Стратегия Синергия Сигурност

  
  Заб. Този текст бе подготвен с конкретна научно-експертна цел и за да го публикувам на своя сайт, направих в него някои редакционни промени, които не влияят на съдържанието му по отношение на средата за сигурност.
  Разбира се, както всичко на този сайт (това е уточнено изрично в самото начало, т.е. в заглавната страница на сайта), текстът не ангажира по никакъв начин институциите, с които съм свързан професионално. Всичко, споделено тук е само и единствено лично мнение. Не зная дали съм успявал, но винаги съм се опитвал моето мнение да е лично, в смисъл – да казва това, което мисля, без да позволявам на никого да ми внушава или нарежда какво да мисля и как да го изразявам в писмен вид.
  
  Днес средата за сигурност в нейните основни пространствени измерения (глобално, континентално, регионално, национално) се определя най-вече от два ключови процеса, имащи съответно цивилизационно (обществено, културно) и политическо (геостратегическо, геополитическо) съдържание:
  – от една страна, това е навлизането ни в качествено нов тип общество, което е едновременно глобализирано и постмодерно, мрежово и рисково;
  - от друга страна, това е системната и структурната нестабилност на еднополюсния модел, която непрекъснато предизвиква опити за неговата промяна („отгоре“ – от системни фактори, главно Русия и „отдолу“ – от несистемни фактори, главно ИДИЛ), а напоследък и за разрушаването му.
  • Глобализираното общество означава, че
  всички основни процеси (политически, военни, икономически, финансови, търговски, свързани с престъпността, културни, идентичностни, информационни, екологични и др.);
  във всяко едно измерение (глобално, континентално, регионално, национално, субнационално, локално и др.);
  стават все повече трансгранични/надгранични (транснационални/наднационални, трансдържавни/наддържавни);
  протичат с все по-висока скорост;
  включвайки все повече участници (àктори, актьори, играчи, субекти);
  и създавайки все повече обвързаности (взаимозависимости, взаимовъздействия, взаимовлияния) между различните социални единици и агенти (индивиди, групи индивиди, общности, общества).
  • Постмодерното общество означава първо криза (говорят дори за край) на метанаративите, на „големите разкази“, на големите обяснителни схеми, модели, теории, сценарии - Идеология, Религия, История, Наука, Изкуство, Психология, (и много важно за нас:) Демокрация, Сигурност, Свобода, дори Общество; а освен това социумите и индивидите се превръщат все повече в многоценностни, многоцелеви и многоролеви, т.е. все по-лесно се сърфира между ценности, цели и роли и все по-леко се размиват идентичностите.
  • Мрежовото общество означава, че мисленето, системите, структурите, предизвикателствата се мрежовизират, „сплескват“, хоризонтализират; все повече се преследват не ресурсно ориентирани, а целево ориентирани стратегии; координацията и децентрализацията изместват командването и централизацията; все повече полевите дейци, натоварени с изпълняването на задачите са автономни, достатъчно информирани, вземащи решенията в режим on-line и се групират в екипи с променлива геометрия като пулове от способности (не на хората се търси работа, а за работата се търсят хора).
  • Рисковото общество означава, че навлизаме в дълга вълна на серийно произвеждани несигурности и на анормалността, извън-редността като нова нормалност, във-редност; все повече ще срещаме неизвестните неизвестни, ще се натъкваме на т.нар. секюритизирани проблеми (securitized problems), когато традиционните механизми за справяне не работят, защото тук става дума за екзистенциални заплахи, изискващи извънредни мерки и действия, които излизат извън нормалните граници на политическата процедура.
   ***
  България е част от Запада (САЩ-Европа), от евроатлантическата (НАТО) и европейската (ЕС) общност. Всичко, което засяга тази общност, засяга и нас. Еднополюсният геополитически модел е в криза с различни измерения – криза на лидерството, криза на доверието, криза на отношенията вътре в Запада и криза на съпътстващия го свръхлиберален геополитически модел.
  • Кризата на лидерството е резултат от нарастващото усещане, че Западът прави главно това, което е изгодно на него, не предлага устойчиви решения на острите проблеми на света и където се намесва, по-късно възниква хаос.
  • Кризата на доверието е следствие от двойните стандарти, които Западът все още прилага, на рецидиви на користна идеологизация в политиката му, на желанието му да изолира несъгласните с него ключови глобални играчи.
  • Кризата на отношенията вътре Запада се поражда от засилването на атлантизма в ущърб на европеизма, растящата асиметрия във военната мощ между САЩ и Европа, все по-честата липса на единна европейска позиция.
  • Кризата на свръхлибералния геоикономически модел се дължи на това, че той „изяжда” стратегическите суровини, задълбочава противоречията между Севера и Юга и облагодетелства преди всичко „златния милиард”.
  Може да се каже с известна степен на точност, че докато НАТО е жертва на своя неуспех (нито една намеса „извън зоната“ не е докрай успешна и не стабилизира съответната страна), то ЕС е жертва на своя успех - все повече хора от все повече държави (и псевдодържави) искат да живеят в ЕС. Сега оптиката е донякъде изкривена и бежанските потоци се свързват най-вече с бягство от размирни зони, но трябва да се види много ясно, че профилът на участниците във „великото преселение“ се променя – те са устремени към Европейската мечта, вземаща постепенно връх над Американската мечта.
  Американската мечта е вертикална (път нагоре), йерархична, базира се на усилия и задължения, постига се не от всички, не гарантира успеха; докато Европейската мечта е хоризонтална, мрежова, базира се на принадлежност и правà, постига се от всички и гарантира необходимия жизнен стандарт.
  Ако не е идеологизирана (както преди, но с обратен знак) и не е фанатизирана, критичността спрямо Запада е породена от общото усещане, че днес няма никой друг, способен да носи стратегическата отговорност за света или да предложи (да наложи) работеща алтернатива за развитие. Въпросът не е Дали? Западът да води и доминира, а Как? той ще прави това - дилемата е: Господство - без и над другите значими сили; или Лидерство - със и до тях.
  Обективният анализ подсказва, че отчасти поради поведението на Запада на глобалната сцена и много повече - независимо от това, светът преживява постоянни стресове и дестабилизации, преминава от една криза в друга. В огромния брой държави ресурсите за смекчаване на последствията от тази перманентна кризисност са крайно недостатъчни и почти изчерпани. Това поражда изкушения и опити за износ на кризите от собствените страни към подредените и устойчиви общества - чрез миграция; радикални, най-често религиозно мотивирани идеологии; тероризъм; организирана престъпност.
  Глобализираното общество предлага за този „износ“ общо пространство с отворени, а на практика и липсващи граници.
  Постмодерното общество предлага разпадащи се консенсуси, самодостатъчни си общности: на „за“, „против“, „съгласни с всичко“, „несъгласни с всичко“ – спрямо бежанците, спрямо демокрацията, спрямо национализма, религията, морала, сексуалната ориентация.
  Мрежовото общество предлага своите хоризонтални, паяжинни, мрежови структури за пренос и превоз на хора и информация, на страхове и омрази.
  Рисковото общество предлага верижни ядрени реакции от несигурности, от лошо управлявани рискове - едновременно и по спиралата „Каквито са обществата, такива са и рисковете, на които те се натъкват“, и по спиралата „Каквито са рисковете, на които се натъкват, такива стават и обществата“.
  В стихийната несигурност, засилващия се хаос и повишената рисковост след края на постбиполярното безвремие, губещите се стават все повече:
  кандидатите за централна роля трудно преживяват изтласкването встрани;
  намиращите се доскоро в полупериферията на глобалното разпределение със сетни сили се мъчат да спрат пропадането си в периферията;
  а онези, за които периферността бе сякаш „дъното“ на мрачните очаквания, изведнъж се оказаха застрашени от превръщането им в разпадащи или разпаднали се държави и причисляването им към държавите-разбойнички (rogue states).
  В такава анархична, размита среда е логично, че на различните нива на световната система ще възникват („горни“ и „долни“) сдружения по цели: – конюнктурни алианси, общности по деструктивни интереси, „племенни съюзи“, „мафиотски кланове“ на несъгласните и губещите; но и все повече ще се множат средствата, чрез които те ще генерират несигурност и хаос.
  Ето защо се изправяме пред постоянно зачестяващи актове на насилие, които по инерция наричаме тероризъм, а може би по-скоро става дума за форми и средства на асиметрична война.
  Ето защо в противодействието срещу сегашното и без това дестабилизирано постбиполярно статукво има все повече елементи на хибридност, на нестандартност и нетрадиционност.
  Новата геостратегическа и геополитическа ситуация ражда своите нови форми на съпротива, на борба, на война, а ние се мъчим да ги вкараме в познатото русло на традицията, инерцията, привичността, навика и устава.
  Несъгласните, губещите, воùните на хибридността и асиметричността са тези, които диктуват, така да се каже, модата; които по-бързо се променят и са по-изобретателни, по-малко статични, повече адаптивни и креативни. Те са една стъпка пред нас, те насочват ТВ камерите и „пишат“ заглавията в медиите, те са про-активни, а ние вървим след тях, адаптираме се към действията им и сме ре-активни.
  Не се ли замислим, не преосмислим ли как противодействаме (и какво преподаваме!), ние ще приличаме на Ахил, който никога няма да настигне костенурката – докато измине половината разстояние до нея, тя ще е отишла още по-напред; и докато отново измине половината разстояние до нея, тя отново ще е отишла още по-напред. И ще продължим да действаме по спиралата: „Колкото повече се борим, толкова повече грешим; и колкото повече грешим, толкова повече се борим.“…
  Европа (както и Западът като цяло, но в известна степен) се сблъсква с реалността, която е много по-различна от това, което европейските лидери си представят и биха желали тя да бъде. Сблъсъкът има цивилизационни измерения, макар и да не е Хънтингтъновият сблъсък на цивилизациите.
  Европа навлезе в Постмодерността, където Човекът като сложна система от вечни идеали, ценности и принципи, се заменя с Индивида, вгледан най-вече в своите лични, индивидуални амбиции, стремежи и желания, затова започва да се отчуждава от „големите разкази“ и големите Идеи - Държава, Общество, Сигурност; не иска да воюва за тях, да умира за тях, а даже и да страда за тях.
  Докато срещу Европа се изправят общества, които са още в Модерността, а немалко от тях – в Домодерността. А там хората могат да бъдат мобилизирани с идеология или принудени със сила да дават живота си за тези „големи разкази“, големи Идеи.
  Отчасти заради това Европа е в ступор, осъзнавайки, че е заобиколена от държави, които мобилизират или принуждават народите си да воюват на бойното поле, да дават и да вземат човешки жертви, да сеят разрушения и създават зони на контролиран хаос и привнесена анархия.
  Сакралният въпрос е как да се живее в комфорта на постмодерността, фокусирана върху индивида и малките бързо създавани и лесно разпадащи се общности с гъвкава (многоценностна, многоцелева и многоролева) геометрия и в същото време да се дават адекватни отговори на рисковете, идващи от модерността и домодерността, фокусирани върху Държавата и Сигурността на Държавата, за които човекът е само средство за постигане на Големите цели?
  Най-драматичният пример тук е Русия – за нейния лидер и за групирания около него от своите групови интереси елит светът твърде малко се е променил; в този свят Русия трябва на всяка цена да има ключова роля, а това може да се постигне с изковаване на нова Идеология, базирана на великоруски национализъм и на идеята за изключителността на Русия като световна държава, като държава-цивилизация, като държава-месия и държава с мисия, като пазител на Православието, в частност и на Третия Рим като цяло.
  За постигането, за отвоюването на тази ключова роля, Путин залага на конфронтация със Запада и особено с Европа, на окарикатуряване на европейските ценности (Гейропа, Еврожопа, Пидервропа), на използване на армия и нерегулярни части за отвоюване на територии около Русия или на подкрепата в тях на проруски „пети колони“, на дестабилизирането на съседни държави и на създаване в тях именно на зони на контролиран хаос и привнесена анархия.
  Путиновият великоруски шовинизъм и великодържавна мегаломания се превръщат в единствено възможен начин на мислене и писане – в науката, в образованието, в медиите и доста по-трудно – в културата. Ключовите стратегически институции – Разузнаването, Дипломацията, Военното образование, МГУ, МГИМО се възглавяват от правоверни путинисти, които в старанието си да се докажат и покажат пред Путин започват да се изявяват като ултракрайни националисти, еврофоби, геополитически реакционери. Ако допреди няколко години руската наука за сигурността мереше сила и дълбочина с американската и европейската, сега там цари едностранност, идеологическо обслужване на кремълската линия, затискане и задушаване на всякакво не даже алтернативно, а просто малко по-различно, по-обективно и по-либерално мислене. Научната литература в сигурността в Русия започва и завършва с цитати на Путин, внушава на обществото представата за Русия като обсадена от Запада крепост, насажда милитаристично и експанзионистично мислене, което вече премина в милитаристично и експанзионистично действие. От това руската наука за сигурността страда, страдат донякъде и българските учени, които по-рано намираха в нея много философия и интелектуална концептуалност.
  Всъщност, тук някъде е закодирана и драмата (според мен) на Путин и върхушката, групирана около него. А тази драма е в това, че като култура и идентичност (ценностна, идейна, дори антропологична) народът на Русия, а със сигурност най-просветените му прослойки, по нищо не се различават от европейците и също са с единия крак в постмодерността, в епохата на Индивида и високите комуникационни и информационни технологии. Ако в нещо има разлика, то е само в частичното изпреварване, с което Европа е навлязла в тази Епоха. Когато Путин дирижира агресивна кампания спрямо европейските ценности на толерантност, уважение и дори стъписване пред енергията на различностите, то той е като онези, които при цунами-то в Азия фотографираха как вълните на това цунами помитат хората до брега. И докато правеха снимките, бесните вълни пометоха и тях. Единствената разлика бе, че първите жертви просто бяха по-близко от тях до бедствието.
  Така или иначе, военните заплахи, хибридните и асиметричните войни, използването на въоръжена сила и несанкционирано насилие отново, след илюзията за свят на силата на правото над правото на силата, са първото и главното средство, към което развити и-или разпадащи се държави, големи страни или разпълзяващи се престъпни мрежи използват в преследване на своите цели. И страните от европейската и евроатлантическата общност, а това е извод, който най-вече Европа е призвана и призована да си направи, трябва
  да съхраняват и умножават способностите си за прилагане на сила,
за отстояване с бойни части на собствените интереси и сигурност. Някой, дори днес, дори в комфорта на постмодерното, на свръхмодерното време трябва да воюва, а щом трябва да воюва, трябва да е подготвен да го прави по възможно най-професионалния начин с възможно най-добрите оръжия.
  Не бива да имаме илюзии – ние, Западът (Европа-САЩ, ЕС-НАТО) вече не сме безусловните и всепризнати лидери на този свят. И Западът може да продължи да упорства водачеството му да бъде признавано и приемано като единствено възможно (т.е. по един или друг начин да върви по пътя на Господството), или да търси партньори и изковава работещи коалиции, с които да се „атакуват“ първоприоритетните предизвикателства и рискове пред света (т.е. по един или друг начин да върви по пътя на Лидерството).
  Ние сме изгонени от постдвуполюсното безвремие. Предишните удобни, добре познати държави вече ги няма. Държавите се превръщат в отворени системи и въпросът не е дали през тях ще минават човешки, финансови, терористични, информационни и други потоци, а как ще се управляват тези потоци, как ще минимизираме щетите от тях.
  Добрият стар, управляем с традиционни, апробирани политики, технологии и средства, свят вече го няма и няма как да затворим държавите, да ги превърнем в добре укрепени крепости, на чиито високи крепостни стени стои въоръжена до зъби армия, жандармерия, полиция; всичко е променено, светът е друг. Назад връщане няма, промяната не може да бъде опитомена, вкарана в познатите ни релси и схеми, науки и практики. Всички трябва най-напред да я догоним, а след това да се адаптираме към нея - политици, експерти, учени, преподаватели. И ако е възможно – да не позволяваме повече промените да ни изпреварват толкова драстично, а да развием сетива за тяхното своевременно долавяне, да изучаваме и осмисляме не това, което ни се иска, а онова, което трябва.
   ***
  Напоследък много се спори върху това кои заплахи са традиционни и кои са нетрадиционни. Но най-напред е нужно да се уточни какво точно се има предвид при това разделение. Дори сред учените в сигурността и отбраната се наблюдава разнобой, ние нямаме т.нар. конвенция за използваните понятия, концепция за използваните критерии, коалиция за използваните подходи и координация за използваните модели. Но това не е само наша, това е всеобща слабост.
  • За едни автори в първите години след Студената война на преден план бяха симетричните заплахи, сега светът е изправен много повече пред асиметрични заплахи и затова разделението е по линията „симетрични-асиметрични”.
  • За други автори главното различие е в интензивността на заплахите и затова разделението е по линията „по-ниска интензивност-по-висока интензивност“.
  • За трети автори преди е имало един тип заплахи, сега се появяват коренно различни заплахи и затова разделението е по линията „стари-нови“.
  • За четвърти автори в предишните заплахи главното е техният количествен характер, днес главното е качественият им характер и затова разделението е по линията „количествено-качествено“.
  • За пети автори, преди водещи бяха заплахи, свързани със сигурността (security), сега са заплахи, насъщни за сигурността (securitized), които не могат да бъдат преодолени от обществото без мобилизация и структурни трансформации. Те, както се каза, излизат извън рамките на стандартната политическа процедура за управленски решения, за осъществяване на нужните мерки и отделяне на необходимите ресурси, т.е. излизат извън рамките на нормалната политика на сигурност (свързана с нормалните ситуации и състояния) и преминават в сферата на извънредната политика на сигурност, на секюритизация (свързана с извънредните ситуации и състояния) и затова разделението вече е по линията „security-securitized“.
  Бежанската криза е поредна извънредна ситуация, с която традиционните закони, ресурси, институции и мислене не могат да се справят. Рискът бе зле управляван и сега имаме ескалация на несигурността. Учени отдавна говорят за амортизацията и архаизацията на държавата, за плъзгането й по инерцията и имитацията на дейност, за ретроградността и реактивността й при противодействие на заплахите и въздействие при кризите, за нейното изоставане от новите рискове и опасности. Държавата, нейните институции продължават да правят това, което искат и могат (ресурсната ориентация), а те трябва да правят това, което трябва и се налага (целевата ориентация).
  Като говорим за йерархични (с повече нива) и мрежови (с по-малко нива, „сплеснати”, по-плоски) структури, не всичко опира до архитектурата: това е нова епоха в управлението, организационното поведение и отношението към целите и ресурсите. Ние даже не си даваме сметка все още колко нови и напълно различни изисквания предявява към всичко тази нова епоха: и към структурите от системата за сигурност в международен и в национален план, но и към всеки отделен човек. Един от хората с най-голяма заслуга (или вина!?) за войната в Ирак и последвалата я глобална нестабилност и несигурност, Доналд Ръмсфелд, каза нещо, което е като повеля на времето: днес не Коалицията определя Мисията, а Мисията определя Коалицията.
  Ние трябва да осъзнаем, във всички нива и аспекти от живота, коренната промяна, пред която сме изправени. Затова е добре да изтъкна отново, че: досега разчитахме на ресурсно ориентирани стратегии, т.е. разполагаме с ресурси, умения, капацитет и се ориентираме към цели, задачи, проблеми, които можем да реализираме чрез тях; сега се преминава към целево ориентирани стратегии, т.е. има цели, задачи, проблеми, които трябва да се реализират и трябва да намерим, да натрупаме, да акумулираме ресурси, умения, капацитет, чрез които да реализираме тези цели, задачи, проблеми. Вече не можем да се въоръжим с някакви способности и да си мислим, че те ще са ни достатъчни, днес Целта определя Ресурсите, а не Ресурсите – Целта. Акцентът се премества към гъвкавостта – гъвкави знания и гъвкави структури, гъвкави подходи и гъвкави геометрии на противодействието. Няма веднъж завинаги замръзнали организации и архитектури. След като предизвикателствата и противниците са гъвкави и мобилни, такива трябва да бъдат и институциите, и хората в тях. Днес се воюва със специални средства, утре - с финанси и икономика, вдругиден - с информационни ресурси, по-вдругиден - със средства на културата и идентичността, на идеологията и социалните дейности. Трябва да се създават пулове от ресурси – министерствата и агенциите са твърде йерархични, склонни към бюрокрация и чиновническо мислене, а трябва да се правят гъвкави и мобилни коалиции от професионалисти. Специализацията няма да бъде по дейности, а по предизвикателства: престъпност, тероризъм, бежанци, демография, качество на живот и т.н. И ценността на експерта ще зависи не от волята на прекия началник или на някоя партия, а от неговите умения и професионализъм, уникалност и способности да участва в колкото се може повече такива пулове от ресурси и гъвкави коалиции от специалисти.
  С други думи, имаме мисийни стратегии и цели, мисийна насоченост и мислене. Оттук следва и концептуалния проблем за Държавата, а именно, че Държавата все още не може да не бъде йерархично организирана. Това е свързано с нейния характер, с целите и задачите, които тя реализира, с начина, по който функционира, и с процедурите, по които взема решения. Обаче Държавата днес не може да се справя с новите рискове и опасности, опоненти и врагове, ако не възприема нови подходи, методи и средства и не започне да се „мрежовизира”.
  Следователно, както многократно съм изтъквал, Държавата трябва да съчетава йерархичността, защото все пак е Държава, с мрежовостта, за да бъде способна да дава адекватен и гъвкав отговор на новите рискове.
  Да напомня още веднъж - в днешната сложна и рискова среда за сигурност, Държавата, която изгради ефективна хибридна организационна мрежа, ще спечели стратегическата инициатива. Това означава стремеж към структури, чиято йерархичност е с по-малко нива (да не се създават нови йерархични нива) и по-плоска (колкото е възможно структурата да бъде „сплесквана”), като постепенно се преминава към мрежова архитектура с минимално необходима йерархия и с максимално адаптивна конфигурация, в която да се набляга повече на консолидацията и интеграцията, на координацията и децентрализацията, за сметка на командването и централизацията. Противникът е с променлива геометрия и институциите, с които ще се изправим срещу него, трябва да бъдат с такава геометрия. А в тези драматично променящи се условия се променя драматично и науката за сигурността, а с нея и преподаването на сигурността.
  Рисковете и извънредните ситуации днес са резултат й от неадекватен политически мениджмънт, а той, от своя страна, е резултат от отказа на политиците да прилагат в управлението анализи на съвременната наука. Не бива да подминаваме обаче и инерцията на академиите и университетите в сигурността - те също изостават от достиженията на съвременната наука за сигурността и преподават традиционно, прилагат демодиран научен апарат и инструментариум върху качествено новите рискове, опасности и кризи.
  За да „правим“ и преподаваме съвременната наука за сигурността, трябва да осъзнаем, че тя днес вече не е онова, което беше, тя изживява смяна на парадигмата, свързана с мултидисциплинарния подход при изучаването на много сложната и многопластова категория „сигурност“, идващ да замени ако не остарелия, то несъмнено остаряващия монодисциплинарен подход.
  Монодисциплинарният подход се опира на традиционни познавателни схеми, наследени от биполярната епоха:
  - ориентирани към статиката и баланса;
  - базирани върху „твърдите” (hard) аспекти на силата;
  - опиращи се преимуществено на силовите институции на държавата (армия, полиция, специални служби и други нейни репресивни органи);
  - основани на количествените критерии;
  - следващи мисленето за държавата като за статична и затворена система (т.е. тип „обсадена крепост”);
  - изповядващи разбирането за безопасност на държавата, която трябва да се постига с „цената на всичко и на всякаква цена”;
  - фокусирани върху защитата и охраната;
  - определящи като водещ приоритет държавата;
  - търсещи решенията най-вече в политико-военната сфера;
  - присъщи на последната фаза на модерното общество.
  Мултидисциплинарният подход използва коренно различен и качествено нов тип познавателни схеми:
  - ориентирани към динамиката и развитието;
  - базирани повече върху „меките” (soft) аспекти на силата;
  - опиращи се не само на силовите институции на държавата, но и на институции, обезпечаващи качеството на живот и на човешкия потенциал (здравеопазване, образование, социална политика, демография, екология);
  - основани на качествените критерии;
  - следващи мисленето за държавата като за динамична и отворена система (т.е. като елемент от регионални, континентални и глобални мрежи);
  - изповядващи разбирането за сигурност на държавата, която да се постига не само ефикасно, но и ефективно (т.е. с намирането на работещо и щадящо другите социални системи съотношение между цели и ресурси);
  - фокусирани върху своевременната идентификация, анализ, оценка и управление на рисковете;
  - определящи като водещ приоритет обществото и индивида;
  - търсещи решенията най-вече в политико-социалната сфера;
  - присъщи на началната фаза на постмодерното общество.
  Днес повече не е възможно да се развива, прилага и преподава науката за сигурността, ако проблемното поле и изследователският инструментариум не бъдат разширени и умножени с все по-интензивно прилагане на знания, модели, идеи от други науки: както обществени (социология, психология, политология, антропология и т.н.), така и естествени (математика, химия, физика, биология и др.). Ние не бихме могли да даваме адекватно знание и да създаваме модерно познание за сигурността без да имаме в работния си „склад“ приложими схеми и подходи от „математическото“ научно поле – такива като синергетика, теория на катастрофите, теория на хаоса, теория на фракталите, теория на игрите, теория на вероятностите, теоремите за непълнотата на Гьодел и особено - изследванията на мрежовите структури. Не искам да кажа, че всички учени и преподаватели в сигурността трябва да станат специалисти по фракталите или започнат да доказват теоремите на Гьодел.
  Не, въпросът е да се овладее качествено нов, полезен, допълващ инструментариум. Специалистът по образна диагностика не е длъжен да знае на какви теоретични принципи са базирани рентгенът и мамографът, скенерът и магнитният резонанс и как те са конструирани. Но той трябва да може да ги използва, те са качествено ново поколение диагностициращи инструменти. Аналогично, защото не разбираме как са конструирани и на какви принципи се базират съвременните диагностициращи инструменти в науката за сигурността, ние не ги използваме, а все така продължаваме да си служим с древните инструменти - чукче, слушалка, палпиране с пръсти.
   ***
  Както, надявам се, стана ясно, днес науката за сигурността изживява толкова сложна еволюция на смяна на парадигмата, че изисква качествено ново мислене, качествено нов тип учени и преподаватели. Повече не може да се продължава с монопола (почти пълния) на хора, „закалени“ в силовите структури на тоталитарното общество в съвременната българска наука за сигурността. Тези хора възпроизвеждат в това, което творят и преподават своите стари условни рефлекси и безусловни инстинкти, своите комплекси и страхове, едностранни и идеологизирани подходи. За жалост, в съпротивата срещу тях редица по-млади учени използват с обратен знак много от същите подходи – едностранни и идеологизирани.
  Искаше ми се да завърша този текст на оптимистична нота, но без самият да желая това, реших все пак да споделя накрая, без претенции за метафора, поанта или песимистично теглене на чертата под съвременната наша наука за сигурността, следното свое наблюдение:
  Следя без ревност, а със съпричастно разбиране, породено от превръщането на социалните мрежи в една изключително демократична трапеза, как всеки от насядалите край тази трапеза съвсем равноправно и без да търпи възражения, може да си каже какво мисли, да се „изока“, да разясни популярно и да разсъждава в духа на романтичните традиции на „Чичовци“ – по международната сигурност, външната политика, историята на цивилизациите, теория на религиите и културната антропология!
  Всъщност, вече ми е по-спокойно – у нас всички разбираме не само от футбол, но и от геостратегия, геополитика, геоикономика и геоенергетика, а управление на кризите в условията на глобализираното, постмодерно, мрежово и рисково общество за нас е елементарно като 2 плюс 2!
  А вагоните книги, а преосмислянето на оказали силно влияние научни теории, а къртовската подготовка в областта на стратегическото проектиране и сценарийното планиране, а знанието за ролята на Европа, на европейската цивилизация и култура, за великите европейски творци и духовни лидери… Може и без тях. Край социалномрежовата трапеза всички сме равни и кой е прав се определя не от това дали е прав, а от лайковете които получава, т.е. от способността му да смайва мислещите като него, че мисли като тях!
  И понеже наистина ми е по-спокойно вече, започвам най-сетне да разбирам защо сегашната власт като властите пред нея, но много повече от тях, не се нуждае от науката за сигурността и си управлява както знае, както иска, както може – без тази наука, като правило въпреки нея, а по принцип – напук на нея.
  Държава, в която властта управлява напук на науката за сигурността, а в обществото всички разбират от нея, няма нужда от изучаването й.
  На този извод ме навежда отдавна властта и ме убеждава отскоро обществото ни.
  
  23.09.2015 г.