означава, че времето вече е друго, и пространството вече е друго. Ние се натъкваме на неизвестните неизвестни и трябва да ги превръщаме в известните неизвестни или в неизвестните известни. Но повече никога няма да си имаме работа с известните известни.
  Нашият живот в Обществото на Риска ще бъде постоянно стреляне със завързани очи по движеща се мишена. И максималното, което можем да правим е да застопорим мишената, пък дори очите ни да са завързани или да махнем превръзката на очите, нищо, че мишената се движи. Но повече никога няма да имаме леснотата да стреляме с развързани очи по застопорена мишена.
  Така ще бъде и това ни чака. И ние като Европа сме призвани и призовани да устоим – като минимизираме дефектите, слабостите, недъзите, заблудите и грешките си и като максимизираме силните си страни, ценностите, принципите, нормите, стандартите и верните си ходове.
  В тези си усилия изобщо не сме обречени. Нищо, че ако човек слуша какво коментира част от нашето общество, с тревога може да си зададе въпроса – а то живо ли е или само се прави на такова. Защото едно живо и жизнено общество трябва да реагира много по-мъдро, по-състрадателно, по-смело и по-европейски.
  Поне според мен, според скромното ми лично мнение.
  Но какво тук значи някакво си лично мнение. Още повече като е в малцинство. В крайно ограничено и все повече стопяващо се малцинство…
  
  
  2.
  Вероятно заради възрастта си, не съм по слагането на моя снимка с френското знаме – малко ми е късно, а и някак пО ми е лично и истински да преживявам нещата вътре в себе си, макар че не съм срещу която и да е сърдечна форма на съпричастност и солидарност.
  Но за мен е абсурдно когато някой казва – а-ха, те не си сложиха българското знаме като беше трагедията в „Индиго“ (или някоя друга наша трагедия), сега Нъц – аз няма да си сложа френското знаме!
  Когато бях президентски секретар, там, в онази администрация национална сигурност бе това, с което никой не иска да се занимава – останалото беше външна политика, дипломация, регионална политика, вътрешна политика, работа с обществени организации, и какво ли не. Затова аз „отговарях“ (често сам си възлагах тази отговорност) за онкоболните, хората с увреждания, Индиго, Лим, Бяла, наводненията и т.н. Така че знам какво им беше на родителите на децата, загинали в „Индиго“ – нищо, че трагедията се бе случило преди да започне първия мандат на президента.
  Не за това ми е думата, а за горното високопатриотично Нъц… То ми се струва нелепо и абсурдно. Защо?
  Защото въпросните наши трагедии са резултат от пълния провал на редица процеси и реформи в страната, те са следствие от слабостта на държавата и безхаберието на политиката. За мен 99% от жертвите в бедствия и аварии, в трагедии и катастрофи (вкл. в Кербала) са преди всичко жертви, причинени от държавата ни, първо държавата ги е убила, после тероризъм на иракчани, пожари, наводнения, промишлени злополуки и др.
  Затова тези трагедии са си преди всичко наш национален проблем – ако не спрем да си разяждаме и разпадаме държавата, подобни нещастия ще ни се случват още по-често и държавата ще убива още български граждани.
  Докато трагедията в Париж е наднационална трагедия, тя е европейска трагедия, световна трагедия, цивилизационна трагедия. И нашите сърца трябва да бият заедно с Париж и Франция, а душите ни да се молят заедно с Париж и Франция. Защото всеки от нас днес е частица от Париж и Франция.
  И защото топчето в рулетката на безумието и варварството днес се е спряло на Париж, а утре може да се търкулне и към нас. Дано не се случи, дано ни се размине. Но ако не дай Боже ни се случи, тогава – бъдете уверени – нашето знаме ще бъде на стотици хиляди, милиони профили в социалните мрежи…
  
  
  3.
  Замислих се отново покрай фаталния петък, 13-и в Париж…
  Ние обучаваме десетки, стотици студенти по национална сигурност, управление на риска, мениджмънт на и при кризи, защита на населението в извънредни ситуации и т.н.
  Мога да кажа, че постоянно има прекрасни млади хора, изучаващи тази сложна и актуална материя, трупащи сериозни конкурентни предимства, достигащи високо ниво на експертен капацитет.
  Но… масово в страната – в държавни и общински институции, в частни фирми, различни по характер и дейност структури – навсякъде звената за безопасността, сигурността, кризите и риска са основно състоящи се от хора, изкарали по някакъв начин пенсия някъде в системата за сигурност, най-вече в НСС, НРС, военното контраразузнаване и разузнаване, полицията. Голяма част от тях са били в ДС (тук не говоря в морален, а в професионален план), изплетена е мрежа от свързаности и зависимости, те се теглят един друг, дават си пасове и работа. В една структура, където трябваше да се изгражда система за сигурност и управление на риска, абсолютно всички съответни служители бяха по-възрастни … от мен. А аз не съм в първа младост – в никакъв случай.
  Тези хора може да са свестни и мнозина от тях са свестни, но те си прикарват към голямата пенсия още една голяма заплата, а всъщност правят това, което цял живот са правили и по начин, по който цял живот са го правили.
  Но днес вече не може да се прави само това, което можем и само толкова, колкото можем, а трябва да правим това, което трябва и да го правим така, както трябва.
  Ръководителите на различните институции и ведомства, фирми и други структури трябва най-сетне да разберат, че са избрали абсолютно сбъркан път, сгрешен и в голяма степен – вреден за тях. Не може вече да си доверяваш безопасността, сигурността, кризите, извънредните ситуации и рисковете на хора от предишното – регионализирано, йерархично, модерно, „сигурностно“ (security) общество от 20 век; ние сме вече в 21 век, преполовяваме второто му десетилетие и обществото е все повече глобализирано, мрежово, постмодерно и рисково. А в такова общество за безопасността, сигурността, кризите, извънредните ситуации и рисковете се иска качествено нов тип знание.
  Затова тези ръководители трябва да се обърнат към новото поколение високоподготвени млади хора, хора с интелект, чужди езиции, професионализъм в управлението, наука в мениджмънта, със способности за прогнозиране и ранно сигнализиране, за креативно мислене и стремеж не само да си прикарат още някой и друг лев и да си осигурят къде да ходят извън дома по цял ден, за да решават кръстословици и да им плащат за този „труд“, а и да израстват, да трупат умения, да реализират виждания, да са с един ход най-малко преди събитията.
  Нашите специални и полицейски служби са се консервирали, там могат да постъпят на работа и да израстват кариерно основно наши хора, главно наши момчета, които са част от нашите мрежи и са част от преплелите се – с извинение – свински черва.
  Не е нормално ние да даваме отлични знания и високи дипломи на прекрасни български синове и дъщери, на златни български деца, а държавата, общините, институциите и фирмите да се обръщат със задните си части към тях.
  Преди две години една прекрасна по интелект наша студентка завърши с пълно отличие, защити великолепна дипломна работа, а след това положи титанични усилия да си намери работа по специалността, но не успя – нямаше връзки, не бе калинка, партиен парашутист, нечия племенница или сърцераздирателна приятелка, нямаше роднина по пряка линия, работил в ДС и … сега е зад граница. А какво да прави, след като майка България се оказа за нея мащеха?
  Е, сега, когато гръм удари, когато вече сме постоянно в ситуации на ръба и всяка мъничка погрешна стъпчица може да ни срути в пропастта, когато пеперудата леко помахва с крилца на едно място, а съвсем на друго може да се извие торнадо, в безопасността, сигурността, кризите, извънредните ситуации и рисковете всеки, който иска да е в крак с това време на „on the edge of chaos“, на ръба на хаоса и в зоната на стремително приближаващата се катастрофичност (колкото по-близо сме до нея, тя толкова по-бързо се приближава), трябва да търси нужните нови, качествено нови специалисти! Вече не на хората трябва да се търси работа, а за работата трябва да се търсят хора. Вече е времето на новия тип професионалисти, експерти, творци, мислещи хора, креативни личности. А такива в България има. На тях трябва да им бъде даден шанс - без предубеждения, че били, виждате ли, млади. Хайде стига с тези над 60-годишни т.нар. суперпрофесионалисти! Стига вече като кучето върху сеното - и само не го яде, и на другите не го дава!
  Младото поколение е може би единственото хубаво нещо, което се случва във и на България.
  Не осъзнаем ли какво изискват от нас новите предизвикателства и рискове, опасности и заплахи, последиците ще бъдат още по-страшни и цената за тях ще плащаме всички.
  
  
  4.
  Третата световна война започна…
  „Ислямска държава“ е новата велика сила…
  Либералната демокрация в Европа умря…
  Ген. Борисов, не съм гласувал за вас, но днес вие трябва да държите здраво кормилото на държавата!...
  
  Какви заглавия само! Ние се страхуваме! Ние се страхуваме преди всичко от самия страх. Ние сме като онзи, който се обесил поради неистов страх от смъртта. Имам усещането, че силна струя страх се стича надолу по крачолите ни.
  Разбира се, тероризмът на религиозна основа е опасен феномен. Още преди повече от 3 десетилетия РАНД Корпорейшън и най-вече Брайън Дженкинс, когото познавам лично и който е идвал в България, където е издадена книгата му „Непобедимата нация“, направи прогнозата, че идеологически вдъхновеният тероризъм ще отстъпи място на религиозно вдъхновения тероризъм.
  Шега няма, вече свърши хубавото време и навред гърми…
  И все пак – да се говори за Трета световна война и за „Ислямска държава“ като велика сила не само е преувеличение, разминаващо се с реалното положение на нещата (на страха очите са големи и както ми се струва – крачолите мокри), но слага акцента на неточното място, отмества решимостта на заден план и пуска на сцената паниката, хаоса, анархията, ужаса, парализата.
  Да се смята, че либералната демокрация е умряла в Европа (бедната либерална демокрация, 3 века все я обявяват за загниваща, хвърлят й жестоки, страшни предизвикателства, всякакви кръвожадни и повръщащи насилие –изми, а все се оказва, че слуховете за нейната смърт са силно преувеличени) е бърза и лека готовност да се откажем от принципите си. Вижте този линк – https://www.youtube.com/watch?v=2dG4aTFq4DQ - ето колко красиво и истински ние, европейците искаме да живеем. И ще трябва да отстоим правото си да живеем красиво, по европейски.
  Разбира се, свободата да си европеец не може да занемари сигурността, но ако ние, европейците пожертваме даже малко свобода срещу много сигурност, накрая ще останем и без свобода, и без сигурност.
  Новото рисково време иска нови подходи в сигурността, но не означава да заровим, забравим, зарежем, загърбим свободата.
  Ние, европейците ставаме жертва на принципите си, а по-скоро, на довеждането на тези принципи докрай: демокрация - да, но не тотална демокрация; толерантност – да, но не абсолютна толерантност, свобода – да, но не безкрайна свобода, либералност – да, но не неограничена либералност. Т.е. Европа е много демокрация, много толерантност, много свобода, много либералност. Само трябва да знаем колко много е това много – то трябва да бъде толкова много, че да продължи Европа, Европейската мечта да бъде най-силната притегателна сила за хиляди, за стотици хиляди, за милиони, за десетки милиони хора, но не чак толкова много, че Европа, Европейската мечта да стане жертва на това свое много.
  
  Да се апелира към премиера не като г-н премиер, а г-н генерал - да държи здраво кормилото на държавата, означава да се крещи истерично, да се вопи малодушно за здрава ръка, за мощни бицепси, за смазващ юмрук, да се зове и моли за тоталитарно управление, за гарнизонна страна, за полицейска държава, за репресивна власт, която държи в ръцете си чук и всички проблеми й се виждат като гвоздеи.
  Проблемите на демокрацията не се решават с по-малко демокрация.
  Демокрацията има много ресурси и способности, потенциал и капацитет да се справя с противниците и враговете си.
  Силната държава не е задължително силова, мачкаща и удряща.
  Силната държава не изисква задължително командир, вожд, фюрер, дуче, капо ди тутти капи.
  Силната държава означава ефективна система за национална сигурност, а не раздирана, мачкана, изнасилвана и употребявана от политиците производителка на анархия и непрофесионализъм, механична сума от слаби и разкоординирани институции.
  Силната държава означава ясна политическа воля да се произвежда сигурност за обществото и гражданите, а не симулативно, имитационно, оперетъчно, фалконно, ленторежещо туткане, преситено от любителство, развратено от позьорство и обръгнало на аматьорщина.
  Силната държава означава професионализъм във външната политика и вътрешния ред, в отбраната и сигурността, а не лутане по метода проба-грешка и псевдогеройско тичане след събитията.
  Силната държава означава общество с общи цели, ценности и идеали, а не спасяващи се поединично индивиди, населяващи като в злокобен малшанс коридорна територия с обслужващи функции, управлявана от безхаберен и безгръбначен политически елит.
  За мен цялата ни система за национална сигурност, именно система за национална сигурност, а не някакъв си сектор за сигурност се нуждае от преосмисляне – в нейното нормативно, институционално, ресурсно и кадрово обезпечаване.
  За мен, пак да го кажа, проблемите на националната сигурност, на сигурността на държавата, обществото и гражданите могат да се решават само с четири „повече“
  - повече професионализъм;
  - повече политическа воля;
  - повече демокрация; и
  - повече Европа.
  Всеки, който си мисли, че нещата ще се оправят със здравата ръка на някого, означава, че той търси лесни решения за сложни проблеми, че вярва в митове и легенди, че сее вятър, а значи ще жъне бури, че пали огън, а значи ще гаси пожари…
  
  
  5.
  Прекрасно разбирам какво искат да кажат когато ни съветват да не наричаме свирепата терористична организация „Ислямска държава“, а да й казваме „Даеш“.
  Знам от лингвистиката на сигурността, че е в сила обратната връзка и не само нещо назоваваме го по някакъв начин, но и вече даденото название формира мисленето ни за това нещо.
  Но, при все това, отказването от названието не променя дълбоката същност на назованото. Добре, ще променим ли нещо съществено, ако не наричаме Балканите Балкани, защото това понятие е натоварено с много негативен смисъл, явява се лошо послание и настройва хората срещу региона – те могат да казват О, София, уес, Румъния, но знаят, какво е балканизация и какви свирепи и самоизяждащи се, домодерни народи живеят в този регион…
  Променихме ли ние съществено същността на БСП, като я наричахме упорито БКП и БСП (к) – тя роди мафията и олигархията, откраднали от народа Прехода…
  Проблемът на Даеш не е в названието. Още повече, че това название има и полезно послание – да си даваме сметка, че утрешните държави могат да не бъдат сегашните – територии, затворени дори условно, но все пак очертани от граници. Утрешните държави няма да бъдат, вероятно само физически пространства, а и духовни, в смисъл – ценностни, идентичностни, религиозно-етнически, сходни по светоусещане. И където има общности от „народа“, населяващ една такава „държава“, там и дотам се простира тя.
  Отдавна пиша, че и България все повече ще бъде не само физическо, а и духовно пространство и където има български общности, милеещи за България, там ще има и България. Само че елитът не иска тези общности, изолира ги от България, обръща им гръб, макар че те с финансите си крепят българската икономика и работят много често много полезно за страната ни.
  Отдавна се опитвам да предположа аргументирано, че утрешните сблъсъци (ако те не се вече днешни) ще бъдат не толкова между цивилизациите, както твърдеше Самюъл Хънтингтън, а между пространствени образувания с известни поне характеристики на държави и със сходна (например религиозна) идентичност. Разликата е тънка. При хънтингтъновия сблъсък на цивилизациите цивилизациите са определени от сходната идентичност, докато при сблъсъка на държавоподобните образувания („държави“) освен идентичността (която е необходимото условие за сплотяване и солидарност) има по-висока степен на организираност, на интегритет, на целеполагане и целепостигане, вкл. на организираност на силовата, репресивна мощ.
  Искам да кажа, че прекрасно разбирам какво иска да се каже с това да не наричаме Ислямска държава „Ислямска държава“, но според мен за да си дадем сметка с кого се борим, каква е болестта, ние трябва да й поставим точната диагноза, а това означава да й дадем и точното название. В този смисъл „Ислямска държава“ вероятно е много по-точното название, защото освен кошмар от настоящето, тя е и предизвикателство, спомен от бъдещето. А ние трябва да се готвим за бъдещето, за идващото, за утре, защото то вече започна – започна от днес.